Леонов

Настъпи време, когато навлизането на художествения опит на съветската литература в другите национални литератури трябва да се оценява не само от гледна точка на преките литературни контакти, не само като момент на непосредствено въздействие на един или друг етап от историко-литературното развитие. Настъпи време, когато се налага да се проникне още по-дълбоко в същ ността на литературното взаимодействие, да се осмисли то във връзка с повторението на закономерностите, с творческото присъствие на естетическите идеи на съветската литература в духовния свят на другите социалистически литератури. Иначе казано, спиралата на богатата традиция в изучаването на междунационалните литературни връзки направи нов завой, който отразява съвър шено нов момент от литературните взаимоотношения след Втората световна война, породила общността на общественото, политическото и културното развитие на много страни със Съветския съюз. Тъкмо сега с цялата си настойчивост възниква въпросът за наличието натипологични сходни естетически явления, обусловени от близостта в обществе те импулси, от родството на редица проблеми и принципи на изображение, от общността на творческите цели и стремежи. Сега сравнителното изучаване на две литератури - в случая ни интересува българската и съветската - насочва вниманието, както се изразява съветският учен А. Овчаренко, към „правилно разбиране на естетическите основи, художествено своеобразие и новаторска същ ност на литературното творчество". В този смисъл много вярна и продуктивна предложената в науката аксиома - литературното влияние (в широк смисъл на думата) е естетическа категория. Тук понятието „влияние“ е схванато като творчески допир, докосване, като взаимопроникване на литературите. Такава постановка на въпроса предпазва от опростяване, от примитивно посочване единствено на литературни аналогии и съвпадения. Тя внушава широта в погледа при разглеждане на литературните взаимовръзки. Тъкмо на такава основа може да се покаже отражението на естетическия опит на съветската литература върху общия литературен процес у нас, върху творчеството на един или друг писател.

Леонид Леонов признава (пред В. А. Ковальов), че около 1925 г. философскоестетическите му възгледи са вече оформени. Писателят е само на двадесет и шест години, успешно се е състоял творческият му дебют (1922), романът „Язовци“, получил високата оценка на М. Фрунзе, А. Луначарски, М. Горки, е станал явление в младата съветска литература, възраждайки класическите традиции на социалнофилософската и психологическата проза. В писмо до Р. Ролан Горки с радост споделя, че „младежта пише превъзходно“, „вече са набелязали книгите, които ще вля зат в литературната история като „Язовци" на Леонов, разказите на Булгаков, Зощенко и др." И въпреки този успех съдбата на „революционния спътник" Леонид Леонов е мъчна. Той не влиза в литературни групи и организации, не размахва манифести, не участвува в бойки спорове с модни тогава авангардистки лозунги не защото му липсват темперамент и увереност в естетическите убеждения. През 1925 г. за пръв път се изказва в литературния печат и веднага се забелязва, че патосът на идеите от книгите му се пренася и в неговата публицистика: „Нашите сили са от революцията, както и опитът ни е от революцията. Да се изразходват за препирни и противодействие срещу нападки е престъпление спрямо онези, които в пот от суровия труд с търпеливо внимание чакат писателското слово.