Васил

В историята на българската литература Васил Друмев заема определено място не само като белетрист и драматург, но и с разностранната си критическа дейност. Неговите литературно-критически, културно-исторически и други статии му създават име на надарен и школуван книжовник, работил с любов и разбиране за развитието на националната литература, наука, култура. Той е един от малцината възрожденски писатели, които получават сравнително по-системно образование и са имали възможност по-продължително да школуват в литературите на другите народи. Така естественото дарование на автора на първата българска повест, обладалият го стремеж още от юношеска възраст и с перото си да служи за духовното възраждане на своя народ намират благодатни условия за съзряване и развитие. И ако талантливият литератор не бе изменил на своето призвание точно в разцвета на творческите си сили, ако не бе приел духовния сан, той несъмнено би обогатил в много по-висока сте пен националната ни художествена и теоретико-критическа мисъл.

На две последователни заседания Науч ният съвет на Института за литература при БАН обсъди и прие за печат труда на Васил Колевски „Патосът на Октомври“, посветен на 50-годишнината от Великата октомврий ска социалистическа революция. В своята рецензия Ангел Тодоров подчерта значимостта на темата, даде положи телна оценка на труда и направи извода, че влиянието на съветската литература върху българската е една дълбока закономерност за активизирането и развитието на цялата наша култура и литература. От тази позиция авторът разглежда и въпроса за отражението и приемането на съветската литература в българските прогресивни периодични литературни издания от 1917 до 1944 година. Ангел Тодоров направи кратък обзор на застъпения в книгата материал, подчерта неговата широта, систематизация и оценка от съвременно научно гледище. Той охарактеризира изследването като сериозно и компетентно написано. Направи и някои критични бележки.

Не се колебая още в заглавието и в след ващите редове така да квалифицирам книгата на Васил Колевски „Патосът на Октомври (Съветската литература в българския пролетарски и антифашистки литературен печат 1917-1943)“, защото извършената от автора работа, посветена на важен въпрос от литературните взаимоотношения между Съветския съюз и България, каквито и недостатъци да има, е на научно равнище и свидетелствува за сигурно познаване на материала и пробле мите, за добросъвестно и близко отношение към една не толкова лесна задача. По време на буржоазно-фашистката дик татура у нас пролетарският и антифашистки литературен печат бе току-речи единственото място, където съветската литературно-теоретическа и естетическа мисъл и художествено литературната продукция на съветските писатели можеха по-пълно или по-осакатено - в зависимост от поведението на цензурата - да бъдат представяни и оценявани и където същевременно намираше израз влиянието им върху нашата комунистическа литературна мисъл и практика. Поради това съвсем есте ствено е, при разработката на темата за съ ветската литература в България, вниманието на изследователя да се насочи преди всичко към прогресивните вестници и списания.

Книгата на Васил Колевски „Литература на свободата" представлява разгъната, обширна оценъчна информация за цялостния литературен процес от Девети септември 1944 г. до днес, първи по рода си опитда се обхване съвременният литературен живот хроноло гически, в настъпателното му развитие откъм идейната и организационната му страна. В центъра на авторовото внимание са различните фази и етапи, през които преминава социалистическореалистическият метод до укрепването му и окончателното му утвържда ване като единствен метод на съвременната ни литература чрез безспорни високохудожествени образци във всички жанрове и форми. За съжаление в труда на Колевски проблемите на социалистическия реализъм не са разгледани с нужната теоретическа задълбоченост в идейно-естетически и конкретно-художествен аспект, не се разрешават чрез достатъчно прецизни, оригинални анализи и трактовки на идейно-художествените ценности, които създаде литературата на свободата“. Погледът на литературоведа не прониква вътре в процесите, в спецификата на литературния факт.

В нашата литературна критика е залегнало убеждението, че Антон Страшимиров в „Хоро“ и Гео Милев в „Септември“ са изобразили събитията от 1923 г. като стихиен бунт на народа, а не като въстание, организирано и ръ ководено от определена революционна организация. В грях на двамата писатели се вменява още липсата на широка картина на тая борба и отсъствието на образа на революционера. Силен и правдив в обрисовката на народните палачи, Страшимиров показва слабост в изобразяване на революционерите. Дадени са главно два типа: интелигентът-романтик с неясни разбирания за революционната борба (Иско) и доктринерът (студентката), която обяснява всичко с „икономическия принцип". Едничък Васил Дългокосия е представен като революционер с опит и решителност. Какъв е единственият здрав революционер от прогресивния персонаж на Страшимиров? Сам авторът не го назовава, но сочи, че не е комунист. Той не е и земеделец. Какъв е наистина Васил? Мнозина читатели, особено помладите, които не познават отблизо разположението на революционните сили по време на Септемврийското въстание и след него, могат да се затруднят в определянето на идейния му облик. През 1933 г. Г. Бакалов посочи идейната принадлежност на Васил. Защо по-късно литературните критици намираха образа му неясен, неопределен? Единствен може би Георги Марков го посочи като „анархиствуващ революционер“. Нас ни интересува не само въ просът, представител на коя обществена групировка е Васил, а и кой е той, има ли свой прототип? В чужбина съществува богата литература за прототиповете на героите от романите на големите писатели. В Русия и СССР се е спорило дълго за прототипа на Верховенски (Нечаев) в „Бесове“ и на Рудин (Бакунин) в ед ноименния роман на Тургенев. Героите на Толстой често пъти са близки и родственици на писателя - Оболенски, Шчербатови под сходните имена Облонски и Шчербацки. Има много автобиографични елементи във „Възкре сение и „Утро на помешчика“. У нас Димо Минев има благородната идея навреме да разкрие живите хора, послужили на Йовков като първообрази на повечето от героите му. Проф. Иван Шишманов и по-късно същият Минев изясниха множество от героите на Вазов в „Под игото“, „Немили-недраги" и др.

Биографията на В. Друмев днес е вече доста добре позната. Големи заслуги за нейното изучаване имат Юрдан Трифонов, Б. Пенева, М. Арнаудов, П. Динекова, Д. Леков. И все пак не може да се каже, че в нея няма непознати страници. Изискват уточняване някои биографични сведения, които се отнасят до престоя на Друмев в Русия. Недостатъчно е оценена педагогическата дейност на големия български просветител. В настоящата публикация ще анализирам някои останали досега неизвестни доку менти за В. Друмев, които имах щастието да открия в архивите на В. Търново и Силистра. В Окръжния държавен архив във Велико Търново аз намерих „Изходящ дневник на писмата и телеграмите на Петропавловското духовно училище (семинария), обхващащ периода от 10. Х. 1878 г. до 29. XII. 1882 г.“ (ф. 805, оп. 1, а. е. 124). Този дневник хвърля Нова светлина върху петгодишната, наистина огромна педагогическа работа, извършена от В. Друмев, който в тези години е бил редактор на училището (а известно време и пре подавател). Документът съдържа 83 листа (166 страници) голям формат и включва повече от 200 писма и телеграми на Друмев. По-голямата част от тях са преписани в дневника от ръката на самия автор. Тук се срещат както официални писма, така и писма на ректора до негови приятели. Преобладават писмата, отнасящи сее до живота на училището, но има и такива, в които не се засяга педагогическата дейност на Друмев. От л. 1 до л. 45 се среща само почеркът на Друмев. От л. 46 до л. 83 се редуват писма, преписани в дневника от самия Друмев, с писма, преписани от писаря на училището. Голям интерес, струва ми се, представляват писмата до Т. Икономов, с когото Дру мев дружи още от времето на учението си в Киев. Т. Икономов е един от големите педагози на своето време и затова не е случаен фактът, че ректорът на Петропавловското училище се обръща към него за съвети. Писмата в дневника показват, че 10 години, след като е напуснал Русия, Друмев продължава да поддържа връзки със своите руски приятели. Ректорът се стреми да привлече в училището руски учители и онези българи, които са авършили учебни заведения в Русия.

Афективният жест на Яворов да последва участта на жена си след самоубий ството и през нощта на 30 ноември 1913 г. също носи белезите на една ексцентрич на постъпка. Но външните причини и вътрешните подбуди на опита му да посегне на живота си лежат на друга психологическа и етична основа. И тази му постъпка обаче е била неправилно и погрешно тълкувана и се нуждае от внимателно и задълбочено анализиране. Поведението на поета веднага след самоубийството на Лора е естествено. Така би реагирал всеки чувствителен човек със сърце и морал. В първия момент неговите действия са израз на неописуемо вълнение, на смут и изненада пред ужаса на страшната и неочаквана развръзка. След изстрела той скача от леглото, задържа смъртно ранената Лора и я слага на канапето. Първото му, почти инстинктивно действие са виковете за помощ: необлечен, по долни дрехи, Яворов бързо изтичва да събуди слугинята - единственото лице в етажа, за да прати за лекар. Но при мисълта, че медицинската помощ няма да дойде навреме, отново се връща в кабинета и сам се мъчи да помогне нещо. Сторило му се в един момент, че Лора мъчно диша, той бързо разкъсва роклята отпред на гърдите, за да облекчи дишането. След това пак тича като обезумял, вика, моли да се доведе по-бързо лекар и т. н. Всичко, което в този момент изпълва изцяло съзнанието му, е спасяване живота на Лора. Яворов се намира в неописуем душевен смут, в най-висша нервна и емоционална възбуда. Той е изненадан, ужасен и потресен от станалото. Наистина по собствените му обяснения тая вечер в действията на жена му е имало нещо обезпокоително. Но все пак едва ли ще да е вярвал и допущал най-лошото. Има основна разлика между смътно съзнаване на една опасност и увереност в нейното настъпване. По всичко изглежда неговата мисъл не еочаквала повече от едно повторение на вечната заплаха със самоубийство дори и след като Лора се е изправила с револвер в ръка пред леглото му. Това се разбира от последните му думи, които той й е наговорил и в които отново звучат упрек и заплаха за онова, което може да последва за съвместния им живот при такива сцени на ревност. Първото емоционално състояние на ужас и върховно нервно напрежение след изстрела по естествен път е отстъпило място на друго, след като поетът разбира, че всяка помощ е вече излишна и непоправимото е станало: пред него лежи безжизненият труп на Лора. В безмълвието на нощта следват мигове на мъчително изживяване на реалния ужасяващ факт. Поради това на приближилата се до вратата Добрина Беленска Яворов вече с тих, отслабнал - по думите и глас казва: „Ето я, госпожа“, сочейки трупа на жена си. Беленска е първото 42 И единствено лице, което идва при него в този решаващ и неповторим миг между живота и смъртта: само с факта на своето присъствие, ако беше останала при него в кабинета и запазеше самообладание, може би щеше да отклони самоубийството. „Ако имаше поне един човек около мене в този момент, не бих се самоубил" - изповядва по-късно Яворов пред своя зет Никола Найденов. Но какво прави Добрина Беленска. Дошла да помогне с нещо и да види какво става, вместо да влезе в стаята и да остане там до идването на ле каря, тя при неочакваното зрелище на неподвижния труп на Лора изпищява като луда и се втурва да бяга надолу по стълбите! Заедно с нея и също с писък избягва по стълбите и Йорданка Ангелова.

Васил Воденичарски е от най-младата революционна смяна писатели, калили своето перо в жестоките битки с фашизма по време на Втората световна война. Той не дочака победоносния Девети септември и могъщия устрем на трудовия народ в строителството на социализма, но ни остави художествени произведения с несломима вяра в комунистическото бъдеще на Бълга рия, с безгранична любов към великия Съветски съюз, комуто историята повери ролята на знаменосец на човешкия прогрес. Той ни остави преди всичко един блестящ пример на патриот и творец, на мечтател-оптимист и комунист-боец в името на свободата и щастието на трудовите хора. Този пример на най-висш идеализъм и хуманизъм, на героична саможертва пронизва органически както неговото творчество, така и краткия му бурен жизнен път. Воденичарски бе писател на революционната мисъл и на революционното действие, непримирим към всякаква литературна съзерцателност и абстрактна нравствена проповед. Неговите герои са решителни и смели хора - работници, селяни, студенти, учители, в чиито души пламти буйният огън на комунистическата правда. Те служат на една велика идея и са безстрашни ивсеотдайни нейни носители и внедрители. В репортажа „През равнината" тримата селски Младежи слагат ръка върху ръка и произнасят тържествено думите: „Заклеваме се, че никоя земна, ни небесна сила не ще ни отклони от пътя: да обичаме своята земя, да служим на своя народ, да умрем за тяхното щастие." С цялата своя революционна дейност Воденичарски ни убеждава, че не само създава литературни герои, но сам живее в породилата ги обществена среда, носи високо техните идеали и влиза в решителни и остри схватки с класовия враг. И тъкмо в това единство на писателя и граж данина се корени силата и обаянието на неговото творчество. Той не пишеше, за да поучава другите, стоейки настрана от борбата, а създаваше художествени произведения в процеса на самата борба, в хода и в пламъка на тази борба. И затова те винаги ще носят печата на найдействените, най-вълнуващите художествени творби на социалистическия реализъм. Васил Воденичарски изпитва силата и красотата на художествената литература още като ученик в прогимназията на с. Хайредин, когато се запознава с произведенията на Ботев, Вазов, Елин Пелин, Пенчо Славейков, Христо Смирненски, Яворов и други писатели. А в гимназията на гр. Оряхово неговите интереси към литературата нарастват до такава степен, че той сам прави първите си опити като поет. Ранните му стихове почти не са запазени, тъй като те са само пре ходна форма към белетристиката и по-специално към репортажа и разказа. В студентския пе риод на своята дейност Воденичарски се утвърждава вече като млад пролетарски писател с ярко изразена творческа индивидуалност, създаващ за кратък период значително по количество творчество. Излизат от печат неговите репортажи „Равнината тръпне“ (1939), „Искри“ (1940) и „Земя и хляб" (1940), в които главният герой етрудовата селска и студентска младеж, воюваща смело против жестоката и безчовечна класово-експлоататорска система.

Животът и делото на В. Друмев никога не са съсредоточавали около себе си изследователските амбиции. Нито новият труд на Д. Леков върху жизнения и творчески път на възрожденския автор има претенцията за преоткриване на художественото му наследство, нито за прилагане на нови методи за научна интерпретация. И въпреки това Васил Друмев - живот и дело" (1976) има свое определено място както сред проучва нията, посветени на създателя на новобъл гарската повест и драма, така и в съвременното наше литературознание. Последица от един дълготраен интерес към живота и творчеството на В. Друмев, както и на цялостните занимания на изследователя с възрожденската белетристика, книгата на Д. Леков концентрира в себе си грижливото издирване и систематизиране на литературните факти, с прецизното им интерпретиране и със стремежа за поставянето им на фона на литературния живот от съответната епоха. В тези три насоки могат да се търсят силните и слабите страни на този труд. Водеща линия в изследването е жизненият път на българския общественик и книжовник. В него се оглеждат някои от най-важните събития на предосвобожденската и след освобожденската епоха. Помощникът на Доброплодни“, „Семинарията не съответствува на нашите надежди“, „Поради липса на средства", „Ти беше за пример труженик", „В свободна България" - в тези глави се съдържат основните моменти от биографията на твореца. Обществената и културната атмосфера на Шумен и Одеса, търсенията и лутанията на младия автор, всичко е основно издирено от литературния историк. Особено внимание е отделено на въздействието на С. Доброплодни и най-вече на това на Г. С. Раковски върху Васил Друмев. „Среща с хора като Раковски е събитие.

За творчеството на Христо Смирненски е писано много. Наглед в неговата поезия нещата са ясни: поставени са големи и актуални обществени проблеми, постигната е висока стихотворна техника, няма вътрешни противоречия и зигзаги на чувства и настроения, каквито има у други крупни наши поети, като П. К. Яворов или П. П. Славейков, към които през последните години насочиха много заДълбочено вниманието си вещи наши литературоведи. При всеки опит обаче да навлязат поизследователски в разнообразното и обемисто художествено дело на Хр. Смирненски литературните критици достигат до сложни, нерешени, недорешени, спорни в едно или друго отношение възлови идейно-художе ствени въпроси, особено в контекста на неговото творчество с целокупното развитие на националната ни поезия и литература и на метода на социалистическия реализъм. Със задачата да разглежда отношенията на литературната критика към поезията и прозата на Хр. Смирненски досега и да изложи собственото си гледище по нейните оценки се е заел др. Васил Колевски в книгата си „Христо Смирненски в нашата критика". Първото издание на тази книга излезе през 1964 г., второто - допълнено - в края на 1978 г. „Огромна е литературата, посветена на Това творчество - пише Колевски. - Само заглавията, събрани преди години, образуваха цяла книга. Но сред тая литература липсва един по-цялостен опит да се направи проследяване на оценките за писателя" - от една страна, и, от друга - в тези оценки са допущани неведнъж грешки и слабости от сектантско-догматичен, вулгарносоциологичен, формалистичен и пр. характер" (с. 5 и 142). Не може да не се отбележи и тъжната констатация на критика, че 33 години след социали стическата революция у нас, за която така вдъхновено пя в своите пламенни стихове постът на огнените гриви“, „въпреки многото статии... все още липсва една обширна Монография за Смирненски, в която да се покаже цялото величие и красота на неговото творчество, неговото място в историкоЛитературния процес, етапите на неговото идейно-естетическо развитие, значението на Смирненски за утвърждаване на социалисти140 ческия реализъм в българската литература, неговите заслуги за комунистическото и есте тическото възпитание на българския народ" (c. 93). Книгата на Колевски дава възможност на читателя да се ориентира за всичко писано от нашите критици, което има по-съществено значение за оценяване творчеството на Хр. Смирненски. Колевски прави критичен разбор на техните оценки, извлича и изтъква както положителното, тъй и негативното, споделя свои обяснения и тълкувания за ред диску сионни въпроси. Книгата му не е един библио графически справочник, макар че и такъв е необходим, тя е литературнокритически труд, в който се откроява и натюрелът на нейния автор, и подходът му към литературно-историческите факти, и предпочитанията и вкусо вете му. С критиците, с които не е съгласен, Колевски спори спокойно, не се горещи, не се впуска в словоборчество, предпочита да се опира на литературните и обществените факти, да изяснява нещата без словесна шумотевица и себепоказност. Сдържан и коректен в тона и изразите си, той е твърд и безкомпро мисен в отстояване на своите позиции. Композиционно материалът в книгата на Колевски е групиран така, че да се съчетае хронологическото с проблемното, да се видят Основните етапи, изминати от критиката за Смирненски, и възловите въпроси, върху които тя е съсредоточавала главното си вни мание на всеки един от тия етапи. Като грях на нашата марксическа критика в миналото, най-вече през 20-те и 30-те години, се е приписвало, че тя не едооценявала художествеността за сметка на идейността. Това е колкото невярно, толкова и вярно, Още първите дни след публикуването на Да бъде ден!" в 1922 г., както подробно ни информира Колевски, марксическата критика, изтъкнатите по онова време нейни представигели Г. Бакалов и Т. Павлов, а и талантливите млади, начинаещи Г. Цанев, Ив. Мешеков и др., дадоха висока, заслужена, правдива оценка на поезията на Смирненски, утвърдиха я изащитиха от нападките на буржоазната критика. Бързо, оперативно марксическата кри тика откликна на огнените стихотворения на Хр. Смирненски, разкри изключителната им идейност и художественост, силата на не говия мащабен талант. „Може би никой друг български писател не е бил посрещан така възторжено от трудещите се, не ебил така бързо и високо оценяван от прогресивната критика, както Смирненски - отбелязва Колевски (с. 141).

В кн. 6 на сп. „Литературна мисъл от 1976 г. бе поместено научното съобщение „Нови документи за Васил Друмев". В него въз основа на открити от автора на настоящата публика ция документи, намерени в архивите на Велико Търново и Силистра, се разкриваше част от многостранната дейност на писателя - просветителската му работа. Настоящата публикация се явява допълнение към предишната наша работа. Документите съдържат нови сведения, които могат да бъдат полезни при изучаване биографията на Васил Друмев, при изследване на неговия принос в развитието на българската кул тура през XIX в. Публикуваните по-рано и сега документи дават представа за ежедневната практическа работа на Васил Друмев в областта на народното образование. В течение на шест години Васил Друмев е бил ректор (а известно време и преподавател) в Петропавловското духовно училище. Намерените във Велико Търново документи, съхранени в неговия дневник, осветляват педагогическата дейност на Друмев в продължение на четири години (от 1878 г. до 1882 г.).

Васил Д. Стоянов, както сам отбелязва, пристига в Прага на 28 септември 1858 г. и престоява тук десет години. Надарен, с всестранни интереси и силно родолюбиво чувство, той става централна фигура между своите сънародници в Чехия. В чешкия и немския периодичен печат любознателният ученик на Сава Доброплодни обнародва обзорни статии и бележки за бъл гарската история, литература и култура, за бита, робската съдба и борбите на българите. Това го прави известен между видни чешки учени и общественици. Подготвяното двутомно издание на съчиненията на В. Д. Стоянов от Института за литература при БАН и Института за чешка и световна литература при Чехословашката академия на науките ще даде пълна представа, а оттук и справедлива оценка за приноса на този все още неоценен възрожденец за развитието и популяризирането на българската култура в чужбина. B Архивния отдел на БАН е запазено част от богатото архивно наследство на Васил Д. Стоянов. Негови документи се намират и в други български архивохранилища. За живота му в Чехия, за формирането му като учен, публицист и патриот интересни данни има и в неговия архив, съхраняван в Напръстковия музей в Прага. Прави впечатление преди всичко контактът на Стоянов с видни български общественици и книжовници от онова време - Драган Цанков, Христо Г. Данов, Марин Дринов, Христо и Евлоги Георгиеви, Никола Първанов, Тодор Стоянов - Бурмов и др. Те го осведомяват за живота в България, за новоизлезли книги и периодични издания. Марин Дринов и Иван Грудов го канят да поеме редактирането на в. „Народност“, Тодор Стоянов - Бурмов настоява да сътрудничи на в. „Время": „Вий обещавате да пишете нещо по белетристиката -му напомня Бурмов. - Не зная какво именно ще пишете по тая част, щото да е полезно и интересно за българите. Но въобще ще забележа, че българите не са за критически и сухи предмети. Те са лесно уморяват в четенето. Трябва да гледаме да им пишеме винаги неща, които да им са напълно понятни и които от коя годе страна да съдействуват за развитието и напредването им (Писмо от 6 септември 1865 г.). В някои писма приятели на Стоянов му съобщават за грижите им да бъде подкрепен материално от български културни дружества, пишат му за обществе ната атмосфера в страната. 124 Стоянов отговаря на всички. В архива му са запазени чернови на писма до Христо Геор гиев, Евлоги Георгиев, Богдан Икономов, Христо Г. Данов, Никола Първанов и др. Той им съобщава подробности за себе си, описва архитектурните забележителности на Прага, говори с уважение за изтъкнати чешки учени.

Първата книга, която издава писателят Васил Попов, е озаглавена кратко и непретенциозно „Разкази“ (1959). Тя не поражда сърдечно посрещане от страна на литературната критика. Наистина, в нея не всичко е равностойно, както в повечето случаи става с цялостната дебютна творческа изява, но има нещо, което би трябвало да ни накара да погледнем зад схематичното подреждане на художествените ценности, за да можем да посочим повече чрез интуицията си, откол кото с конкретната фактологична доказателственост скритите тенденции на бъ дещото творческо развитие. Сега е далеч по-лесно, когато е излязла и последната му до този момент книга „Самолет от Цюрих" (1980), когато имат свое самостоятелно литературно битие романите: „Времето на героя“ и „Низината", сборникът с разкази „Корените". И така, щом като днес ни се налага да осмислим значимото в повече от двадесетгодишното творческо присъствие на Васил Попов в съвременната ни бъл гарска проза, то ние не трябва да пропускаме, че в своята първа книга писателят ще загатне без поза, но в същото време, категорично, че голямата му творческа цел ще бъде свързана с постигането на дълбокия вътрешен катаклизъм в човешката душевност, където рефлектират обществено-историческите промени в съв ременната действителност. Ето например в разказите от втората му книга „Човекът и земята“ вече отсъствува опосредованото отношение на автора към сюжета, действителността вече се е превърнала в лични преживявания и чувства, в индивидуален творчески опит, в художествени обобщения. Тук писателят ще постави и един от главните конфликти в бъдещото си развитие - социалистическото осъвременяване на българина", както сполучливо ще го формулира рано починалият литературен критик Цветан Стоянов. И наистина без всякаква идейна преднамереност в разказа „Спокойствие“ се появява образът на повале ното от трактора дърво с корени, които стърчат в небето. В многопосочния художествен подтекст на този образ се съдържа творческата тенденция на философско-психологическото осмисляне на социалните и нравствените процеси в българското село като следствие от социалистическите преобразования. В търсенето и постигането на изконната връзка човек - земя, човек - общество семантиката на съществителното „корени“ ще придобива все по-богат художествен подтекст, ще служи за вътрешна връзка между отделните белетристични Книги на Васил Попов.

Въпросите около творчеството на един писател са многобройни и сложни, не се подчиняват на правила, относителни са и научните обяснения за художественото творчество. И все пак единственото, което може да се установи по-сигурно, е творческата история, поводът, който е предизвикал създаването на дадено произведение. По-мъчно, почти неосъществимо е проникването в самия творчески процес. Поради това е трудно, почти невъзможно да разкрием докрай смисъла и съдържанието на едно художествено произведение. Колкото то е по-талантливо, толкова е по-мъчно да проникнем в „точния" му смисъл, който е богат на нюанси и дава възможност за тълкувания, които всяко време може да осмисли по своему. Като не забравяме нито за момент мисълта, че, обективността в литературната наука е осъз ната субективност“, ние пристъпваме към едно изследване, основание за което ни дава само детайлното проучване (доколкото това е възможно от достигналите до нас документи) на фактите около живота и творчеството на поета, доколкото сме успели да проникнем в душевното състояние, чувствата и мислите, които са го вълнували по това паметно в живота му време. Осъзнавайки собствения си субективизъм, ние ще се опитаме да навлезем в душевния мир на поета, да почувствуваме и разберем смисъла на две от най-хубавите му произведения - „Жестокостта ми се сломи“ и „Изворът на Белоногата". Смъртта на Васил Левски е показателна за неговия живот. Залавянето и обесването на Апостола на свободата е един от най-вълнуващите моменти в българската история. Не само Ботев създаде своето безсмъртно стихотворение за него. Неговата смърт е вдъхновила и Петко Славейков да напише елегията „Жестокостта ми се сломи" и поемата си „Изворът на Белоногата". За съжаление ние често разглеждаме българските писатели откъсното един от друг, без да търсим връзки и зависимости, които понякога така явно се налагат. Между творчеството на Славейков и Ботев съществува дълбока и плодотворна връзка. Тя прави впечатление особено през този забележителен исторически момент, когато двамата писатели достигат върха на свои те творчески възможности. Импулсите въпреки различните схващания за начина на борбата са сходни, породени от една вяра и едно разочарование, от сходна изгнаническа съдба. Ето защо не се различава и начинът, по който двамата поети на България откликват на съдбоносните събития, свързани с борбата за освобождение, която есмисъл на целия им живот. „Старите“, представителите на новата едра българска буржоазия в Цариград, които не само не подкрепяли всяка смела стъпка на черковната борба, но били и против нея, успяват първи да се възползуват от плодовете на народната победа. Те вземат в свои ръце ръководството на новосъздадената българска черква.

Книжовното наследство на В. Пундев създава впечатление за нещо завършено, независимо от краткия творчески, че и житейски път на литературния критик и историк. С такова впечатление оставаме както от четиринадесетте студии, 2 така и от научните му постижения в отделни статии, които са насочени към най-раниото ни Възраждане или към текущи литературни явления. С найголямо значение са заниманията му с поезията - и главно върху първите стихотворци, за някои от които е написал самостоятелни големи студии. Във времето, когато първите преподаватели в новооткрития университет профе сорите Ал. Теодоров-Балан, Ив. Д. Шишманов, И. Иванов, Б. Пенев и М. Арнаудов се стремят към многостранно изучаване духовния живот на българската народност, амбицията на Пундев също е била да създаде своя по-цялостна история на българската литература, която да започне с пионерите на новобългар ската поезия, да анализира творчеството на Ботев, Вазов и Яворов и да върви към най-младите като Дора Габе, Ел. Багряна, Ив. Мирчев, Ат. Далчев. Впечатлението за завършеност на историко-литературните проучвания на Пундев се засилва и от умението му да подхожда научно, когато характеризира някои литературни процеси, както и съвременни писатели като Яворов, П. П. Славейков, Ст. Михайловски. Затова не бива да се поставя рязка граница между заниманията на оперативния критик и на литературния историк, да говори за предпочитания на Пундев към миналото, още повече защото литераторът обикновено търси корените на някои текущи процеси и явления Именно там.

В историята на Българското възраждане доктор Васил Караконовски е известен като деен участник в борбата за самостойна черква. В книгата си „Възраждане на българския народ" проф. Петър Ников често се позовава на достоверните свидетелства на Караконовски за хода на тази борба и ролята, която са играли в нея турското правителство, цариградската патриаршия, европейската дипломация. Отбелязвани са заслугите на Караконовски като дългогодишен лекар и пропагандатор на медицинска просвета. Но още не са привличали вниманието неговите преводи и повестта му „Пещера Стояна". Тази повест, написана на руски, не е била публикувана, и е останала в архива на историка Спиридон Палаузов". Литературният принос на Караконовски е скромен, но заслужава да бъде проучен внимателно, защото в него се проявяват характерни особености в развитието на оригиналната и преводната българска възрожденска белетристика. Биографията на Караконовски още не е написана. Сведения за него (някои неточни), намираме в книгата на Михаил Неделчев „Ловеч и Ловчанско"3. Извори за живота и дейността на Караконовски не липсват. Почти не са използувани писмата му до Найден Геров, Спиридон Палаузов, Тодор Стоянов-Бурмов, Марин Дринов, Тодор Икономов, Драган Цанков и др. Не е оползотворен и богатият материал, който се съдържа в писмата на Караконовски до редица руски учени и общественици : Михаил Петрович Погодин, Нил Александрович Попов, Платон Лвович Ваксел, Михаил Александрович Хитрово. Но тъй като разглеждаме тук литературната дейност на Караконовски, спирам се само на някои основни моменти от неговата биография. Васил Костов Караконовски е роден в Ловеч през 1840 г. Основно образование получава в родния си град. После заминава за Белград, където през 1854-1858 г. е ученик в гимназията. В сръбската столица Караконовски е имал по всяка вероятност познати сред служителите в руското консулство. Те са му давали книги и списания, сигурно те са насърчили и желанието на младия българин да следва медицина в Русия.

Епохата поиска от титаните на Българското национално възраждане ренесансова енциклопедичност, и те пишеха стихове, разкази или драми, заемаха учителски длъж ности, оглавяваха народните движения, включваха се с всички сили и средства във възродителния и революционния процес, отдаваха мисли и дела и на борбата за черковна независимост като елемент от освободителните цели и идеали на народа. После строителството на новата държава изискваше тясно специализиране на инте ресите и едни се отдадоха на литература (П. Р. Славейков, Иван Вазов), други на политика (Захари Стоянов, Стефан Стамболов), трети на наука (Марин Дринов, Найден Геров), четвърти на църковна уредба (екзарх Йосиф, митрополит Климент) и т. н. Различни са възгледите за начините, по които ще се извоюва свободата, различни са разбиранията за пътищата към общата цел. Но общото, същностното, обединяващото е ренесансовият хуманизъм на нашите възрожденски дейци, обръщане погледа и на науката, и на литературата към човека и неговите въжделения. Поради специфичните условия на робството тези идеи у нас се сблъскваха и с допълнителните страдания на обикновения човек, причинени от изгубването на националната и верската независимост и лишаването от елементарни човешки политически права. В областта на изкуството Европейският ренесанс означаваше отказ от средновековната догматика и възвръщане на интереса към древните образци, към римската и гръцката класика. В българските условия ренесансовият дух изискваше преодоляване на църковно-религиозната каноника и обръщане поглед назад - към фолклора, към народно-метафоричното мислене, в центъра на което винаги е стоял човекът с неговите изживявания и проблеми. А като се насочва към него, литературата по необхо димост се сблъсква и с конкретната обществено-историческа обстановка, предизви кана от робската участ на българското население. Борбата за неговите човешки права вдъхновява и обществените движения, и отделните представители на науката, изкуството, просвещението и църквата. Като възрожденски писател Васил Друмев е привърженик на тенденциозната литература и в това отношение не се различава по възгледи от Г. С. Раковски, Л. Каравелов и Хр. Ботев. Неговата повест „Нещастна фамилия" има едно предназначение: да възбуди патриотични чувства на омраза и любов у читателя. Омраза към притеснителите и душманите на българския народ и любов към ония смели и мъжествени българи, които не се оставят да бъдат клани като божи агнета, а се противопоставят с оръжие в ръка на поробителите си. Естествено повестта ще събуди и чувства на жалост и умиление към страдащите, ще изтръгне и сълзи у простодушния читател. Но това ще бъдат светлите и чисти сълзи на духовния и нравствен катарзис, от които обикновено се раждат гневът и ответното действие.

Общото впечатление, което оставя в съзнанието на читателя възрожденската беле тристика, е свързано с трагедията на българина и неговото семейство, с опитите му да възвърне нарушената правда като хайдутин и борец за свобода. Но независимо преобладаването на тези мотиви, писателите не са нарушили диалектиката на народното битие и душевност, в които намират израз и нещастията, и веселията. В бита българина като следствие от жестоките условия на робството не се натрупват само повтарящи се мъки, унижение и печал. В живота на народа не може да съществува такава еднозначност, иначе той би престанал да функционира като такъв. В неговата жизнена философия винаги се чувствува равновесие между радост и печал, между добро зло. Там, където това И равновесие е в своята социалнода нарушено нравствена, правдива и природосъобразна същност, народът е намирал сили и чрез обредно-маги ческо действие, чрез веселие или чрез бунт се е стремял да го възстанови или промени установения ред. Посочените форми на възстановяване на изгубеното житейско равновесие за патриархалния човек преливат едно в друго. Ето защо Петър Овчаров от романа „Под игото" на Ив. Вазов възприема въстанието като сватба, а чорбаджи Марко се убеждава, че е време да се разклатят устоите на Османската империя само чрез словото на апостолите, но и чрез магическото действие на израза „Туркиа ке падне". Народните празници и веселия играят съществена роля при опазване на българщината в епохата на робството. Чрез тях се съхраняват нравствените добродетели и в не същото време те са освобождаваща, противопоставяща се на мъките и неволите, сила, т. е. изпълняват функцията на проективното разтоварване. Веселието и празника за патриархалния българин са тясно свързани с неговата обB ca редна система и трудов цикъл. „Може да се каже - уточнява Т. Ив. Живков, - че празника се осмислят обредът и трудовият процес, преоткрива се смисълът на нещата чрез емоционално-художествена изява на целия колектив. "2 Но при народите, които се намирали продължително време под робство, празникът и веселието имат по-универсална функция. Пресъздавайки ги в изкуството, творците представят чрез тях вечното, устойчивото народно присъствие, противопоставено на чуждото домогване. Така картините на Питър Брьогел - Стария, отразявайки народното веселие, стават израз не толкова и не единствено на фламандския бит и начин на живот, а преди всичко на неговата жизненост, която испанските потисници не са могли да унищожат, на „ безстраш ното народно веселие, чрез което обикновените хора изразяват своето предизвикателство.

В изучаването на проблемите на со циалистическия реализъм в българското литературознание определено се налага идеята за приемственост. През 50-те го дини началото полага акад. Тодор Павлов. Опирайки се на постиженията на съветската литературна мисъл, нашият изтъкнат философ последователно разработ на схващането, че социалистическият реа лизъм не е догма, а жив, развиващ се творчески метод. Академик Тодор Павлов е един от първите теоретици, които отстояват разбирането, че социалистическия г реализъм не бива да се ограничава в рамките на отразяването на живота във „формите на самия живот" като единствено изискване към твореца, че поня тието реалистичност не бива да се отъж дествява с реализма като творчески ме тод. На него принадлежи и плодотворната мисъл за обогатяването на социа листическия реализъм на базата на творческото усвояване на най-ценното от пое тиката на останалите творчески методи, Разкривайки същността на социалистичес кия реализъм, акад. Тодор Павлов поста вя въпроса за наличието на различни форми на художествено обобщение (реа листични и романтични форми при Хри сто Смирненски), което е съвършено нов момент в развитието на теорията на новия творчески метод. Редица от тези идеи получават своята по-нататъшна разработка в статии и мо нографии на Георги Цанев, Пантелей Зарев, Пенчо Данчев. Но най-последовате лен в разработване на проблемите на социалистическия реализъм е Васил Колевски. След книгите му „За социалисти ческия реализъм" (1959 г.), „За литературата на социалистическия реализиъм ((1977 г.), двутомника „Избрано" (1985 г.), „Социалистический реализм. Теория н творчество" (1985 г.) се възприема като главна книга, като потвърждение на схващането на автора, че „социалистическият реализъм е качествено нов художествен метод. " През последните години в съветското литературознание се появиха редица ста тни и монографии, посветени на актуални проблеми на социалистическия реализъм. В тях се открояват някои закономерности, които и до днес остават дискусионни. Това е преди всичко предлаганата от Д. Ф. Марков идея за социалистическия реали зъм като открита естетическа система, обе диняваща различни форми на художестве ното обобщение. Ценното в тази теоре тична постановка е, че само по такъв начин може да се обясни естетическата същност на някои от произведенията на Владимир Маяковски или Бертолд Брехт и тяхната принадлежност към литерату рата на социалистическия реализъм. Схва щането на Д. Ф. Марков намира потвър ждение и в развитието на съвременната съветска литература - достатъчно е да припомним споровете около романите на Чингиз Айтматов „И дольше века длится день" и „Плаха" или романът на Влади мир Орлов „Алтистът Данилов". Подкупва в тази концепция и вниманието към естетическите проблеми на социалистичес кия реализъм.

Проблема за смъртта най-често свързваме с подвига и саможертвата на героя името на родината и социалната справедливост. Отношението на българина към нея според Ефрем Каранфилов се „откроява в някои представи за земята, за името, за гробовете и най-вече при борбата за свобода". И затова ние сме особено чувствителни, когато разглеждаме въпросите за смъртта на нашите национални герои. Споровете около последните мигове на много от тях все още не са заглъхнали и с времето все по-трудно става да се открои митичното от реалното. Това е влана така, защото в представата за саможертвата на бунтовника народът е гал и своето виждане, което невинаги се свързва с действително станалото. Същест вено за него е да изведе от смъртта на юнака прераждането, да улови онзи белег безсмъртието, който да бъде близо до живота му, за да съхрани историческото му битие. Спомена за гибелта и гроба на цар Иван Шишман народът е запазил чрез преданието за светата вода, която е потекла от мястото, където е бил убит. На гроба на невеста Ружа, хвърлила се от скалата, за да се отърве от потурчване, пониква ружа; където са се жертвували други хубави моми, търсейки спасение от поругаването, потича лековита вода, пораства бръшлян или на мястото правят сбор - един празник като обричане във вярност към мъртвия. Камъкът, върху който е убит Дельо войвода, всеки петък пуска роса, а на великий петък плаче със сълзи". В живота на народа тези ве лики петъци" са много, но в смъртта на юнака, както забелязваме, не е вложен сетният, безнадеждният край. Чрез фантазно-образното героят е превъплътен в нещо близко, земно и вечно. „Така различните митологични символи, обреди, религиозни представи ca запазили българина в неговата духовна затвореност и са го спасили от въздействия, които биха го погубили. "

В кой момент точно Захари Стоянов се е отклонил от „Записките", за да напише книгата си за Левски, етрудно да се установи, но фактът, че тя предшествува изли зането на първия им том, достатъчно говори за неспокойствието, с което е написана тази книга. Пряк участник и организатор на Априлското въстание, Захари Стоянов покъсно истински осъзнава и исторически осмисля мястото на Левски в националноосвободителните борби на народа ни. Това става очевидно, когато той заема пози цията на летописец. Тогава вероятно образът на Левски като човек и като апостол (11, 59) израства ретроспективно постепенно в съзнанието му. В края на тази своя първа книга, преди да премине отново към „Записките", той заключава: „Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен още от времето на покойния Дякон - от бащата на апостолите. - Познаваш ли ти Василя Дякона? Той говореше така и така - казваха селяните навсякъде, на които из паметта не беше изчезнал още хероят. В IV въстаннически окръг (Панагюрище) апостолите през 1876 година тръгнаха наготово из пътеките и старите конаци на Дякона. Нему се дължи учреждението на всички тайни комитети из България" (1, 86-87). Но Захари Стоянов написва най-напред биографията на Левски не само за да канализира развълнуваните си мисли и да се върне към „Записките" с чувството на един изпълнен исторически дълг, а и със съпротива срещу симптомите на фалшивата митологизация на героя, чийто образ според него не се нуждае от украса и преувеличения. „Аз казах за моя герой това, което е положителната истина за него и което той е вър шил; а комуто се вижда грубо неговото поведение и характерът му, то нека го облагородява после по вкуса на своята публика" (II, 13). B И В сравнение с последвалите във времето многобройни биографии на Васил Левски Захари Стояновата липсват естествено много от по-късно откритите документи факти. Тя е написана под напора на вътрешната авторска (и осъзнатата обществена) необходимост, с едно познание a priorі, което по-късно фактите и документите само ще потвърждават и допълват. И без да е достатъчно документална, тази биография на Апостола е непоклатимо вярна и достоверна с наличната си информация и с внуше нието на една цялостна представа за неговата личност и дело. Тя никога не е излязла очевидно няма да излезе от историческо и литературно обръщение, защото е първа не само в реда на биографиите, а и в исторически ценностен смисъл.

Обикновено изследвачите на Българското възраждане със съжаление говорят за липсата на документи, които да осветляват живота на редица революционери, книжовници, публицисти и просветни дейци. В някои случаи архивните материали и дописките в печата опровергават подобни твърдения, но много по-често те се оказ ват основателни. Има обаче и възрожденци, чието дело и жизнен път са твърде богато документирани, но изобилието от сведения не задоволява напълно стремежа да се разкрие не само човешката драма, която се крие зад фактите и е несравнимо по-ценна от тях, но дори и достоверността на фактите и мненията, засвидетелствувани B документите. Такъв е случаят и с Васил Чолаков. Той е във връзка с практически всички по-известни съвременници, но остава самотен, а в известна степен недоразбран и недооценен. Вероятно за това е спомогнал и характерът му; съвременниците го помнят като безукорно честен, но докачлив и рязък, когато се почувствува засегнат. Уважаван от мнозина, той често е осъждан от тях, за него не се намира място в известните „кръгове" в Москва, Одеса, Влашко, Цариград. Само някои от най-далновидните, като П. Р. Славейков и Л. Каравелов, успяват да се издигнат над дрязгите и да го оценят по достойнство. „Ние можем да наречем българската литература само българските песни, които са събрани и отпечатани от братя Миладинови, от г. Веркович и от г. Чолакова" - заявява редакторът на „Свобода“ и „Независимост“. Днес знаем, че той не е бил щедър на комплименти, че оценката му за един книжовен труд включва в себе си и оценка за общественото поведение на автора..ORT MER нашонто OHPHT ORPRT Васил Динчев Чолаков е роден през 1828 г. в Панагюрище. Като дете помага на овчарите, които пасат бащината му стока. Завършва „общото школьо" в родния си град при учителя Кесарий Попвасилев от Казанлък и към 1838 г. постъпва като послушник в Рилския манастир и учи при Неофит Рилски. Документирано е участието му с преписи в Неофитовия ръкописен превод на Езоповите басни. През 1844 г. продължава образованието си в пловдивското гръцко училище и живее в метоха на Бачковския манастир. Й. Груев си спомня, че е подготвил от негово име молба да бъде записан в белградското Богословско училище, която бива приет

Огромна, в определена степен решаваща е ролята на литературните и културните средища през Възраждането за развитието на новобългарската литература. В тях се зараждат нови тенденции, формират се талантливи творци, моделира се самобитният облик на националната култура. В центровете, създадени по различ но време в различни страни, се разработват нови проблеми, утвърждават се нови жанрови форми, осъществява се контакт с чуждестранни представители на различни идейни и творчески течения. В определени случаи някои от средищата се издигат над етапа, на който се намират родната литература и култура. Българите от Брашов, Одеса, Цариград, Москва, Букурещ, Прага вземат участие в черковната борба и в националноосвободителното движение, в зараждането и развитието на периодичния печат, в борбата за създаване на единен национален книжовен език, утвърждаване на литературни образци с национален облик и значение. Насочва нето на български младежи към учебните заведения на различни европейски страни подсказва за онези тенденции в развитието на националната култура, които ще се осъществят чрез „териториалното разграничение“, чрез невинаги еднаквите или сходни принципи и критерии на българската интелигенция, получила образование в чужбина. Тези тенденции са доловени проникновено от мислители като Раковски, който в писмо от 1 септември 1859 г. пише на Васил Д. Стоянов: „Твърде добре сте сторили, дето сте се постарали да идете в Прага. За науки там, както казват, славянское любословие цвети. " B И Прага и Москва се оказват средища, в които през 60-70-те години на XIX в. се създава интелигенция, която не само популяризира българската литература култура в Европа, но участвува дейно в изработването на образци в областта на литературната критика, журналистиката, публицистиката, превода. Нещо пове че - между Пражкия и Московския център през 60-те години се установяват връзки, които не са проучени и изяснени и които документират както общото, което ги свързва и обединява, така и специфичното, предопределено от условията, при кои то се формира и функционира съответното духовно средище. Паралелът между Двама от водещите представители на тези центрове - Васил Д. Стоянов и Райко Жинзифов, — между които съществува и непосредствен контакт, дава възможност за интересни наблюдения и обобщения.

За историците на културата и литературата на Българското възраждане 1989 г. е белязана с не един юбилей на дейци на епохата. Навършиха се кръгли годишнини от рождението или смъртта на Нещо Бончев, Райко Жинзифов, Ил. Р. Бльсков, Софроний Врачански. Сред юбилярите са и Юрий Ив. Венелин и Васил Евст. Априлов - двама дей ци, свързани не само с лично познанство, но и с ролята си на посредници между две национални славянски култури - българската и руската. Старата традиция - за чествуване на юбилярите - и този път беше спазена. Традиция, чийто вътрешен смисъл е не само и не толкова напомнянето и изравянето на реликви от миналото, а съотнасянето му със съвремието и активизиране на настоящето. Традиция, чийто резултат често пъти е преоткриване на НОВОТО в старите томове И АКТУАЛНОТО в позабравените идеи и усилия на предците. Подобен бе резултатът и от проведените две международни научни конференции по повод 150-годишнината от смъртта на Юрий Ив. Вене лин и 200-годишнината от рождението на Васил Априлов. Поставено в контекста на собственото му време, делото на двамата възрожденци бе видяно на широкия фон на общоевропейската културна история и мисъл. Оценките на съвременници и след ходници за книжовното им наследство - резервирани или суперлативни, едностранчиви или научно задълбочени - не бяха самоцелно отразени. Те трябваше да провокират или доуточнят някои съ временни научни постановки. На 6 септември 1989 г. в Софийския университет „Климент Охридски" се проведе научната се сия, посветена на делото на Ю. Венелин. Организатори бяха Институтът за литература и Центърът за българистика при БАН. Сесията откри директорът на Института за литература проф. д-р Боян Ни чев. Той очерта накратко заслугите на юбиляря за изграждането на българската национална култура и пожела ползотворна работа на участниците в конференцията.

В своето културно и политическо битие всеки етнос изживява период на ценностна самоиндентификация. Период, в който чрез различните канали на културна комуникация - литература, изкуство, образователна система, - личности и събития от историята на народния колектив се сакрализират; обявяват се за авторитетни граждански и морални стойности, които не подлежат на преоценка. Съвременният мит превръща историята в природа'. Негова основна разновидност е национално-историческият мит. Ако за класическия мит е характерно преобразуването на събитията от митичното време на "своеобразен метафоричен код, посредством който се моделира устройството на света, на природното и социалното" , съвременният му, и респективно вторичен, двойник префункционализира събития от реалната национална история в символен код, с който се съизмерва настоящето или, по-точно казано, с който се съизмерва ВСЯКО настояще на обществото. Създаването на национална митология е задължително явление за всяка реална история и то задължително се появява във времето, когато етноколективът самоосъзнава и легитимира себе си като държавно-културна общ" ност, като нация. Тази легитимност се постига чрез селективното актуализиране на непреходното, вечното в традицията. "Животът като съживяване, като наново оживяване е именно живот в мита 3 и сакрализирането на РОДНОТО, на СВОЕТО в ценностна опозиция с ЧУЖДОТО е неотменим принцип на националното митотворчество. Историята на такава особена в многоетническата си еклектичност и "късната си поява" нация като американската е показателна за универсалистичните параметри на формулирания принцип. В "Духовният живот в Америка" (книга, преведена на български от Г. Константинов) Кнут Хамсун прави интересни наблюдения върху спецификата на американския патриотизъм: " ... в Америка на Шекспира гледат като на национална собственост.

The present text sets out to examine the transformation of generally human, philosophical, mythological (also folklore) patterns into the literature of Bulgarian revival, as it concentrates its interest on the way different power and leadership models intertwine in this process. The attention is focused on the mechanisms of authority-display, as they are presented in V. Droumev’s masterpiece “Ivanko”. This drama has been acknowledged as a highly symptomatic manifestation of the specific manner of Bulgarian revival literature. It absorbs and gives new meaning to traditional heritage, as well as to the interpretation of power as a specific essence melting into one different sphere of the deeply human – religious, psychological, social, intellectual, ethnic. The network of different semantic layers, the mutual transformation of micro- and macro- segments of power ontology has been investigated. A basic question for the text is the place of power between the opposition’s strength (involving inducement) and justice. The study attempts to analyze this split and the paradoxical configurations, combinations and unexpected coincidences in various syntagmatic and paradigmatic dimensions. Power (being not only domination, supremacy, oppression, tyranny, control, but also authority, influence, arresting magnetism) is explored as simultaneously blending the oppositions and transitions between some basic reference points. Power is the peculiar unity which merges the worlds of might, intensity, vehemence and stamina with the rules of justice, fairness, equity, impartiality under the arch of the conditions of the ethnic and social wholeness and integrity. The double mutual identification is the main notion of power in the text. It is regarded as an activation of the archaic cosmogonic myth of ambivalence, which is semantically equal and relevant to completeness.