ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 93-98

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През лятого на 1871 г. на Пол Верлен, известния френски поет, точно по това време намиращ се в апогея на славата си, наскоро поздравен за своите стихове лично от великия Юго, му връчват едно измачкано писмо, върху чийто плик личи клеймото на пощенската станция от малкото северно градче Шарлевил. Името на подателя е непознато: Артюр Рембо. И Верлен се намръщва, когато вместо очакваните похвали вижда някакво стихотво рение със странното заглавие „Пияният кораб", и то толкова дълго, че с мъка се побира на няколко листа. Но още от първите редове, които започва да чете с обичайната при такива случаи неприятна гримаса, той, всепризнатият майстор, е слисан. Някаква изключителна сила така го увлича, така го дърпа към себе си, че - по собственото негово признание дъхът му секва". Той чувствува, че тази сила издава присъствието на гений; неговите приятели поети също са изумени, не намират думи, за да изразят впечатленията си; и затова отговорът, който написва Верлен, макар и да е само от два реда, е достатъчно изразителен: „Ела, велика душа, теб те зоват, теб те чакат.. И ето след няколко месеца непознатият провинциален поет, за когото B из столичните литературни кръгове вече са плъзнали легенди, се явява Париж. Сега изумлението няма граници, защото в задименото кафене, в шумната компания на приятелите си Верлен довежда един седемнадесетгодишен юноша, красив, приличащ на момиче, почти дете. Всички джобове на окъсялото му палто са натъпкани с ръкописи и авторът им без стеснение ги раздава на интересуващите се, макар в тях често цинизмът и недвусмислените изповеди за изживяни порочни удоволствия да са така предизвикателни, дори Верленовите другари, смятащи се за борци против ограниченията на фалшивата нравственост и водещи живот твърде далеч от този, който може че да се посочи като пример за благопристойност, надигат недоволни гласове. Но стеснителният иначе на пръв поглед юноша в такива случаи не само че не е наклонен да слуша морализаторствувания, не само ожесточено спори, но еготов да си помага с юмруци, а веднъж дори се хвърля към раздразнилия го събеседник със застрашително насочен десертен нож в ръката. „Всичко в него е странно, неочаквано - всичко заинтригува, ту отблъсква, ту привлича към него" - пише един от биографите му. Особено силно, до болезненост, се пристрастява към Рембо Верлен. Те двамата образуват през зимата на 1871-1872 г. около себе си кръжок, чиито участници си поставят за цел да пародират официалните поети, да осмиват лицемерните версайски порядки, 93 да провокират еснафския вкус и морал. Наричат се заядливите“, „злите" чудаци или зютисти (от народния израз zut - по дяволите!"). Не в групата на зютистите обаче се ражда големият поет Рембо, макар че по това време, в тази среда, са създадени и значителни произведения. Да леч преди да влезе в допир със столичния литературен живот, преди да се озове в средата на събратята по перо, големият поет вече съществува. Дори нещо повече: сега, в Париж, не започва очакваният в такива случаи твор чески подем, а, напротив - сега се появяват признаци на скъсване, на разлюбване с поезията. Истинското поетично наследство на Рембо, макар и това да изглежда странно, защото той е едва осемнадесетгодишен, е зад него. Артюр Рембо е роден на 20.Х. 1854 г. в Шарлевил в средно заможно се мейство, което още от ранно детство му опротивява с тираническата си пристра стеност към догмите на фалшивия буржоазен морал; свободюбивият му дух се задушава под ниската стряха на сивото еснафско съществуване. Още тогава се пристрастява към литературата, търсейки в нея морална подкрепа за критическото си отношение към обкръжаващата го действителност и храна за богатото си въображение. Предпочита да се връща в миналото и да тръпне от възторг над стиховете на окъсания скитник Франсоа Вийон, обича да се зачита в романтиците, които го качват в лодката на фантазията си и го отна сят в далечни примамливи краища. Отначало е увлечен и от стиховете на парнасците - те му допадат пре димно с атеизма си, но много скоро му опротивяват с преднамерено търсена безстрастност, с псевдообективността, с бягството от актуалността, с поли тическата си индеферентност.
    Ключови думи: Малолетният, гений, години, смъртта, Артюр, Рембо
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 23-34

75 години от рождението и 50 години от смъртта на Христо Смирненски

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Почти всички, които са изследвали поезията на Смирненски, не са пропускали да отбележат нейната особена образност и ритмика, необикновената и наситеност с багри и звуци. В тая връзка интересно ще е да приведем някои характеристики, указващи пряко на изтъкнатата особеност. Георги Бакалов, първооткривателят на поета, пише: „Цялата поезия на Смирненски блика радост, движение, пламъци... Тя е огнеструйна... Обра зите на Смирненски са ярки, феерични, пъстроцветни." Според Георги Цанев живописността е „истинска украса на тая поезия - свежа роса по разноцветни камъчета". Пантелей Зарев, като разделя условно образността в поезията на Смирненски на „битово-реалистична“ и „световна“, „космическа“, отбелязва: „Всичко в картината (която ни внушава поетът - б. м.) е точно, обективно и пластично в подробностите и отговаря на едно реално наблюдение върху живота." Ефрем Каранфилов: „Смирненски ехудожник. Той има чувство за пейзажа, за пропорциите и знае да рисува... Това е поет, влюбен в колорита, в музиката на цветовете. Други изтъкват умението на поета да „запомня живо и релефно“. Страшимиров го нарича просто слънчево дете". Но най-силно впечатление прави едно изказване на Крум Кюлявков, който говори за Смирненски съвсем като за художник: „Линията стана тънка, пречупена; забелязва се ръката на добър и рядък художник. Разляха се цветни петна по редовете - топли и игриви. Нещо светло се спусна и картините му започнаха да се отличават с особен колорит: нежен, виолетов, теменужен - специфичен негов колорит, който отпосле даде такива богати плодове. Сам художник, Кюлявков улавя твърде съществена за поезията на Смирненски закономерност: преходът от спокойните, „топли и игриви“ тонове към пурпурните багри на революцията е израз на дълбоко вътрешно преустройване. Повече и по-целенасочени наблюдения върху звукописа и живописта в поезията на Смирненски прави Минко Николов в очерка си за поета.
    Ключови думи: години, рождението, години, смъртта, Христо, Смирненски
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 65-72

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Звучи парадоксално: този силен и жизнен човек цял живот е мислил за смъртта като заз нещо неизбежно, като за изход от тегла и мъки, като край на надежди и красоти. И в радостта, и в любовта, и на върха на щастието смъртта присъствува неизбежно, неизменно, непоправимо. Но веднага трябва да се допълни - П. Р. Славейков не е песимист, не е мистик и в никакъв случай не бива да му приписваме чувства и настроения, характерни както за друг тип личност, така и за друго време. В поезията на Българското възраждане обаче той е първият, който разработва мотива за смъртта - един факт, който сочи категорично новаторската същност на дядо Славейковото творчество. Мотивът за смъртта се среща у П. Р. Славейков в няколко плана. Тя е ту „средство за нагорещяване", ту е показана като тъжен завършек на човешкия живот, ту е повод за философски размисъл върху човека и неговото битие. Важно място заема и разработването на мотива в социално-нравствен и политически план - израз на идейните схващания на Славейков в различни периоди от неговата обществено-политическа дейност. 2 Новият тип душевност, която изрази и утвърди Славейков, не е вече така ненакърнимо цялостна, щом престава да мисли само за живота и труда, щом се вълнува от отвъдното не като „втори живот“, както е в религиозните канони, а като нещо невидимо, неповторимо, непознато и поради това - страшно. Вътрешната нестабилност, съмнението в себе си и в света провокират и мисълта за смъртта. Ала смъртта невинаги е само страшна - често тя е спасение от душевните тегла. По-страшни са любовната разлъка, любовната мъка, несподелената любов. И тогава единственият изход е да се напусне светът, защото в него живее едно същество, което е така хубаво, но и така коварно и безжалостно:
    Ключови думи: Мотивът, смъртта, Поезията, Славейков
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 38-59

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    ез да познавам книгата на Никола Гайдаров „Житейската драма на Яворов", през пролетта на 1977 г. в доклад, изнесен в Института за литература при БАН, между другото казах следното по повод Яворовата трагедия: „На времето, когато излезе книгата на Михаил Кремен „Романът на Яворов", се чуха гла сове, дори от видни литератори и писатели, че тая книга (сега не говоря за нейните качества) събуждала нездрав, болезнен интерес към драмата на Яворов, че няма никакъв смисъл да се ровим в личния живот на поета, че в същност авторът на тая книга гъделичка празното любопитство на тълпата с клюки от интимния свят на Яворов. В наши дни един юрист е възстановил цялото дело Яворов и доказва несъстоятелността на обвиненията от страна на буржоазния съд. Но книгата му не може да намери издателство пак по същата причина - защо да се раздухва отново клюкарското любопитство на тълпата, и без това тая тема е невралгична, по тия работи е по-добре да се мълчи, отколкото да се говори. Излиза, че поезията на Яворов еедно, а неговата трагедия - нещо съвсем друго. Дайте на тия дълбокомислени глави едно съчинение на някоя учена студентка, например „Времето у Яворов", една тема, от която тяхната философска кръв се разиграва, и ще видите как дълбокомислените глави ще се заклатят одобрително - ето това е вече литература, подхванати са дълбоки проблеми с перспектива да се решат и подпроблемите... Излиза, че упражненията на ученичката водят към нещо съществено, а потресаващата трагедия на тъмнокожия мъченик ни отклонява от важните задачи на културата. Не споря, „Времето у Яворов" или „Стихът на Яворов" са важни и интересни теми за литературознанието. Но ако ги разработваш, без да имаш пред вид трагедията на Яворов, ако забравяш за Яворов, за да се съсредоточиш върху поезията му, ти проявяваш непочтителен интерес към миналото. Защото тоя човек, който сам се разпъна на кръста на нашите духовни противоречия, защото за неговата душа тия противоречия бяха станали непоносими, който окървави най-новата ни история със собствената си кръв и сам себе си принесе като изкупителна жертва, който със страшната си съдба отпечата завинаги своя силует на страдалец върху нашата национална памет и стои като укор пред нашата съвест, казвам, тоя човек е заслужил по-друг вид внимание от нас. И ако нас ни вълнува всеки факт от неговата биография, това не е празно и недостойно любопитство, вкус към пикантерии. Ето вече шест десетилетия как драмата на Яворов отеква във всяко българско сърце, измъчва нашето въображение и нашата съвест, кара ни да се чувствуваме съпричастни на тая драма. Той сякаш ни събира около своя гроб и макар че на това място мълчим и не смеем да се погледнем един друг в очите, край тоя гроб ние всички се чувствуваме по-единни, попо-свързани, по-близки. Музикалният стих на Яворов е нещо важно, но гробът на Яворов ни издига до нравствена висота, където ни се дава шанса да осъзнаем своя синовен дълг към мъртвите бащи. Затова тоя гроб вълнува повече хора, отколкото например цезурата в Яво ровия стих.
    Ключови думи: между, живота, смъртта, Глава, Книга, печат, Предисловие, Кръстьо, Куюмджиев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 7-12

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Нашето Възраждане трябваше да има и своя критик. Чрез него сякаш да докаже, че пробуждането ни, ако и да е закъсняло, не е толкова едностранчиво, нито извън контекста на общоевропейското културно развитие. Критиката е едно от свидетелствата за зрелостта и пълнотата на националното самосъзнание. Тя регистрира степента на това осъзнаване, която най-добре разкрива духовното издигане на една нация. Ако Ботевият постически гений е венецът на това издигане, а Вазов и Зах. Стоянов показаха неговите нравствени дълбочини и социална значимост, то самият факт, че сме имали тогава и критик като Нешо Бончев, е достатъчен, за да разберем смисъла и характера на това духовно осъзнаване и самоиздигане. Има личности, чиито имена свързваме с началото на една епоха, с началото на велики духовни и културни преобразования. И такива - чието име е само знак за едно начало, за една нова дейност в духовния и културния живот на нацията. Нешо Бончев е от тия хора. Скромното му дело осветлява едно начало, което по историческа целесъобразност и необходимост допълня смисъла на националното ни самосъзнание, разкрива важна черта на националния ни характер. Това дело не извиква възхищение, не ни задавя от възторг. Но то ни изпълва със спокойствие и сигурност, с увереност и самочувствие — началото е било добро ... Нешо Бончев бележи повратна точка в развитието на домораслия енциклопедичен дух: от позитивизъм към критицизъм, от разнопосочни и разнородни занимания към целенасочено центриране усилията на творческата воля. Родоначалникът на критическата ни мисъл подчини на критическия си дух всички свои изяви. В каквато и област да са те, той им придава критическа насока и конструктивно решение. Реалист и реформатор по стечение на обстоятелствата, Н. Бончев търси най-преки пътища за практическо прилагане на натрупаните знания и култура. Но срещу синовния дълг се възправя невъзможността той да бъде изпълнен. Основният мотив, главният двигател в поведението на патриотичния българин „засича" още в първия си порив. Степента на неговото лично издигане никак не схожда с реалната картина на културния живот в поробеното му отечество. Неговият дух е култивиран невъзвратимо напред; естетическият максимализъм на Н. Бончев има зад себе си освен двадесетте години в Русия и досега до делото на Белински, Чернишевски, Херцен, Добролюбов, но още и неотразимото влияние на един литературен разцвет.
    Ключови думи: Родов, знак, българската, критика, смъртта, Нешо, Бончев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-16

90 години от рождението на Дора Габе

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Със своето присъствие в нашата съвременна поезия Дора Габе сякаш узако нява нови мерки за творческото развитие, за жизнената мощ на таланта. През тази година, когато тя достига 90-годишната си възраст, се навършват и 70 го дини от излизането на нейната първа книга „Теменуги" (1908) и 55 години от появяването на първата и книжка за деца - Малки песни" (1923). Ние нямаме друг творец като нея, радвал се на такова жизнено и творческо дълголетие. Даже патриархът на нашата литература Иван Вазов не достигна до нейната завидна възраст. Сама поетесата отбелязва с удивление в своята изповед: Откакто се родих, на всички поколения връстница станах. На две епохи въздуха ловях и толкоз дълги бяха дните и годините, че ми се струва да съм станала безсмъртна... („Занесеност") Малко са творците и в световната литература, към които природата да е била толкова щедра, за да съхрани един талант до преклонна възраст. В неизтощимото витално чувство на Дора Габе откриваме сходство като че ли с жизнените сокове, подхранили гения на Гьоте. Годините не са отнели нищо от чистотата на нейните пориви и копнежи, все така търсеща и непримирима е тя пред „загадката" на битието. Интересът към широкия свят, към неговия безкрай изпълва и най-ранните творби на поетесата, появили се през 1906 г. в списания като „Мисъл и „Демократически преглед“. И тук има силен изповеден момент, има тъга и вът решно терзание, но авторката не достига до многоизмеримостта на своите чувства. Регистрираните настроения ни оставят равнодушни пред нейните желания и предчувствия, липсва дълбокото вътрешно съпричастие към света и неговите проблеми. Дори когато споделя: Животът ли шуми посред света безкраен, смъртта със шеметен размах ли полети, във моето сърце намират отзвук таен и сълзите, и светлите мечти.
    Ключови думи: прегоря, оставя, нищо, след, смъртта
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 123-131

Научни съобщения. Документи

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Въпросите около творчеството на един писател са многобройни и сложни, не се подчиняват на правила, относителни са и научните обяснения за художественото творчество. И все пак единственото, което може да се установи по-сигурно, е творческата история, поводът, който е предизвикал създаването на дадено произведение. По-мъчно, почти неосъществимо е проникването в самия творчески процес. Поради това е трудно, почти невъзможно да разкрием докрай смисъла и съдържанието на едно художествено произведение. Колкото то е по-талантливо, толкова е по-мъчно да проникнем в „точния" му смисъл, който е богат на нюанси и дава възможност за тълкувания, които всяко време може да осмисли по своему. Като не забравяме нито за момент мисълта, че, обективността в литературната наука е осъз ната субективност“, ние пристъпваме към едно изследване, основание за което ни дава само детайлното проучване (доколкото това е възможно от достигналите до нас документи) на фактите около живота и творчеството на поета, доколкото сме успели да проникнем в душевното състояние, чувствата и мислите, които са го вълнували по това паметно в живота му време. Осъзнавайки собствения си субективизъм, ние ще се опитаме да навлезем в душевния мир на поета, да почувствуваме и разберем смисъла на две от най-хубавите му произведения - „Жестокостта ми се сломи“ и „Изворът на Белоногата". Смъртта на Васил Левски е показателна за неговия живот. Залавянето и обесването на Апостола на свободата е един от най-вълнуващите моменти в българската история. Не само Ботев създаде своето безсмъртно стихотворение за него. Неговата смърт е вдъхновила и Петко Славейков да напише елегията „Жестокостта ми се сломи" и поемата си „Изворът на Белоногата". За съжаление ние често разглеждаме българските писатели откъсното един от друг, без да търсим връзки и зависимости, които понякога така явно се налагат. Между творчеството на Славейков и Ботев съществува дълбока и плодотворна връзка. Тя прави впечатление особено през този забележителен исторически момент, когато двамата писатели достигат върха на свои те творчески възможности. Импулсите въпреки различните схващания за начина на борбата са сходни, породени от една вяра и едно разочарование, от сходна изгнаническа съдба. Ето защо не се различава и начинът, по който двамата поети на България откликват на съдбоносните събития, свързани с борбата за освобождение, която есмисъл на целия им живот. „Старите“, представителите на новата едра българска буржоазия в Цариград, които не само не подкрепяли всяка смела стъпка на черковната борба, но били и против нея, успяват първи да се възползуват от плодовете на народната победа. Те вземат в свои ръце ръководството на новосъздадената българска черква.
    Ключови думи: смъртта, Васил, Левски, Славейкови, произведения, жестокостта, сломи, Изворът, Белоногата
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 24-42

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Само до преди едно десетилетие ние бяхме привикнали години наред да сре щаме и виждаме внушителната, малко поприведена сякаш от товара на годините фигура на Людмил Стоянов да се отправя към някое от културните и научни средища на столицата, за да участвува на заседания и обсъждания, да се въз правя на трибуните на митинги и събрания, за да утвърждава и защищава на ционални и общочовешки истини. Бяхме свикнали да чуваме мъдрото му слово при чествувания на наши и световни първенци на духа, да възвестява принципи и идеи за социално добруване и духовно възмогване, да призовава на борба в името на правдата и прогреса, на мира и международното сътрудничество, да обвинява и заклеймява новите апологети на войната и на всякакви антиху манни теории. И винаги гласът му бе звучал с една естествена топлота, със за разяваща искреност, но властно и убедително, безапелационно, щом се касаеше да се защитят културата и цивилизацията от попълзновенията на всевъзможни те рушители на сътвореното от човешкия дух през вековете. По набразденото лице на каления в десетилетни схватки с тъмните реакционни сили у нас и в све та писател, в проницателния му поглед, в многозначителните му жестове, в покоряващата му усмивка се бяха отразили сякаш мъдростта на историята, изпитанията и прозренията на художника и общественика, слели се в едно единство, за да ни оставят уроци, така поучителни и необходими и в наше време. Все такава обаятелност излъчваше личността на Людмил Стоянов и когато се намираше в приятелски кръг, в близка среда, където се водеха разговори за националната ни литература и култура, за световната цивилизация, за онези животрептящи въпроси на нашата съвременност, с които той неотстъпно жи вееше. Те бяха станали за него насыщна храна, духовна потребност. И тогава пестеливите му думи излъчваха увереност и готовност да се вслушва в другите, създаваха атмосфера на взаимно доверие и откровеност. Присъствието му ся каш респектираше, налагаше се и тогава, когато мълчеше и само с поглед усмивка издаваше, че участвува в разговора. А когато разговорите понякога биваха с принизен духовен градус, когато минаваха на банални теми от еже дневието, размисли тогава и съзерцания, писателят като че ли се затваряше в себе си, за да се потопи в устремен към нещо по-значително, готов да се включи И отново, щом събеседниците минаваха върху теми с по-творчески характер. духовният Ето някои черти, с които и сега изплува в съзнанието ми физическият и образ на Людмил Стоянов, с когото имах възможност отблизо да 24 общувам, и то при различни външни обстоятелства и психологически състоя ния през последните 25 години от житейския му и творчески път. А, струва ми се, че малцина са онези наши писатели, чиято житейска и творческа съдба да е толкова поучителна, и то в много и различни насоки. Тя наистина ни предлага уроци, навежда ни на размисли по въпроси и от идейно-творческо, и от обществено-политическо, и от културно-естетическо, и от хуманитарно-нравствено естество.

    Ключови думи: Людмил, Стоянов, войнствуващ, писател, хуманист, радетел, жизнено, правдиво, изкуство, правда, света, случай, години, рождението, години, смъртта
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-10

150 години от рождението на Васил Левски

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Проблема за смъртта най-често свързваме с подвига и саможертвата на героя името на родината и социалната справедливост. Отношението на българина към нея според Ефрем Каранфилов се „откроява в някои представи за земята, за името, за гробовете и най-вече при борбата за свобода". И затова ние сме особено чувствителни, когато разглеждаме въпросите за смъртта на нашите национални герои. Споровете около последните мигове на много от тях все още не са заглъхнали и с времето все по-трудно става да се открои митичното от реалното. Това е влана така, защото в представата за саможертвата на бунтовника народът е гал и своето виждане, което невинаги се свързва с действително станалото. Същест вено за него е да изведе от смъртта на юнака прераждането, да улови онзи белег безсмъртието, който да бъде близо до живота му, за да съхрани историческото му битие. Спомена за гибелта и гроба на цар Иван Шишман народът е запазил чрез преданието за светата вода, която е потекла от мястото, където е бил убит. На гроба на невеста Ружа, хвърлила се от скалата, за да се отърве от потурчване, пониква ружа; където са се жертвували други хубави моми, търсейки спасение от поругаването, потича лековита вода, пораства бръшлян или на мястото правят сбор - един празник като обричане във вярност към мъртвия. Камъкът, върху който е убит Дельо войвода, всеки петък пуска роса, а на великий петък плаче със сълзи". В живота на народа тези ве лики петъци" са много, но в смъртта на юнака, както забелязваме, не е вложен сетният, безнадеждният край. Чрез фантазно-образното героят е превъплътен в нещо близко, земно и вечно. „Така различните митологични символи, обреди, религиозни представи ca запазили българина в неговата духовна затвореност и са го спасили от въздействия, които биха го погубили. "
    Ключови думи: смъртта, Васил, Левски, реалност, литературата
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 146-149

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В заглавието на своята последна книга Е. Ка ранфилов поставя двата въпроса, от които тръгва всяко литературнокритическо изследване: „Защо?" и „Как?". Тъй проблемът за смъртта е изведен още тук, без да е назована пряко най-често споме наваната в цялата творба (както и в насловите на отделните глави) дума - „смърт". Тълкуваме мотива за смъртта, а говорим за живота - дали причината е главно и единствено в оптимистичното твърдение, че народът ни се е научил да умира „заради живота" и смъртта не обезсмисля, а разкрива дълбокия смисъл на човешкия живот"? Анализите, наблюденията и обобщенията в кни гата неизменно са свързани с това „противоречие" Между живота и смъртта и с неговото отражение в литературата. Е. Каранфилов пише всъщност за формите, под които смъртта присъствува в живота - онези форми, под които смъртта живее. Свикнали сме с израза „преживях си смъртта", но едва ли си даваме сметка, че го чуваме все от живи хора и никой мъртвец не се е върнал, за да ни го разкаже. Заговорим ли за умиране", ви наги става дума за отношението ни към смъртта, за предусещането й или за пътищата към нея. Спрямо категорията „смърт" човешките реакции си остават външни - не проникват до същността й. Дори когато констатираме или изследваме чуждата смърт, гледната ни точка е отново жива" и връзката е пак едностранна - отговори на въ просите си търсим и даваме сами. Това, както го нарича авторът, е великото съмнение и великата тайна". Така проблемът за смъртта в тази книга се разкрива като проблем за нейните превъплъщения в живота и литературата. Сънят, болестта и страхът като „форми" на смърт; чуждата гибел и споменът за умрелия човек; самоубийството и убий ството; продължението на рода, достойните дела и творчеството като „форми" на безсмъртие - ето кръга от мотиви, който интерпретира Е. Каран- филов.
    Ключови думи: Метаморфозата, смъртта, живота, литературата, Заради, живота, умират, героите, българските, писатели, Ефрем, Каранфилов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 72-81

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Не е необходимо да припомняме на българския читател - и още по-малко на спе циалистите - кой е бил и какво е написал големият румънски поет, известен и ценен в целия свят - Михай Еминеску. През 1989 г. се навършват сто години от неговата смърт. Изпълнителният съвет на ЮНЕСКО реши тази година да бъде наречена „Година на Еминеску", като в целия свят паметта на поета и неговото творчество ще бъдат отбелязани чрез многобройни прояви: издания, изследвания, почетни сесии. Румъния освен вече издадените или намиращите се под печат през 1989 г. събрани съчинения, освен телевизионните и радиопредаванията всеки брой на литературните списания във всяко кътче на страната обогатяват библиографията за Еминеску, като наред със стиховете, посветени на поета, добавят интелигентно написани студии и критически статии, които откриват нови пътища за интерпретация и проникване в неговото творчество и предлагат нови начини и отсенки при оценяването на Еминеску в перспективата на световната литература. Документалният принос във връзка с биографията на поета, както и уточненията с литературноисторически характер стоят редом до вдъх новени страници, които възкресяват и възпроизвеждат епохата на Еминеску. Освен това трябва да се каже, че всички тези прояви се вплитат в истинско литературно движение „про-Еминеску", започнато преди много години и получило все по-голям обхват, в една дискусия, в която са включени есеисти и филолози, компаративисти и библиографи, текстолози, критици, литературни историци и публицисти. През последните години еминескологията се превърна в един от най-важните клонове на румънската литературна наука със световен отзвук, тъй като проблематиката, свързана с Еминеску, е безкрайна И във всеки случай - неизчерпана. Наред с издаването и преиздаването на някои от монументалните и с непосредствен отзвук трудове, отразяващи делото на Еминеску (да споменем като пример само едно заглавие: „Животът на Михай Еминеску", както и петте тома, написани от Джордже Калинеску и посветени на неговото творчество), e наред с многобройните студии и статии в списания и сборници, издавани по случай различни годишнини, появата на известната колекция от изследвания със заглавие „Еминесчиана" се превърна в изключителна инициатива с голяма популярност. Колекцията предназначена преди всичко да включи отново в сферата на съвременната култура голяма част от изследванията, разпръснати в литературната преса, и да изтъкне разнооб разието на интереси, методи и техники при документирането и интерпретацията, част от които се дължат на чужди автори.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: години, смъртта, Еминеску
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-46

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Съвременните науки за човека и лингвистиката използват понятията диахрония и синхрония, които ще послужат като отправни точки в предстоящето изследване. както повечето факти на съзнанието с дмготраен характер, отношението към смъртта на пръв поглед остава неизменно за големи периоди от време. То ни се струва ахронично. В някои моменти обаче в него настъпват промени, в повечето случаи бавни, понякога незабележими, а в наши дни - все по-бързи и осъзнати. Трудността за историка произтича от необходимостта да успее да регистрира промените и същевременно да съумее да се дистанцира от тях и да не пренебрегва влиянието на мощната инерция, която в голяма степен ограничава реалния принос на научните открития. ( 1) С тези встъпителни думи искам да посоча съображенията, които ме ръководеха при избора на темите на четирите есета. Темата на първото есе може да бъде причислена към синхронията. Тя обхваща поредица от векове, дори хилядолетия. С втория очерк навлизаме в областта на диахронията: в него разглеждам промените, които настъпват по време на Средновековието, около XII век, и постепенно видезименят ахроничното отношение към смъртта и тяхното значение. Последните две есета са посветени на отношението към смъртта в съвременния свят, на култа към гробищата и гробовете, на отхвърлянето на смъртта в индустриалните общества. Най-напред ще се спрем на очовечената смърт. Да си припомним как умират рицарите, герои от френската средновековна героическа поема или от средновековните романи. Умиращите са предизвестени за предстоящата си смърт. Те не умират преди да осъзнаят приближаването на смъртта. Изключенията от това правило са свързани със случаите на коварна смърт, напр. предизвикана от чума, или на внезапна смърт. Но в болшинството от случаите умиращият е осведомен за предстоящето събитие.

    Ключови думи: есета, върху, историята, смъртта, западния, свят, Средновековието, наши
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 99-105

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The article examines a key episode from “Notes on Bulgarian Uprisings” by Zakharii Stoyanov – the suicide of Angel Kanchev, which serves as initiation of the narrator-protagonist. The author analyzes the dialogue between national ideology and Christian religion in the book and presents it as a kind of citation-identification. For Z. Stoyanov the revival patriotic discourse, while incorporating certain elements of the Christian religious system, corresponds with its general significance. The exceptional prestige of the religious and national-ideological systems during the Bulgarian Revival determines the specificity of their relationship as one of mutual identification. The powerful significance of Christian values for the axiological appropriation of patriotic ideas does not allow Christian motives and symbols to be merely quoted; they serve as communion in both life and literature. The ideologized man of the national revival period is not trying to instrumentalize the archetypes – he wants to identify and merge with them.
    Проблемна област: Литературни изследвания
    Ключови думи: смъртта, Ангел, Кънчев, Раждането, Захарий, Стоянов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 168-181

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Edvin Sugarev's article "The figure of Death in Iavorov's Poetry" examines the polyphonic meanings of the"death" concept in Iavorov's poetry - the existence of death as a "terrible ghost" as well as a universal creative force ,understood as a "beginning" of everything - life itself being seen as its dream.In this extremely broad spectrum the article interprets the visions of death in poems such as "Death","Masque","Song of my Songs","Night" and others by defending the thesis of the existential connotation of concepts such as death,night,loneliness,blindness and others in the context of thinking that is closer to Eastern philosophies and untypical for Bulgarian traditions.
    Проблемна област: Литературни изследвания
    Ключови думи: Фигурата, смъртта, Поезията, Яворов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 186-194

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Препрочитането на Достоевски като съкровен диалог с писателя от позицията на вярата (Ванда Смоховска - Петрова - Пътят към смъртта и възкресението у Достоевски. София, Боян Пенев, 2008)
    Проблемна област: Литературни изследвания
    Ключови думи: Препрочитането, Достоевски, като, съкровен, Диалог, писателя, Позицията, вярата, Ванда, Смоховска, Петрова, Пътят, смъртта, възкресението, Достоевски, София, Боян, Пенев
Subscribe to смъртта