критици

И най-беглото прелистване на буржоазния литературен печат в десе тилетието след Втората световна война ще установи, че в официалните литературни среди на Запада се говори като за безспорна истина за кризисното състояние на романа като жанр. Именити писатели, солидни критици и литературоведи констатират еруптивни движения, които са предизвикали не проста еволюция, а коренна промяна в структурата, в типологията на романа като литературна форма. За нас е важна не толкова констатацията на това положение, колкото начинът и методите на неговото обяснение, които показват нагледно безпомощността на буржоазното литературознание да излезе извън кръга на своите класово-ограничени понятия и естетски категории.

Истината за закономерностите за духовния живот на една нация се постига не само с дъл бокото познаване на литературните произве дения в дадена епоха, не и като се изследва само творчеството (художествено и научно) на личности, оформили талвега на литератур ния процес. Безспорно това представлява яд рото на истината, защото се обобщават върхо вите постижения на националния дух. Но не пълна би била панорамата на нашия литерату рен процес, ако в него не се включат и име ната - творци на литературнокритическото слово от миналото, които са имали по-скромен принос в цялостния културен живот на своето време. В този смисъл книгата на Славчо Ива нов запълва една празнина в българската литературна наука. Същевременно тя е при нос в системното интерпретиране на литературнокритическото ни наследство, съвременен прочит на това наследство. Патосът на цялата книга говори недвусмислено: възкръсването на миналото не есамоцел, а необходим етап към задълбоченото интерпретиране на съвре менни литературоведски проблеми. Не може да съществува солидна литературна критика в нашата съвременност. без да се познава критиката на миналото (превърнала се за нас с най-добрите си образци в литературна исто рия). Сл. Иванов съзнателно включва лите ратурнокритическото дело на Ст. Минчев, Й. Маринополски, А. Гечев, Стр. Кринчев, Д. Кьорчев. В. Пундев в по-широк национален контекст. Динамичните възможности на подо бен подход позволяват едновременния анализсинтез на два варианта от системи: пространст вени (историко-културни) и временни (осъ ществени в определена историческа епоха) - оттук и синхронного и диахронното им интерпретиране.

И приживе, и след смъртта на Петко Тодоров неговото драматургично наследство е подложено на крайни оценки. Страстите и увлеченията на различни поколения, на отделни критически индиви дуалности се разразяват както по повод отделни пиеси на писателя, така и по отношение на цялото му драматургично творчество. Критическото наследство за Петко Тодоров е неравно. В него есте ствено играят роля личните вкусове, групите, теченията, към които принадлежат отделните кри тици, естетическите позиции на всеки един от тях. Отзивите, рецензиите, статиите за драмите на П. Тодоров са израз на разнопосочната система от възгледи, в които се очертава сложното и проти воречиво отношение към една драматургия, в която настъпва смяна на драматургичната концепция и изразните средства. Днес ние отиваме оттатък елементарното признаване или отричане, изправяме се пред все посложни проблеми, свързани с това драматургично наследство. Като проследяваме критическите съображения, пренебрегвайки несериозните, подхвърлените реплики, плод на лични амбиции, на нетворчески позиции, на „частни" вкусове, нас ни интересуват онези становища, в които има нещо повече от личен вкус и пристрастия, критически съждения, които по повод Петко-Тодоровата драма засягат най-чувствителните страни от българското литературно развитие, засягат въпроса за пътищана българската драма, за възможностите й. Като се проследяват по-подробно интерпретацията оценките на различните аспекти на драматургията на П. Тодоров, като се обръща внимание на някой на пръв поглед незначителен критически акт, всъщност се набелязват и тенденции критическото мислене за развитието на българската драма. та И И B За причините, които пораждат такъв тип творчество, съвременниците дават различни обяснения- противоречиви, често пъти неясни, но тези причини с времето като че ли стават по-лесно обясними, по-ясно формулирани дори и от един и същ критик. Явно подобни въпроси изискват точни решения при по-голяма дистанция на времето. И смисълът на сегашното изследване на критическото наслед ство за драматурга П. Тодоров е и чрез него да се определи значението на този творец в театралната история.