Смъртта на Васил Левски - мит и реалност за литературата ни

Проблема за смъртта най-често свързваме с подвига и саможертвата на героя името на родината и социалната справедливост. Отношението на българина към нея според Ефрем Каранфилов се „откроява в някои представи за земята, за името, за гробовете и най-вече при борбата за свобода". И затова ние сме особено чувствителни, когато разглеждаме въпросите за смъртта на нашите национални герои. Споровете около последните мигове на много от тях все още не са заглъхнали и с времето все по-трудно става да се открои митичното от реалното. Това е влана така, защото в представата за саможертвата на бунтовника народът е гал и своето виждане, което невинаги се свързва с действително станалото. Същест вено за него е да изведе от смъртта на юнака прераждането, да улови онзи белег безсмъртието, който да бъде близо до живота му, за да съхрани историческото му битие. Спомена за гибелта и гроба на цар Иван Шишман народът е запазил чрез преданието за светата вода, която е потекла от мястото, където е бил убит. На гроба на невеста Ружа, хвърлила се от скалата, за да се отърве от потурчване, пониква ружа; където са се жертвували други хубави моми, търсейки спасение от поругаването, потича лековита вода, пораства бръшлян или на мястото правят сбор - един празник като обричане във вярност към мъртвия. Камъкът, върху който е убит Дельо войвода, всеки петък пуска роса, а на великий петък плаче със сълзи". В живота на народа тези ве лики петъци" са много, но в смъртта на юнака, както забелязваме, не е вложен сетният, безнадеждният край. Чрез фантазно-образното героят е превъплътен в нещо близко, земно и вечно. „Така различните митологични символи, обреди, религиозни представи ca запазили българина в неговата духовна затвореност и са го спасили от въздействия, които биха го погубили. "