Левски

Правилното изясняване на отношенията, съществували между някои наши писа тели, културни и революционни дейци от епохата на Възраждането, както и на влиянието, което взаимно са си оказвали, е едно от основните задължения на изследователите им. Към такова изясняване трябва да се стреми всеки автор, който взема перото, за да очертае жизне ния път или пък само отделни моменти от огромната по значение и разностранна по характер дейност например на Петко Славейков, Раковски, П. Хитов, Каравелов, Ботев, Левски и други дейци от онова време. Защото нерядко в отошенията между тях намираме научното обяснение на много прояви от обществено-политически и литературен характер.

Афективният жест на Яворов да последва участта на жена си след самоубий ството и през нощта на 30 ноември 1913 г. също носи белезите на една ексцентрич на постъпка. Но външните причини и вътрешните подбуди на опита му да посегне на живота си лежат на друга психологическа и етична основа. И тази му постъпка обаче е била неправилно и погрешно тълкувана и се нуждае от внимателно и задълбочено анализиране. Поведението на поета веднага след самоубийството на Лора е естествено. Така би реагирал всеки чувствителен човек със сърце и морал. В първия момент неговите действия са израз на неописуемо вълнение, на смут и изненада пред ужаса на страшната и неочаквана развръзка. След изстрела той скача от леглото, задържа смъртно ранената Лора и я слага на канапето. Първото му, почти инстинктивно действие са виковете за помощ: необлечен, по долни дрехи, Яворов бързо изтичва да събуди слугинята - единственото лице в етажа, за да прати за лекар. Но при мисълта, че медицинската помощ няма да дойде навреме, отново се връща в кабинета и сам се мъчи да помогне нещо. Сторило му се в един момент, че Лора мъчно диша, той бързо разкъсва роклята отпред на гърдите, за да облекчи дишането. След това пак тича като обезумял, вика, моли да се доведе по-бързо лекар и т. н. Всичко, което в този момент изпълва изцяло съзнанието му, е спасяване живота на Лора. Яворов се намира в неописуем душевен смут, в най-висша нервна и емоционална възбуда. Той е изненадан, ужасен и потресен от станалото. Наистина по собствените му обяснения тая вечер в действията на жена му е имало нещо обезпокоително. Но все пак едва ли ще да е вярвал и допущал най-лошото. Има основна разлика между смътно съзнаване на една опасност и увереност в нейното настъпване. По всичко изглежда неговата мисъл не еочаквала повече от едно повторение на вечната заплаха със самоубийство дори и след като Лора се е изправила с револвер в ръка пред леглото му. Това се разбира от последните му думи, които той й е наговорил и в които отново звучат упрек и заплаха за онова, което може да последва за съвместния им живот при такива сцени на ревност. Първото емоционално състояние на ужас и върховно нервно напрежение след изстрела по естествен път е отстъпило място на друго, след като поетът разбира, че всяка помощ е вече излишна и непоправимото е станало: пред него лежи безжизненият труп на Лора. В безмълвието на нощта следват мигове на мъчително изживяване на реалния ужасяващ факт. Поради това на приближилата се до вратата Добрина Беленска Яворов вече с тих, отслабнал - по думите и глас казва: „Ето я, госпожа“, сочейки трупа на жена си. Беленска е първото 42 И единствено лице, което идва при него в този решаващ и неповторим миг между живота и смъртта: само с факта на своето присъствие, ако беше останала при него в кабинета и запазеше самообладание, може би щеше да отклони самоубийството. „Ако имаше поне един човек около мене в този момент, не бих се самоубил" - изповядва по-късно Яворов пред своя зет Никола Найденов. Но какво прави Добрина Беленска. Дошла да помогне с нещо и да види какво става, вместо да влезе в стаята и да остане там до идването на ле каря, тя при неочакваното зрелище на неподвижния труп на Лора изпищява като луда и се втурва да бяга надолу по стълбите! Заедно с нея и също с писък избягва по стълбите и Йорданка Ангелова.

Въпросите около творчеството на един писател са многобройни и сложни, не се подчиняват на правила, относителни са и научните обяснения за художественото творчество. И все пак единственото, което може да се установи по-сигурно, е творческата история, поводът, който е предизвикал създаването на дадено произведение. По-мъчно, почти неосъществимо е проникването в самия творчески процес. Поради това е трудно, почти невъзможно да разкрием докрай смисъла и съдържанието на едно художествено произведение. Колкото то е по-талантливо, толкова е по-мъчно да проникнем в „точния" му смисъл, който е богат на нюанси и дава възможност за тълкувания, които всяко време може да осмисли по своему. Като не забравяме нито за момент мисълта, че, обективността в литературната наука е осъз ната субективност“, ние пристъпваме към едно изследване, основание за което ни дава само детайлното проучване (доколкото това е възможно от достигналите до нас документи) на фактите около живота и творчеството на поета, доколкото сме успели да проникнем в душевното състояние, чувствата и мислите, които са го вълнували по това паметно в живота му време. Осъзнавайки собствения си субективизъм, ние ще се опитаме да навлезем в душевния мир на поета, да почувствуваме и разберем смисъла на две от най-хубавите му произведения - „Жестокостта ми се сломи“ и „Изворът на Белоногата". Смъртта на Васил Левски е показателна за неговия живот. Залавянето и обесването на Апостола на свободата е един от най-вълнуващите моменти в българската история. Не само Ботев създаде своето безсмъртно стихотворение за него. Неговата смърт е вдъхновила и Петко Славейков да напише елегията „Жестокостта ми се сломи" и поемата си „Изворът на Белоногата". За съжаление ние често разглеждаме българските писатели откъсното един от друг, без да търсим връзки и зависимости, които понякога така явно се налагат. Между творчеството на Славейков и Ботев съществува дълбока и плодотворна връзка. Тя прави впечатление особено през този забележителен исторически момент, когато двамата писатели достигат върха на свои те творчески възможности. Импулсите въпреки различните схващания за начина на борбата са сходни, породени от една вяра и едно разочарование, от сходна изгнаническа съдба. Ето защо не се различава и начинът, по който двамата поети на България откликват на съдбоносните събития, свързани с борбата за освобождение, която есмисъл на целия им живот. „Старите“, представителите на новата едра българска буржоазия в Цариград, които не само не подкрепяли всяка смела стъпка на черковната борба, но били и против нея, успяват първи да се възползуват от плодовете на народната победа. Те вземат в свои ръце ръководството на новосъздадената българска черква.

В националния пантеон на българите, в иконостаса на българ ските герои Васил Левски заема едно от най-високите, ако не и найвисокото място. Свидетелство за това е стихийната непринудена обич, с която народът го обгради още приживе, превръщането на живота и смъртта му в една от най-святите легенди в народната памет. Дори прозвищата, с които спонтанно бе удостоен от народа, са твърде показателни за народния култ към неговата личност. Още приживе е наречен Левски, т. е. „като лъв". И то не само заради фи зическата му сила, заради легендарния му лъвски" скок. Лъвът, който вече се е появил като символ на българския народ, като негов хералдически знак, според старинните тълкувания е не просто олицетворение на сила, а символ на духа, на надеждата. Още приживе Левски става образ-символ на българската народна надежда. Не помалко характерно е и другото му прозвище - Апостолът, апостол на свободата. Още приживе личността му е обвита от легендата. А след смърт та му певци песни за него пеят". И то не кои да е певци. А първите певци на нацията. Пръв утвърди чрез поезията култа към Левски първият по висота и значение български поет - Христо Ботев. Още тяхната среща приживе е обвита от някаква особена магична светлина, тази среща в мелницата край Букурещ е един от звездните мигове" на нацията, символна духовна прегръдка на двамата най-славни национални герои. За никой друг от съратниците си Ботев не е говорил с такова пророческо преклонение. А когато другарят му, Апостолът на свобо дата, увисва на бесилото, Ботев изпява последната си, най-горестна песен. Тук самият образ на Левски отсъствува като пряко изображе ние; Левски присъствува чрез отсъствието си, чрез дълбоката праз нина - не просто в душата на поета - в душата на народа. Тази пе сен-плач извира от тъмни и архаични глъбини, тя напомня женските ритуални плачове над зейнал гроб.

Проблема за смъртта най-често свързваме с подвига и саможертвата на героя името на родината и социалната справедливост. Отношението на българина към нея според Ефрем Каранфилов се „откроява в някои представи за земята, за името, за гробовете и най-вече при борбата за свобода". И затова ние сме особено чувствителни, когато разглеждаме въпросите за смъртта на нашите национални герои. Споровете около последните мигове на много от тях все още не са заглъхнали и с времето все по-трудно става да се открои митичното от реалното. Това е влана така, защото в представата за саможертвата на бунтовника народът е гал и своето виждане, което невинаги се свързва с действително станалото. Същест вено за него е да изведе от смъртта на юнака прераждането, да улови онзи белег безсмъртието, който да бъде близо до живота му, за да съхрани историческото му битие. Спомена за гибелта и гроба на цар Иван Шишман народът е запазил чрез преданието за светата вода, която е потекла от мястото, където е бил убит. На гроба на невеста Ружа, хвърлила се от скалата, за да се отърве от потурчване, пониква ружа; където са се жертвували други хубави моми, търсейки спасение от поругаването, потича лековита вода, пораства бръшлян или на мястото правят сбор - един празник като обричане във вярност към мъртвия. Камъкът, върху който е убит Дельо войвода, всеки петък пуска роса, а на великий петък плаче със сълзи". В живота на народа тези ве лики петъци" са много, но в смъртта на юнака, както забелязваме, не е вложен сетният, безнадеждният край. Чрез фантазно-образното героят е превъплътен в нещо близко, земно и вечно. „Така различните митологични символи, обреди, религиозни представи ca запазили българина в неговата духовна затвореност и са го спасили от въздействия, които биха го погубили. "

В кой момент точно Захари Стоянов се е отклонил от „Записките", за да напише книгата си за Левски, етрудно да се установи, но фактът, че тя предшествува изли зането на първия им том, достатъчно говори за неспокойствието, с което е написана тази книга. Пряк участник и организатор на Априлското въстание, Захари Стоянов покъсно истински осъзнава и исторически осмисля мястото на Левски в националноосвободителните борби на народа ни. Това става очевидно, когато той заема пози цията на летописец. Тогава вероятно образът на Левски като човек и като апостол (11, 59) израства ретроспективно постепенно в съзнанието му. В края на тази своя първа книга, преди да премине отново към „Записките", той заключава: „Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен още от времето на покойния Дякон - от бащата на апостолите. - Познаваш ли ти Василя Дякона? Той говореше така и така - казваха селяните навсякъде, на които из паметта не беше изчезнал още хероят. В IV въстаннически окръг (Панагюрище) апостолите през 1876 година тръгнаха наготово из пътеките и старите конаци на Дякона. Нему се дължи учреждението на всички тайни комитети из България" (1, 86-87). Но Захари Стоянов написва най-напред биографията на Левски не само за да канализира развълнуваните си мисли и да се върне към „Записките" с чувството на един изпълнен исторически дълг, а и със съпротива срещу симптомите на фалшивата митологизация на героя, чийто образ според него не се нуждае от украса и преувеличения. „Аз казах за моя герой това, което е положителната истина за него и което той е вър шил; а комуто се вижда грубо неговото поведение и характерът му, то нека го облагородява после по вкуса на своята публика" (II, 13). B И В сравнение с последвалите във времето многобройни биографии на Васил Левски Захари Стояновата липсват естествено много от по-късно откритите документи факти. Тя е написана под напора на вътрешната авторска (и осъзнатата обществена) необходимост, с едно познание a priorі, което по-късно фактите и документите само ще потвърждават и допълват. И без да е достатъчно документална, тази биография на Апостола е непоклатимо вярна и достоверна с наличната си информация и с внуше нието на една цялостна представа за неговата личност и дело. Тя никога не е излязла очевидно няма да излезе от историческо и литературно обръщение, защото е първа не само в реда на биографиите, а и в исторически ценностен смисъл.

След „Под игото“ „Левски“ е може би най-популярната творба на Иван Вазов. Нейната популярност се отразява и в количеството на анализите, интерпретациите позоваванията, натрупани в стогодишната история на творбата. Ва нея са изказали мне нията си критици, литературоведи, та дори и историци. Само прочитането на т. нар. вторична литература по повод на „Левски" вече представлява една сериозна изследо вателска задача. По повод на тази популярна творба са прокарвани далеч не само , чисто литературни" идеи. В текстовете на анализаторите могат да се открият много от белезите за развитието на обществени, културологични, литературоведски, народопсихологически и прочие възгледи. В известен смисъл те представляват една своеобразна история на българската обществена мисъл в течение на сто години. Това, разбира се, първо място се дължи на самото произведение - както неговата тема, така и характерът на неговото обществено въздействие далеч не са само литературни - те отразя ват един същностен аспект от битуването на някои основни за българина национални идеали, представи, та дори и митологеми. на В този извънредно богат контекст творбата действително е разгледана многостранно и на пръв поглед като че ли не е останала никаква възможност да се прибави нещо ново, неказвано досега. Та дори и една нова смислова интерпретация като че ли е изключена, защото една по своя характер толкова „ясна" творба едва ли може да ни предложи основания за едно неочаквано, породено от смяната на гледната точка тълкуване, което да обърне привичните и стереотипни представи на читателя за нея, както това става с редица творби на класиката, които при замяната на интерпретаторската позиция разкриха своя смисъл в твърде непривична светлина. В изследователската литература подробно са обяснени обществените, социално-психологическите и личностно-психологическите основания за възникването на стихотворението, както и на целия цикъл „Епопея на забравените“. Посочени са и влиянията и заемките от Рунеберг и и Виктор Юго както в тематично, така и в стилистично отношение. Подробно са разгледани композицията, смислообразувателните механизми на текста на творбата, изтъкната е нейната по същество реторическа постройка и стилистика, изследван е и непривичният не само за Вазовото творчество, но и за цялата българска литература начин за стихова организация на цикъла. Описани са мястото и ролята на творбата в личното творчество на Вазов, в развитието на българската лирическа традиция, а не на последно място и значението на цикъла в изграждането на обществената оценка на „героите" от цикъла в стогодишното развитие на българската обществена мисъл и нейната връзка с Българското възраждане. Като че ли наистина едва ли нещо може да се прибави, освен да се тълкуват, оспорват и дискутират изказаните мнения.

В своето културно и политическо битие всеки етнос изживява период на ценностна самоиндентификация. Период, в който чрез различните канали на културна комуникация - литература, изкуство, образователна система, - личности и събития от историята на народния колектив се сакрализират; обявяват се за авторитетни граждански и морални стойности, които не подлежат на преоценка. Съвременният мит превръща историята в природа'. Негова основна разновидност е национално-историческият мит. Ако за класическия мит е характерно преобразуването на събитията от митичното време на "своеобразен метафоричен код, посредством който се моделира устройството на света, на природното и социалното" , съвременният му, и респективно вторичен, двойник префункционализира събития от реалната национална история в символен код, с който се съизмерва настоящето или, по-точно казано, с който се съизмерва ВСЯКО настояще на обществото. Създаването на национална митология е задължително явление за всяка реална история и то задължително се появява във времето, когато етноколективът самоосъзнава и легитимира себе си като държавно-културна общ" ност, като нация. Тази легитимност се постига чрез селективното актуализиране на непреходното, вечното в традицията. "Животът като съживяване, като наново оживяване е именно живот в мита 3 и сакрализирането на РОДНОТО, на СВОЕТО в ценностна опозиция с ЧУЖДОТО е неотменим принцип на националното митотворчество. Историята на такава особена в многоетническата си еклектичност и "късната си поява" нация като американската е показателна за универсалистичните параметри на формулирания принцип. В "Духовният живот в Америка" (книга, преведена на български от Г. Константинов) Кнут Хамсун прави интересни наблюдения върху спецификата на американския патриотизъм: " ... в Америка на Шекспира гледат като на национална собственост.