Кръстев

Една от най-характерните черти на човека д-р Кръстев е неговата гражданска доб лест. Подхранвана от тази гражданска доблест и многократно изявявана през дейността му като литературен критик и общественик е искрената му загриженост за съдбата на българ ската наука и култура. Между многобройните статии на д-р Кръстев, посветени на въпроси на обществения живот, може би най-интересни са статиите, засягащи просветното дело или изобщо духовния живот в България. В тези статии срещаме мисли и характеристики на от делни обществени групировки, които често ни учудват с прогресивността си: липсата на перспективи за лишената от всякакви обществени идеали и, културни стремления" буржо азна интелигенция, 1 безразличието на монарха към българското изкуство и наука, въ проса за действителната еманципация на жената в областта на образованието. Много кратно развивана от д-р Кръстев е тезата за свободата на дееца на науката и културата. Остро епоставена тя в отговора на писмото на Министерството на народното просвещение от 25. ІХ. 1896 г., с което д-р Кръстев за втори път е уволнен от университета. Становището на д-р Кръстев по всички тези въпроси най-пълно се проявява в поведението му по време на университетската криза от 1907 г. „Кръщение на университета“, който трябва да бъде „будител на съзнанието" и „правителствен акт - безподобен позор за една културна държава" - Това е двустранната му оценка за разигралите се на 3-4 януари 1907 г. събития: младежката демонстрация, освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър, разгонването на демонстрантите с полиция и като резултат от това - издаването на указа за преустановяване на занятията в университета за шест месеца и за уволняването на членовете на професорското тяло. Като се имат предвид енергичността на д-р Кръстев и изказаните мисли в другите му статии по въпроса на университетската криза: „Началото на края на университетската криза" и „Университетският въпрос и класното училище", а също така и спомените на съвременниците, той очевидно е бил един от вдъхновителите и организаторите на решителния отпор на професорското тяло срещу беззаконията на Фердинанд и лакеите му и един от съставителите на двата позива „Към българското общество“ и на третия позив - „Съоб щение", с който се прекратяват преговорите между професорите и правителството.

Ha 5. IV. 1919 г. една фатална случайност отнема живота на видния български литературен критик и дългогодишен редактор на списание „Мисъл" - д-р К. Кръстев. Завърнал се неразположен у дома си, той глътва хапче отрова, вместо лекарство. Така завършва живота си послед ният от известната „четворка" - не много след тримата си другари: П. П. Славейков (1912), П. К. Яворов (1914) и П. Ю. Тодоров (1916). Оттогава и досега (пък и още приживе) неговото дело е бивало неведнъж предмет на високи хвалебствия и непоколебими отрицания. Тук не става дума за принципиалната борба на марксистите-критици (Д. Благоев, Г. Бакалов, Т. Павлов, Г. Цанев, П. Зарев, П. Данчев, Ст. Каролев) срещу възгледите на д-р Кръстев. Той е атакуван остро и от представители на самата буржоазна критика и тези атаки изразяват вътрешните различия в нея, стремежът и за утвърждаване и отричане на едни или други имена, непримиримата вражда между отделните групи и школи. Нещо повече - някои буржоазни критици са се стремили най-яростно да уни щожат и ликвидират безапелационно цялото дело на Кръстев. Прочетете книгата „Критици" на Й. Маринополски (1910) или хирургическата статия на С. Радев (сп. „Художник", 1905), или очеркът „Делото на д-р К. Кръ стев" от Ал. Балабанов (сп. „Философски преглед", 1939) и ще видите колко страст е вложена в опитите да се ликвидира без остатък критикът, за да няма нужда да се ровите из безбройните настървени нападки срещу него по жълтите страници на буржоазния печат. Но какво да се прави - такава е участта на критика: той е принуден да търпи нападките и на ония, които е отрекъл, и на техните приятели, и на ония наранени самолюбия. за които никога не е писал и те се смятат за пренебрегнати, и най-сетне на всичките врагове на ония, които пък еутвърдил със статиите си. д-р Кръстев е удостоен и с по-голямо внимание. Той е главен герой на Вазовия разказ „Доктор Джан-джан“, на „Японските силуети", а неговият близък приятел Кирил Христов по-късно му посвещава злъчни строфи в епиграмата „Доктор Ставри":

В историята на нашите литературни нрави писмата на д-р Кръстев до Кирил Христов са една светла страница, великолепен акт на доверие и преданост и същевременно свидетелство за етичните и естетически позиции на един от най-големите български критици. С редактора на сп. „Мисъл“ Кирил Христов се сближава още като ученик в 1 мъжка гимназия, където по същото време Кръстев преподава философия. В началото на 1895 г., не посредствено преди заминаването си за Италия, Кирил Христов му поверява част от литературните си трудове. През следващите месеци в „Мисъл" се появяват стихотворенията: „Октава". „До морский бряг“, „Под прозореца", "Зюйлема", Морските сонети (поменатите стихотворения Кирил Христов включва в първата си стихосбирка „Песни и въздишки"). Убеден в поетичното дарование на младия поет, редакторът на „Мисъл“ го привлича за сътрудник на списанието, лансира го в литературните среди, пише възторжени отзиви за „Песни и въздишки“ и „Тре пети". Нещо повече. Този външно сух и съсредоточен критик става покровител, приятел и учител на младия Кирил Христов, стреми се да даде някаква насока на неговия поетичен та лант, да омекоти болезнените му предразположения, да улесни и уясни личния му живот. „Единствената опора в това тежко време - споделя Кирил Христов - имах в силния характер на Кръстева, когато все повече обиквах и към когото все повече се привързвах. Неговото влияние върху мене и тогава, и по-късно беше незаменимо, благодатно... Аз чувствувах, че този човек може да отиде във вода и в огън за оногова, когото цени и обича... Редакцията на сп. „Мисъл", всъщност домът на д-р Кръстев, за мене още от първия ден стана едно благодатно тихо пристанище. Аз можех да посещавам по всяко време своя неотдавнашен учител, превърнал се в сърдечен приятел. Чувствувах го като най-близък роднина, кръвен и духовен. Можех да споделям с него най-големите си грижи. Нямаше душевно, тягостно състояние или външна ненадейна неприятност, която той да не посрещне с най-голямо участие и с разумен практически план за отрезвяване" (Из спомените на Кирил Христов „Затрупана София"). За щото смисъла на своята критична дейност д-р Кръстев не търси единствено в оценъчната ра бота.

Прокламацията на княз Батемберг от 27 април 1881 г. за суспендиране на Търновската конституция заварва стария книжовник и общественик Петко Р. Славейков министър на вътрешните работи в правителството на либералите, възглавявано от Петко Каравелов. Новоназначените министри от княз Батемберг заемат веднага министерските кресла и либералите министри биват изхвърлени на улицата, а впоследствие - интернирани в провинцията. Драган Цанков като по-примирителен успява да се нареди основен учител в столицата. Петко Сла вейков е принуден да замине с цялото си семейство в Трявна, като изрично му се забранява да учителствува, за което дори министърът на вътрешните работи Григор Начович издава съответното окръжно. Но старият поет не се примирява с това заточение.

Самото произнасяне на тия две имена ни връща към един от най-динамичните периоди в българската литература, поражда у нас асоциации за два сякаш непримирими свята, всеки изпълнен с решимост и воля да отстоява своето идейноестетическо верую. Единият създава цяла епоха в развитието на националната ни художествена книжнина, другият живее с амбицията да бъде върховен съдник в областта на литературата, блазни се от мисълта да чертае координатите на теоретико-критическата и естетическата мисъл у нас в продължение на повече от две десетилетия. И докато Вазов, продължавайки най-добрите възрожденски традиции, трасира широки пътища на жизнено правдивата, народностно самобитна литература, утвърждава реалистичната поетика като върховен художествен критерий, то Кръстев възвестява принципи и норми, в името на които ще подхвърли на преоценка и критика създаденото от поета, чиято мощна творческа индивидуалност вече се бе издигнала на най-високия пиедестал в националната поетическа книжнина. С подобни представи са живеели не само съвременниците на оная епоха, но такива асоциации изпълват и новите поколения при спомена за тия две личности, всеки със своя роля и място в литературния живот на времето, далеч несравними, разбира се, по своята историческа значимост. Но колкото и отношенията между д-р Кръстев и Вазов, продължили близо три десетилетия, да се възприемат в такива най-общи аспекти, те имат своя история и развитие, интересни не само за литературния историк. Взаимоотношенията между критика и писателя са много по-сложни и многостранни, отколкото изглеждат на пръв план. Днес, пък и не само днес, малцина подозират, че тези взаимоотношения търпят една своеобразна еволюция, че не винаги са били така остри и непримирими, а бележат периоди на сътрудничество и близост в идейно-естетически домогвания и пориви. Да се проследи тази еволюция това значи да се хвърли светлина върху интересни страни и моменти от тогавашния литературен живот, да разберем по-цялостно и критика, и писателя. Несъмнено проблемът Кръстев - Вазов далеч надхвъря ограничените рамки на отношенията между две личности, колкото и значителни да са те. Той заслужава да бъде осветлен в цялата му пълнота, в конкретните му прояви и идейноестетическа същност. Така ще се откроят и процесите в тогавашния литературен живот, разнообразните предпоставки, обусловили характера на литературните позиции и естетически разбирания на критика и писателя, ще се почувствува сложността на борбата за жизнено необходима литература, за създаване на трайни художествени ценности. Как започват, през какви перипетии минават и как завършват отношенията между двамата? В какво се изразяват тия отношения? Доколко писанията на Кръстев за Вазов стимулират или убиват творческите пориви у писателя, утвърждават или разколебават вярата му в правилността на избрания път? Доколко тия писания ни разкриват пътя на формирането и търсенията на критика, еволюцията на собствените му идейно-естетически разбирания? Какво емястото им в общата оценка на писателя в ония години, когато са се утвърждавали поцялостни концепции за същност и задачи на литературата, когато процесът на обществено-идейното и художествено естетическото съзряване се е изявявал в твърде разностранни и усложнени форми? Ето някои въпроси, които заслу жават нашето внимание, в усилията ни да разберем процесите на една отминала епоха с оглед задачите и на нашата съвременност.

Студентите, които го познавали само от университета, го наричали „чо векът в сиво“. Не защото бил „сив“ като личност, а защото дрехите му били неизменно подбрани в сиво. От няколкото достигнали до наши дни фотографии ни гледа сериозен кабинетен учен, европейски интелигент, разбира се, с очила и папионка, с високо чело и рано олисяла глава. Ако честността можеше да бъде позната по лицето, то без колебание бихме казали, че това лице е честно, нещо повече, че това е одухотвореното лице на идеалист, който не търси от живота нищо за своя полза, който не ламти за материални блага, а живее в обкръжението на съкровените си духовни стремления. Но нека го оставим за малко и се опитаме да си представим България от времето преди един век, в навечерието на Освобождението. Всичко в нея неумолимо води към стихийното материалистическо виждане на нещата.Жаждата да пре живееш, да се погрижиш за насъщния в безкрайните робски дни и същевременно преклонението пред борбата, пред онези титани, които нямаха време да търсят отговор на въпроса, кое е първично - битието или съзнанието, защото пред тях стоеше единствената свещена задача - да променят битието, да изострят съзнанието, които изгаряха в политическата борба, за да се превърнат сами в съзна ние, в народна памет; тази жажда и това преклонение осмисляха дните на българите в онези последни робски години, когато се проля най-много кръв и се родиха най-много надежди. Идеализмът на онези години нямаше нищо общо с болнавото метафизическо размишление на Запада: това беше здрав, оптимистичен идеализъм, който искреше от вярата в материалното, в действителността. Освобождението дойде и погледите потърсиха нови хоризонти. Западът мамеше с дълбочината на своята философия, с идеализма, който се откъсваше от проблемите на деня, от катадневната политическа борба и приобщаваше духа към всевечните тайни. По-скоро не Западът, а Германия, страната на Кант и Хегел, на Гьоте и Шилер бе извор на тази мъдрост. Защото Франция имаше свои, по-земни и по-човечни удоволствия, тя се грижеше не само за духа, но и за тялото на своите възпитаници, а Британската империя, потънала в мъгла, бе много далече.

Литературно-критическата, редакторската, преподавателската, културно-просветната и обществена дейност на д-р К. Кръстев все още не е обгледана и изследвана цялостно. А тази негова многостранна дейност (с най-положителните си страни) има свое място в нашия литературен и културен живот от края на 80-те и през 90-те години на миналия век, както и през първите две десетилетия на ХХ в. За близо 30-годишната си съзнателна работа д-р К. Кръстев е бил Директор на педагогическо училище, редактор на три литературни списания, учител, преподавател, а след това и извънреден професор в Софийския университет. Неговият гостоприемен дом дълги години е място, където се срещат някои от нашите най-изтъкнати писатели по това време. На ул. „Аспарух" 67 B столицата в продължение на 17 години е била и редакцията на сп. „Мисъл“. Традиция е станало за д-р К. Кръстев да се пише само като за „възпи таник на немската идеалистическа философия“, „поклонник на немската формалистична естетика“, „еклектик и идеалист“, „догматичен ум" и т. н. Това са повече квалификации за късния д-р К. Кръстев, които често се разпростират върху цялата му дейност, без да се държи сметка за конкретната историческа истина. А тя е сложна и противоречива и за да стигнем до нея, не са достатъчни само готовите клишета и определения. Много по-неточни са и будят редица възражения някои оценки за човека д-р К. Кръстев. Той е определян като „човек студен, суров, злобен, дори егоист“. Наричан е „тщеславен, отмъстителен, недостъпен“. Още в края на 20-те години Ал. Балабанов се опита да създаде една по-обективна представа за него, да разсее доста от тези несправедливи, бих казал, даже обидни за делото му епитети. Тогава той посочи, че „маститият критик“ е бил „сърдечен, мил, топъл", че в обществения и политическия живот винаги се е обявявал против онова, което е „лошо, неморално, опасно, дивашко, некултурно". За него той е твърда, упорита, човеколюбива, строга, догматична, тържествена личност“. Когато говори за човека д-р К. Кръстев, Ал. Балабанов прави и един много ценен извод: ... .. над всичко негово господствуваше една страст: неговата упоритост... Тя действуваше бурно у него и в най-опасните за личността му моменти." И Настоящото изследване си поставя по-скромни цели - да систематизира анализира някои по-малко известни, но същевременно важни моменти от дейността на ранния д-р К. Кръстев в периода от ученическите му години в Първа софийска мъжка гимназия - 1878 г., до издаването на сп. „Мисъл“

През есента на 1888 г. завърналият се от Лайпциг „доктор по философията“ К. Кръстев става директор на Педагогическото училище в Казанлък. Двегодишният му престой в този град (до есента на 1890 г.) е изпълнен с богата обществена, културна и редакторска дейност. 1 В литературния печат се появяват и първите му критически опити, свързани най-вече с името на Ив. Вазов, който все още е емигрант в Одеса. Между двамата започва оживена кореспонденция. Вазов, който през пролетта на 1889 г. се завръща в родината си, мечтае да започне ново литературно списание и кани за сътрудник д-р К. Кръстев. Но младият и амбициозен критик също смята да издава „сам нещичко“, като за тази цел търси съдействието на известния пловдивски издател Д. Манчов. В края на 1889 г. преговорите на Вазов за издаването на едно списание „вроде „Зора“ тръгват успешно и той съобщава това на д-р К. Кръстев, като го моли да не се ангажира в „изданието, което се предприема в Казанлък" 2. Но и в Казанлък вече всичко е решено и двете списания („Денница“ и „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество") започват да излизат от началото на 1890 г. 3 Около „Денница“ се групират най-добрите литературни сили на страната в момента. Тук започват да печатат Ст. Михайловски, Мих. Георгиев, Т. Г. Влайков, К. Величков, П. П. Славейков, като най-активен е, разбира се, редакторът на списанието - Иван Вазов. В това отношение д-р К. Кръстев е значително позатруднен. Той започва издаването на „Литературно-научно списание... " почти сам, без никакви постоянни сътрудници, като се оплаква на Ив. Д.Шишманов, че „Денница“ е взела всичко свястно за себе си. Но тук има и нещо друго. Докато Вазов мисли с по-мащабни категории — съживяване на литературния живот, въздействие върху общественото мнение - като има опита от „Наука“ и „Зора", — то неговият критик си поставя по-ограничени цели. Той търси повече къде да печата, къде да осъществи своите творчески намерения. Наистина в кн. 1 в обръще нието към читателите е посочено, че списанието си е поставило като първа задача „да следи движението на литературата ни“, но тя остава в действителност неосъ ществена.

На българския читател са известни от различни публикации множество писма на д-р Кръстьо Кръстев до изтъкнати писатели и поети, оставили трайни следи в българската литература. Тези писма се цитират по различни поводи и са публикувани на различни места. Броят на известните писма на д-р Кръстев непрекъснато расте и от този факт възниква въпросът, не би ли могло да се появи една книга с избрани писма на този самобитен и оригинален автор. Един бегъл поглед в архивните справочници ще ни увери, че все още има неизвестни и непубликувани писма на тази възлова личност за българската литературна критика, но досега никой не се е наел да събере и подреди тези ценни източници за литературната наука. Отдавна е минало времето на общите оценки и абстрактните постановки и това изисква от нашата литературна история да се издири и оцени по достойнство всичко, което се отнася за пътя на противоречивите фигури в българската литература, а несъмнено д-р Кръстев е между тях. Скромен принос към едно бъдещо обстойно проучване на жизнения и творчески път на щи д-р Кръстев се могат да бъдат и писмата му до Стефан Гидиков, непубликувани досега, съхранява в Централния държавен исторически архив. не е Докато името на д-р Кръстьо Кръстев не се нуждае от представяне, то името на адресата известно на широката читателска аудитория. Затова се налага да се дадат кратки читателя пояснения при за дейността на този забравен сливенски публицист, което от своя страна би улеснило прочитане на писмата. Сливен. 1 Стефан Син на Стефан Стефанов Георгов Гидиков (1871-1944) - публицист, общественик и писател от Одеската духовна семинария, приятел Гидиков (1837-1871) - възрожденски деец от Сливен, учил в 2. Става дума за периодично на Добри Чинтулов и съратник на Георги С. Раковски. излизащите от 1957 г. насам „Известия на държавните архиви", за „Пътеводител 3 Архив на Стефан на Централния държавен исторически архив", С., 1970, и др. Ст. Гидиков - ЦДИА, Ф. 712, оп. 1, а. е. 26. 126 Една кратка характеристика за дейността на Стефан Гидиков би имала следния вид: публи цист до края на живота си - редактирал и издавал в. „Сиромашки защитник“ (1894—1895), сп. „Живот" (1897—1899), в. „Република“ (1899—1901), в. „Радикал“ (1908—1909), в. „Народна воля" (1913—1914), сътрудничил на почти всички периодични издания от края на миналия началото на настоящия век; 4 общественик - един от основателите на Върховния читалищен съюз,5 активен участик в обществения живот на своя град; политик - един от идеолозите на радикалната партия; неособено талантлив писател, изпробвал перото си в почти всички жанрове И и подписвал творбите си с псевдоним Венко, а по-късно В. Стефанов и С. Г. Диков. Преписката между д-р Кръстев и Стефан Гидиков започва с писмо, датирано 10. II. 1898 г., но очевидно тяхното запознанство е започнало значително по-рано. По това време Гидиков все още издава сп. „Живот“, което се радва на голяма популярност. Между сътрудниците на списанието личат имената на Пенчо Славейков, Кирил Христов, Константин Величков, Георги Стаматов и други добре известни писатели и поети. Като премия на първата годишнина на списанието излиза стихосбирката на Кирил Христов „Трепети".

Писмата са писани между 1912 и 1917 г. и са адресирани до Васил Ставрев - учител по литература във Варненската гимназия, с когото д-р Кръстев поддържа редовни литературни и приятелски връзки. В. Ставрев е бил негов студент, участвувал е в освиркването на Фердинанд (1907), заради което е принуден да продължи образованието си в Берн (Швейцария). Бил е деен литератор и прогресивен общественик, организатор на характерните за епохата литературни и общонаучни сказки, първият преводач на Р. Тагор, ценител и почитател на Пенчо Славейков, фолклорист. През летните ваканции в дома на Ставреви често гостува д-р Кръстев, водят се литературни разговори, обсъждат се планове. За съжаление цялата кореспонденция не е запазена, не са документирани и водените разговори. Запазените писма се съхраняват от Л. Ставрева - дъщеря на В. Ставрев, к. ф. н., преподавателка по български език в Института за усъвършенствуване на учителите в гр. Варна, която бе любезна да ги предостави за публикуване. Две от писмата (от 15 и 27 юли 1917 г.) са писани на открити пощенски картички - малък формат - с марка, изобразяваща Фердинанд, пощенския знак, държавния герб и печат (червен, кръгъл „Цензурна комисия София“, а писмото от 4. V. 1912 г. е написано на обикновен кариран лист от двете страни на листа. И трите писма са подписани с неизменното д-р К. Кръстев. Първото писмо е от 4. V. 1912 г. и съдържа ценни биографични и библиографски сведения за П. П. Славейков, необходими за подготвяните от В. Ставрев сказки за Пенчо Славейков във Варна, Габрово, В. Търново и други градове. Известно е, че тогава големият поет е прокуден от народняшкото правителство в чужбина (Италия), където наскоро умира (28. V. 1912). Писмото едокумент за стремежа на българската интелигенция да организира обществената защита на прокудения поет. В същата година приятелите и почитателите на П. П. Славейков подготвят неговия четвъртвековен юбилей, юбилеен сборник, а Алфред Йенсен усилено превежда „Кървава песен", за да предложи поета за Нобелова премия. мни Другите две писма са от 1917 г. (15 и 27 юли) и се докосват до проблемите на фолклора. Както е известно, тези проблеми заемат едно от централните места в естетическата теория и естетическата практика на кръга „Мисъл" и особено в творческите търсения на П. П.Славейков и П. Ю. Тодоров. Д-р Кръстев споделя напълно идеите на Пенчо Славейков за непреходната пое тическа красота на народната песен и поддържа неговите принципи за обработка на фолклорен текст, воювайки срещу опитите на „безталантни поети“ да стихоплетствуват „по народни мотиви".

Банална истина е, че в нашата литературна история има доста „бели петна". Творчеството на основни нейни фигури все още не е оценено по достойнство. Особено когато става дума за автори, сложни и противоречиви, какъвто е случаят с д-р К. Кръ стев. Десетилетия наред виждаха в критическата му съдба само „трагедията на догматика". Сега такава оценка би изглеждала най-малкото ограничена и едностранчива. Известно е изискването на Ленин да се използват творчески постиженията на буржоазното изкуство, наука и култура. То ни учи да отделяме и ценим всичко положи телно от наследството на нашето минало, а в случая - от литературно-критическата, редакторската, преподавателската и обществено-политическата дейност на д-р К. Кръ стев. Неговото дело, с най-добрите си и приемливи страни, има свое място в културния ни и обществен живот от края на миналото столетие и първите две десетилетия на ХХ в. Когато чула за кончината на д-р К. Кръстев, чешката писателка М. Вотрубова казала: „, Той бе последният от тия четирима, които се смятаха за първите..." От кривател и закрилник на едни от най-големите творци в литературата ни, той сподели както техния възход, така и трагичния им край. В своето прощално слово за профе сора, редактора и критика Б. Пенев вярно определи трудния жребий на великата четворка": „Отиват си тия, които създадоха една нова епоха в литературата ни - отиват си някак обидени, пренебрегнати, незачетени от нас - Пенчо Славейков, Яворов, Петко Тодоров и ето сега Кръстев. Докато са били живи, около имената им се въртял непрекъснат шум от недоумения, вражди и ожесточения. След смъртта им заглъхва този празен шум, „замират отровните вражди...", за да отстъпят място на една по-трезва оценка. e Бодлер казва, че закъснялата признателност на времето „притьпява злобата, удив лението и злонамереността и отнася бавно всяка съпротива в гроба...". От подобна признателност се нуждае и д-р К. Кръстев, въпреки че името му не е от забравените. През близо 30-годишната си съзнателна дейност той е бил директор на педагогическо училище, редактор на три литературни списания, преподавател, а след това и извънреден професор в Софийския университет. У него като че ли е липсвала оная „проклета славянска отпуснатост", за която говори Тургенев. Без да е свързан с определена политическа партия, д-р К. Кръстев е бил „невидима пружина" на много обществени инициативи в защита на Македония, на автономията на университета, в борбата срещу Кобурга, развалата на буржоазните политически партии, както и против участието на България в Първата световна война на страната на Германия.

Драмата на Петко Тодоров Змейова сватба", както и всяка от предишните му пиеси предизвиква оживена полемика сред интелектуалните среди в началото на века. Специално върху тази пиеса д-р Кръ стьо Кръстев пише няколко статии. Студията му „Драмата „Змейова сватба" и безсилието на нашата критика", която предлагаме на вниманието на читателите, не е публикувана в сп. „Демократически преглед", каквото намерение е имал критикът, и се съхранява в Научния архив на БАН. Както се раз бира от началото й, тя е написана вероятно немного след публикуваната статия на д-р Кръстев във в. „Напред" - през 1911 г. В известен смисъл студията е продължение на темата „Змейова сватба" и българската критика. При влякъл Петко Тодоров в кръга „Мисъл и съдействувал за естетическото му развитие, д-р Кръстев разбира, цени творчеството му и не е безразличен и към неговите критици. В „Драмата „Змейова сватба" и безсилието на нашата критика" той обосновава задълбочено и аргументирано основните идейно-есте тически насоки на пиесата, търси връзката й с цялостното творчество на писателя. И в тази студия д-р Кръстев отново ще обърне внимание върху специфичното предназначение и позициите на художествената критика, подчинявайки размишленията си на амбицията за интелектуализирането на духовния живот у нас, за създаване на условия за изява на различни, непознати дотогава Идеи и художествени насоки. Отправна точка за д-р Кръстев е схващането, че като цяло съвременната критика не само не е в състояние да оцени творчеството на П. Тодоров, но и изобщо такъв тип литература. За д-р Кръстев „Змейова сватба" е израз на ново, самобитно схващане за живота и отноше нията между хората. Той е един от първите и от малкото критици, вещи тълкуватели и интерпретатори на драмите на Петко Тодоров, способни да направят професионален критически анализ. Редица от оцен ките му са точни и не могат да бъдат оспорвани и днес. В борбата си за Петко Тодоров д-р Кръстев всъщност води борба за нови естетически ценности, за идеи, които кореспондират с духа на новото столетие, изпреварват интелектуалното развитие на на цията в онези години. Неговите разсъждения съдържат обобщения и изводи с непреходна стойност обогатяват критическото мислене и на следващите поколения изследователи. Както още Спиридон Казанджиев отбелязва, духът на неговата критика е духът на философско-естетическо и естетическо съзнание". Позициите на д-р Кръстев по отношение драмите на Петко Тодоров откриват перспектива на критическото съзнание в усвояване на новите насоки в развитието на българската литература.

В края на май 1986 г. се навършиха 120 години от рождението на д-р Кр. Кръстев - критикыт и редакторът на сп. Мисъл", диктуващо литературните вкусове в продължение на 17 години. Дейността и възгледите на възпитаника на немската естетическа мисъл на българска почва още приживе са обект на ожесточени спорове. Макар и напоена с идеите на немския естетизъм, личността на д-р Кръстев, близо седем десетилетия след смъртта му, продължава да предизвиква интерес сред научните литературни среди. Неотдавна в архивите на наследниците му бяха намерени неизвестни спомени и писма. Надявам се, че те ще са от полза за изследователите на тази тъй противоречива натура, както и на писателите край нея. Това са спомените на съпругата му Радка Кръстева, писани между 1934 и 1935 г., и на д щеря му Офелия д-р Кръстева-Шивачева, писани в края на 1970 г. Майката и дъщерята са ги писали в напреднала възраст (Р. Кръстева на 62 г., около година преди кончината й; О. Шивачева - на 78 г., тя почива през 1977 год. 85-годишна), но дълго са ги носели в себе си. Предавали са ги от уста на уста B рода, затова в написаното се долавя известна близост. Освен тях, в архивите на наследниците им има две илюстровани карти от Боян Пенев, писани в Мюнхен до д-р Кръстев на 18. IV. и на 12. V. 1912 г.; една пощенска карта от критика до Христо Спасовски в учителския институт в Ески Джумая (днес Търговище), писана на 30. ХІІ. 1914 г. Предлагам на вниманието на читателя изброените спомени и писма.

Появата на тази книга предизвиква радостно вълнение. Дългоочакваната истинска монография за д-р Кръстьо Кръстев, послед ния от „великата четворка", най-оспорваната и едновременно най-възловата" фигура в нея, вече е в ръцете ни. Защо трябваше да чакаме толкова много ли? Може да се изтъкне цял комплекс от причини, което и сам авторът е направил, като тактично ни е спестил някои по-деликатни моменти. Но дори ако се проследи - без каквито и да било коментарии - историята на отношението към д-р Кръстев през изминалите години, ще се получи труд, внуши телен и доста поучителен. Защото едва ли ще се намери пишещ - оставил било поголяма, било по-малка следа в литературата ни, - който да не е пробвал мисълта и перото си по тая тема. Оценките са всякакви: от найсмехотворните до изключително сериозните и задълбочените. Мотивите за изказването им също са разнообразни. В тях прозират и злобливата отмъстителност, и тщеславното желание да поостроумничиш безнаказно, и дълбоки идеологически несъгласия, и есте тически противоречия, и неразбиране или нежелание да се разбере и проникне в същност та. Наблюдават се, разбира се, и доста изсле дователски постижения, плод на научен под ход, съчетаващ познаването на литературна история и теория с естетическа веротърпимост и пси хологическа проникновеност. Марк систкото литературознание, опиращо се на диалектическия подход към процесите и яв ленията, държащо сметка за приноса на вся ка една крупна личност в строителството на огромния масив на българската национална култура, направи в последните двадесет го дини решителна крачка към осветляването на феномена" д-р Кръстев. Литературни изследователи от всички поколения проглед наха не само за отрицателните, но и за поло жителните страни в огромното по мащаби на следство на критика. Продължават да се поя вяват студии и статии, третиращи с научна вещина отделни проявления на д-р Кръстев, а така също и обглеждащи и преосмислящи по-цялостно ролята и мястото му на „катализатор" в ускорителното движение на кул турата ни в преломното време между девет 166 надесетото и двадесетото столетие и в първото десетилетие на века. Монографията на Любомир Стаматов тряб ва да се разглежда тъкмо като резултат от общите за цялата ни култура процеси на ду ховно разкрепостяване, като поредна стъпка за отдаване на дължимото към заслужилите в миналото, безкористни, обичащи народа и отечеството си творци и граждани. Но нужно е безспорно не само времето да узрее, не би бил достатъчен и куражът да се захванеш с трудната тема „Д-р Кръстев", тъй като не веднъж сме се убеждавали как дадена сложна проблематика с особен талант и сръчност е била профанизирана от повърхностни, посредствени бързописци и всичкописци. На право е немислимо да създаваш монография за д-р Кръстев, без да познаваш в детайли епохата му, включваща както литературните прояви и нрави, така и кипящи политически страсти, а също всякакви „веяния" от Изток и Запад.

Появата на две книги за д-р Кръстев в рамките на една година * е най-яркото поред но свидетелство за нарасналия интерес към личността и делото на видния наш критик, пуб лицист и университетски преподавател, съз дател и редактор на най-значителното ни лите ратурно списание в периода до Първата световна война, баща на първото у нас творческо сдружение на политически необвързани писатели, обединени от общи естетически възгледи и следващи определена културно-просветна програма. Пристъпването към такива сложни и противоречиви фигури като д-р Кръстев и неговите съратници, към многолики и щекотливи явления като сп. „Мисъл и кръ га „Мисъл само по себе си е акт на изследователско дръзновение и същевременно - белег за порасналата зрелост на съвременната ни литературна наука. Стаматов и Цанков тръгват срещу наслоени предубеждения, едностранчиви тълкувания, догматични постановки; стремят се към нов прочит на Кръстевите произведе ния - качества достатъчни, за да оценим книгите им като приносни. Но те не се задо воляват с новата интерпретация на познати факти, а и двамата по свой път подирват допълнителни източници. Стаматов и Цанков се насочват към „неразчетени" досега текстове, към публикации и архивни материали, останали до момента вън от внимането на изследователите. В този смисъл и двамата автори ни предлагат не само „нов прочит", но в редица отношения и „първи прочит". За първи път например Цанков и Стаматов отделят подоба ващо внимание на Кръстевата публицистика, както и на обществената дейност на критика, останала досега в сянка.

През лятото на 1888 година довчерашният студент в Лайпциг К. Кръстев се връща в България с диплома за завършено висше образование. Нещо повече - той вече е д-р К. Кръстев. Връща се и с много планове, идеи и мечти за литературно-критическа, преподавателска и обществена дейност. А наред това и с твърда воля за борба с примитивните условия, които пречат на всеки опит за системен труд, за по-висш полет на духа. Една от първите му грижи, след като бива назначен за директор на педагогигическото училище в Казанлък, е да създаде свой периодичен печатен орган, своя литературна трибуна. За тази цел той основава учителско дружество, което започва да издава „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество" (1890). Младият двадесет и четиригодишен редактор поема в ръцете си цялата работа по издаването и редактирането на излезлите шест книжки. На следващата година той се заема да издава ново списание - Критика" (1891), което му дава възможност да развие на поширока основа своите литературно-естетически идеи. Но и това краткотрайно издание е само опитно поле, един своеобразен литературно-критически плацдарм за по-голям скок. След него идва сп. „Мисъл", оставило дълбоки следи в развитието на нашата художествена литература, критика, естетика и пр. (1892- 1907), а след спирането му излизат два тома „Мисъл" (1910)- - един наистина представителен литературно-издателски епилог на списанието.

Осемдесетте години се оказаха особено плодо носни за литературната ни мемоаристика, фиксираща периода след Първата световна война. Една след друга се заредиха книгите със споменни очерци и есета на писатели от следвоенната генерация: Иван Богданов, Атанас Илиев, Стефан Попвасилев, Петър Пондев, Владимир Полянов, Кирил Кръстев... Принадлежността на тези автори към едно творческо поколение, участието им в един и същи отрязък от културния процес у нас предопре деля съвпадението на имена и факти в техните мемоари. Като прибавим по-рано обнародваните спомени на други културни дейци от въпросния пе риод - като К. Гъльбов, Ал. Балабанов, Д. Каза сов, Б. Делчев, както и литературните анкети с Ламар, Т. Траянов, Д. Габе, Е. Багряна, И. Волен, Вл. Полянов, можем да кажем, че вече разполагаме с богати възможности за „засичане" на едни и същи събития от различни зрителни ъгли, за съпоставки между портретите на видни личности от културната ни история. Логично е да се запитаме какво е физиономич ното за въпросната генерация мемоаристи. Лично аз го виждам в многостранността на техните кул турни интереси, граничеща в редица случаи с енци клопедичност - качество, което, съотнесено към съвременната тясна специализация, буди (поне у мен) подчертан респект. Отликите между споменатите мемоаристи, разбира се, са несравнимо повече: това са твории с различно философско и есте тическо верую, с различна постика и стилистика, с различни интереси и предпочитания. Пътищата им понякога са се кръстосвали, но повече са се разминавали. Интересна е например принадлежност та на К. Кръстев и на Ат. Илиев към едни и съши литературни групи - „Изток“, „Стрелец“, „Дру жеството на есеистите", откъдето започва и голя мото им разминаване. Спомените на литературния и художествен кри тик, изкуствовед, есеист, автор на повене от 30 монографични, студийни и научнопопулярни книги Кирил Кръстев засягат ред непознати или слабо изследвани литератури и културни явления, което им придава особена стойност. Тази книга се появява В момент на повишен интерес към авангардните тенденции в българската литература, което я прави извънредно актуална за съвременната ни литератур ноисторическа наука. За пръв път се изнасят обилни факти около историята на ямболското авангардно списание „Crescendo", чийто редактор е бил самият К. Кръстев и което - библиографска рядкост - 136 е познато на малцина. Ценни са не само фактите около публикациите и сътрудниците на това дадаи стично и футуристично издание, а и целият обилен психобиографичен и културно-исторически мате риал около ямболския авангардизъм, около ям болското „щракане на идеите“. В това отношение не отстъпва и характеристиката на Гео-Милевото списание и библиотека „Везни" с оглед на тяхната рецепция сред модернистично настроената творческа интелигенция. Тук в скоби искам да отбеле жа, че напълно подкрепям патоса на К. Кръстев срещу господствуващия досега столичноцентричен подход към културната, и в частност към литературната ни история. Като четях ямболския раздел от спомените на Кръстев, у мен възкръсна отдавна лелеяната мечта на Тончо Жечев за една географска история на българската литература, която, не знам защо, така и не намери поддръжници. Успеш ният опит на някогашния редактор на едно от най-авангардните списания у нас да покаже ферментацията на идеите в провинцията, която поня кога (както в случая с „тунджанския авангардизъм") се оказва в ролята на център, ще постави - наля вам се - началото на едно благородно и потребно начинание - разкриването на неизвестни страници от културния живот в българската провинция. Горещо поддържам още един апостроф" на К. Кръстев - неговия протест срещу българския „литературоцентризъм", определящ както доми нантата в българската култура, така и физиономията на нашата интелигенция. Неслучайно авторът визира „културния", а не тясно литератур ния живот между двете световни войни. Неговият стремеж да се видят литературните явления (в които най-вече той е съучастен) в по-широк културно-исто рически план заслужава подчертано уважение. Участник в едни от най-значимите творчески формации на 20-те години - литературните кръ гове „Изток“, „Стрелец“ и „Дружество на есеи стите", мемоаристът изнася интересни подроб ности за дейността и платформите на тези малко изследвани сдружения.

1999 Книжка 2 Доктор Кръстев като Миролюбов

The feature makes retrospective review of the early Elin Pelin receptions. It recognizes the writer’s hesitation, which also gives cause to Dr. Krastev to treat him critically in his essay “Singer of country woe” (“Young and Old” 1907). The text marks the pro-Jungian conceptions of the critics, by which he makes the reading of Elin Pelin. But the instruments of the German psychological aesthetics proved to be insufficient for applying the critical conceptions, on Dr. Krastev’s side. He operates with the ideas for mythos-figure of the author and the overall personality, without problematizing their interrelations. This provokes the meeting between the critics and the writer. “The literary-critical risks of Dr. Krastev” emphasizes the gradual and independent imposition of Elin Pelin as a Bulgarian literature classic between two withstanding writers’ circle, who characterizes to a great extent the pattern of the literary epoch from the beginning of XX century-this of “Thought” as well as this of “Bulgaran”.