Лермонтов

Характерна черта в културното разви тие на славянските народи е стремежът към демокрация на културата, да бъде тя по-близко до народа, да отразява попълно неговия живот. Това особено важи за литературата на българи, руси и сърби. Наистина, в историята на тези литератури се срещат моменти на отда лечаване от народа, когато ръководещите обществени сили се стремят да дадат друго съдържание на литературата; тези тенденции обаче не са трайни, не те характеризират литературния процес на Славянските народи. Знаменателен е фактът за културно и литературно развитие на жив, роден език у българи, руси, сърби, чехи, хървати. Започващ от средата на ІХ в., този процес постепенно обхваща почти всич ки славянски народи, за да стане от после основна тенденция в живота на българи, руси и сърби, важна предпо ставка за изграждането на такива гени- ални художници като Пушкин, Лермонтов, Толстой, М. Горки, Хр. Ботев и др. В историята на средновековна Европа малко са примерите, които да се при- ближават до оня творчески подем, до основните тенденции в литературното развитие на българския, руския и сръб ския народ.

Всяко докосване до творчеството на Лермонтов ни изправя лице с лице с неговия титаничен дух, влязъл в „горда вражда с небето“, метежен и свободолю бив, с бушуващите и незнаещи успокоение страсти на едно сърце, което цял живот се люшка между любовта и омразата, копнее за свобода, а се заду шава в атмосферата на робство и лакейство, жадува за вяра и високо предназначение, а е принудено да се гърчи в безверие и отчаяние, да тръпне от гняв и трепери от бяс пред картината на руското самодържавие. Неговата изумителна личност има способността да ни приближава най-плътно до себе си, да ни кара да страдаме с нейните страдания, да се издигаме с нейните пориви, да изпитваме нейната злъч към хладния външен блясък и вътрешното нищожество на светското общество, което подобно на древното дърво анчар отравя всеки, който се докосне до него. Той е имал нещастнето да се роди в долината на ужаса и отчаянието, да вдъхне разлагащия полъх на разгрома след съдбоносната 1825 година, да пре живее годините на глухите стонове, на прекършените полети, на безмилостно потъпканата вяра, когато безпрепятствено тържествува злото и пошлостта, когато герои на деня стават доносчиците и ренегатите. Години, в които пред погледа се мяркат само сините мундири, когато в чудовищната империя Русия всеки полицейски надзирател е цар, а царят е коронован полицейски надзирател. В тази долина на робство и мъчение, на безмълвен гняв и скрити вълнения се ражда музата на Лермонтов. Още от първите си дни тя изпитва вледеняващия мраз на самодържавната империя и стига до горчивите ужасяващи изводи, че най-близкият човек на всеки е самият той, че всеки е обречен на горда самота. За тази епоха Херцен казва, че „трябваше да умееш да мразиш от любов, да прези раш от хуманност, трябваше да притежаваш безгранична гордост, за да можеш с вериги на ръцете и краката да държиш високо изправена главата си“. И макар че юношата и младежът Лермонтов е обграден отвсякъде със зло, той не скланя глава пред него, макар че вижда как разрушават стената между доброто и злото, как господарите търгуват с народа си, а народът със свободата си, той не изпада в обезоръжаваща рефлексия, в пасивност и бездействие, а избира пътя на мъжествената целеустремена борба. Ни що, че тази борба го довежда до гибел - все едно той остава непобеден. Той няма никаква вина, че е попаднал в „бездънна бездна, в която потъват най-добрите плувци", където и най-големите таланти изчезват, преди да са достигнали това, за което се борят. Бурята на неговите чувства, могъществото на огненото му слово преживяха цяло столетие и стигнаха до нас и до неговите потомци, които сме ниха враждата с небето с покоряване на неговите висини, които знаят цената на мъжеството и гордия ум.

Михаил Юриевич Лермонтов е един от безспорните върхове в руската и световната революционно-романтическа поезия. Неговото идейно-художествено формиране изцяло се отнася към периода след разгрома на декабристкото въстание от 1825 г. Тъкмо отрязъкът от времето между 1828 и 1837 г. е необикновено богат както в личния живот на поета, така и на събития, изменящи физиономията на тогавашното руско общество. Реакционната политика, която Николай І установява спрямо всички демокра тически слоеве, остава непроменена почти до смъртта му. Показателно е, че за триде сет години (1825-1855) в Русия се извършват 674 въстания по официални данни, а в действителност сигурно са били много повече. Характеризирайки тоя исторически период, В. И. Ленин писа: „Това е епохата от декабристите до Херцен. Крепостна Русия е угнетена и неподвижна. Протестира нищожно малцинство от дворяните, безсилно без поддръжката на народа. Но най-добрите люде от дворяните помагаха да се пробуд и народа." В същото време и на Запад се засилва класовата борба - в Англия се разгръща чартисткото движение, във Франция избухва Юлската революция, в Италия развива революционно-освободителна дейност дружеството „Млада Италия". В определена степен тия събития намират отзвук в силно чувствителния Лермонтов, спомагат в изграждането му като поет на следдекабристката епоха. Това е дори цяла линия, която се набелязва в развитието на Лермонтов още при постъп ването му в Московския университет.

Произведенията на Лермонтов са известни в България още преди Освобождението на страната, но широка популярност те придобиват едва по-късно. Поколенията от 80-те и 90-те години са се запознавали с тях в гимназията. По спомени на съвре менници, често след шумните спорове в литературните кръжоци са пели хорово „Вы хожу один я на дорогу", рецитирали са много стихотворения на големия поет наизуст - на руски език, както е било модно тогава. Лермонтовото творчество е познато на българската интелигенция непосредствено в оргинал. За това допринасят, от една страна, българите - руски възпитаници, от друга — въвеждането на руски език като задължителен предмет в училищата на свободна България. „При посещаването на българските публични и частни библиотеки обикновено явление е в тях да се намерят руски книги и особено класически произведения на руската литература, в това число и произведенията на М. Ю. Лермонтов - пише в 1914 г. П. Заболотский. - Този факт трябва да се отчита когато говорим за запознаването на българите с Лермонтов, тъй като само опознаването на преводите на Лермонтови произведения и на руската научна литература върху Лермонтов на български език съвсем не може да ни даде правилна представа за степента на неговата известност сред българската образована публика, която не изпитва нужда от преводи от руски, понеже има възможност да го чете в оригинал".

Напоследък интересът към Лермонтов на Запад е определено нараснал. Той не може да се сравни с кампанийния поход по Достоевски и Толстой, далеч е и от трескавата любо знателност по отношение на Гогол, но вече е достатъчно забележим и подчертан. Лермонтов се превежда, чете, тук-таме обхожда театралната рампа. За него се пише и говори. Може би по такъв начин се възстановява реалното значение на един голям писател, сравни телно по-слабо познат на западния интелигент, може би набеденият „поет на разоча рованието допада на модните упадъчни настроения със своя превратно изтълкуван „сплин", със своето преднамерено акцентувано и генерализирано недоволство от живота", с явно натрапената си капитулация пред демоничните“ сили на света; може би Лермонтов е последна разкопка на съвре менния модерн" от непрочетената старина" Според утвърдения еталон за новото като добре забравено старо". Много са причините за възкресяване на едно голямо име. Но, струва ми се, изброените дотук не обясняват един вече продължителен интерес, надхвър лящ обикновените снобски увлечения.

По мое лично убеждение сравнителните култу роложки и литературоведски разработки у нас в последно време бележат една естествена и интересна тенденция - те не само репродуктивно осмислят историко-културните и литературни процеси, като разширяват диапазона на закономерното организиране на фактите, но все повече напипват здрава почва под краката си", върху която издигат концептуално нови задачи и пред сравнителните изследвания, и пред българската литературна нау ка. В такъв аспект са и значителните постижения на българската литературоведска русистика, съз дадени от В. Велчев, Ив. Цветков, В. Колевски, Хр. Дудевски, Г. Германов, А. Анчев и други съв ременни учени. Сред тях и трудовете за руските класически автори бележат вече линията на едно националноисторическо литературно самосъзнание, което настойчиво и стремително навлиза навсякъде, където трябва и може да се намери опора за българския литературен процес и българското обществено съзнание. Ето защо тру дът на Мария Гургулова „Лермонтов и българска та литература" (С., 1987, 224 с.) трябва да бъде приветствуван като несъмнен успех на българското сравнително литературознание да разшири, обогаи и задълбочи приноса към литературната ни ука и духовното ни самочувствие. Досега у нас проучванията по темата за рецеп цията на Лермонтов в България имаха частичен и фрагментарен характер, но те подготвяха и на сочваха към един обобщаващ и широкообхватен труд. И той дойде - подготвен стабилно и всестранно осмислен, проверен във времето и фак тите. Задачите на своето монографично изследване М. Гургулова вижда в това да се разгледат пре димно нови факти за възприемането на Лермонтов в България, за адаптирането на неговите произведения на българска почва" (с. 38). Видно е, че авторката не претендира и не се ласкае от мисълта да изчерпи проблема. Това се отразява и върху хронологичните рамки на труда и, които не включ ват подробно контактно-типологично вникване в Лермонтовата рецепция в социалистическа Бъл гария.

По инициатива на секция „Руска и съветска литература" към Института за литература при БАН на 28 и 29 септември 1989 г. се проведе на ционална научна конференция, посветена на 175- ата годишнина от рождението на М. Ю. Лермонтов. В работата и взеха участие следните почетни гости: Павел Матев - председател на Съюза на българските писатели, Д. Петров - зам.-председател на ОНС за българо-съветска дружба, Н. С. Дръмова - представител на Дома на съвет ската наука и култура, и др. Чл.-кор. Ефрем Каранфилов откри конференцията с вълнуващо слово. Той говори за широ ката, безбрежна като руските степи и силна като 133 кавказката буря поезия", чрез която Лермонтов е изразил „волята за простор, стремежа да разкъса гвардейския мундир и тежките корици на военните устави, за да политне заедно със степния вятър като вик, като вопъл, като мечта за свобода". Пленарното заседание на конференцията бе открито с доклада „Проблеми на съвременното лермонтовознание" от проф. М. Гургулова. Под чертавайки огромния интерес към великия руски пост, довел до появата през 1981 г. на внушителния том „Лермонтовская энциклопедия", тя отбеляза постиженията на науката за Лермонтов, представе на главно от Б. Айхенбаум, В. Мануилов, И. Андроников, Ю. Лотман, Д. Максимов, В. Вацуро, Е. Герщайн, а също и по-новите изследвания за живота и дейността на поста от А. Сличенко, П. Фролов, Е. Кипко, С. Ломинадзе, М. Гургулова и др.