Книжка-6

1987, Книжка 6 - Съдържание

Михалаки Георгиев обича да поставя подзаглавия на разказите си. Ето няколко от тях: „Картинки из нашия съвременен живот“, „Очерк из политическия живот на нова България“, „Разказ из живота на една българска задруга“, „Спомени от миналото", „Съвременен разказ", „Черти из нашия съвременен живот“, „Хумореска из нашия съвременен живот“, „Спомени от турско време“, „Разказ из народния живот“, „Из страшните времена по нашенско“, „Един разказ из живота“, „Разказ из селския живот нашенско“, „Разказ из селския живот" или просто „Хумореска“, „Коледен разказ", „Из записките на един ловец" и пр. B Дори при бегло взиране в тези обозначения личи една определена тенденция: Михелаки Георгиев явно желае да бъде възприет като съвременен писател, негов обект на литературни проучвания е текущият живот на българското село. Ние имаме з на шата проза добри майстори на заглавието. Михалаки Георгиев е сред тях. Но едва ли има друг белетрист с толкова много подзаглавия, насочващи предварително внимание о на читателя към основната тематика в творчеството му. Успоредно с институционализирането на новата държава започва да се изгражда и нова нравственост. Но това е сложен и продължителен процес. По-право, Михалаки Геор гиев е свидетел на периода, когато се обезценяват много от старите морални ценности, а все още не се формират нови. Героите му живеят в такова едно преходно време, ко гато се знае, че не може да се живее постарому, а не се знае как трябва да се живее поновому. Заради скептицизма, проявяван по отношение на настъпилите нравствени дефор мации, Михалаки Георгиев е бил смятан дълго време за консерватор, за закостенял привърженик на патриархалното, едва ли не за реакционер. При повърхностен прочит могат да се намерят достатъчно основания, за да се изгради и поддържа едно подобно обвинение. Но то ще бъде дълбоко несправедливо по отношение на един писател, който в критицизма си стои на народни позиции и съвсем не отрича новото просто защото е ново, а защото милее за опазване на изконните народностни добродетели, без които е немислимо съжителството на хората в обществото. И Има в разказите на Михалаки Георгиев една въздишка по патриархалната общност на българската задруга, на места може да се усети и носталгия по някогашната кри стално ясна нравственост, когато стойностите са били пределно точно обозначени се е знаело кое едобро и кое е зло.

През цялото си многовековно, богато и сложно развитие e теорията на драмата поддържала едно основно изискване - изискването за действие. Действието е същ ностен, родов белег на драмата и в тоя смисъл то е неотменимо. С развитието на художествената практика, а оттам и на теорията акцентът от външното действие все поопределено се пренася към вътрешното, към психологическата сложност на персонажите, към онова, което драматурзите наричат борба на мотиви. За възможността да съществува драма, в която да не тежи действието, външно или вътрешно, се заговори едва в последните няколко десетилетия. Но усещането за статичност при контакт с драматургично произведение продължава да ни дразни. Когато впрочем Вл. Василев с неговия безспорен усет към изкуство и ерудираност упреква през 1929 г. Йовковата „Албена" в статичност, той има и още едно съ ображение: „Защо във време, когато българската драма тепърва има да се създава, трябва да дирим образци в изключенията? Василев настоява формирането на националната ни драма да започне с усвояването на класическата драма на действието. От поставянето на сцената на „Албена“ през 1929 г. и до днес в характеристиката на драматурга Йовков неизменно присъствува констатацията за статичност - понякога като пълно отричане на пиесите му (например в оценките на Николай Райнов), друг път, в по-ново време - като улавяне на нещо важно, специфично йовковско, но недообяснено теоретично и нереализирано докрай на сцената. Впрочем всички проницателни изследвачи на Йовков са стигали до извода, че той просто не би могъл да изгради драма от друг тип. Тук нещата не опират до неопитност, до неумение да преодолее епика в себе си, а до онова, което наричаме творчески натюрел. Когато един творец в късния стадий на своето развитие се насочи към драмата, склонни сме да виждаме потенциалния драматизъм на ранните му произведения и да намираме за естествен прехода към драмата, където би могъл напълно да разгърне тая страна от таланта си. За Йовков трудно би могло да се каже подобно нещо. Някои от изводите на Искра Панова за Йовков в книгата и за тримата големи български разказвачи биха могли да се отнесат и към драмата. Много повече, отколкото разказът, драмата изисква линейно развитие на действието, почти изключва ретардации и ретроспекции. (Според теорията на жанровете епосът се отличава от драмата по това, че в него действието е усложнено, обрасло с епизоди, описания и обяснения, които са случайни или странични спрямо централното действие. Това според Хегел и естетиката след него го превръща в събитие. Не събитието, а действието - устремно, постъпателно, изчистено от забавящи елементи, е същина на драмата.)

Наскоро един наш поет посвети стихотворение на Валери Петров и опитвайки се да подражава на неговия стил, го озаглави „Валерими Петрови". Наистина римите, които пише Валери Петров, могат да бъдат само негови. Още първите стихове на някое стихотворение от този поет издават неговия личен почерк. Съвсем естествено въз никва въпросът - на какво се дължи висотата на цялата литературна продукция на този автор. Дали тя е плод само на литературния талант на Валери Петров?! Самият поет дава отговор на този въпрос: На масата те чака топ хартия, и трябва да го изхабиш - уви! - за да си кажат: - Леко му върви! Тази творческа самовзискателност не се постига лесно. Свързана е с време и нерви, с някои трудности, независещи понякога от волята на твореца. Но цялата борба не е напразна (тя дори трябва да бъде желана!), щом съвестта на писателя е чиста. За читателите е особено важно творческото верую на писателя да е съизмеримо с неговото житейско верую. А нима иначе можем да повярваме на написаното, нима иначе литературата би могла да ни завладе, да ни провокира и в крайна сметка да ни насочи към активна житейска позиция?! За съжаление не са били редки случаите, когато сме се сблъсквали с катастрофалното разминаване между вътрешния мир на твореца и неговото произведение, почув ствували сме изкуствеността. Творчеството на Валери Петров е завладяващо и естествено, далеч от всякаква поза, пропито от любов към човека. Изключителната интелигентност на този автор не му позволява да покаже на бял свят нещо неизпипано, слабо, нещо, което не му е легнало на сърцето. Негово вече прочетено произведение не може да бъде забравено, а новата му творба напомня за своя автор. Но усилията на Валери Петров са скрити някъде дълбоко в творческата история на всяка негова творба. Читателят получава вече завършения вариант и за него този мо мент е най-важният. Той поглъща на един дъх всичко, което авторът разказва с лекота (видима, но невинаги реална), и много рядко се замисля какво струва това на писателя. Самовзискателността на Валери Петров и като творец, и като човек е пословична. Критичният му поглед уголемява собствените му дребни недостатъци, държи го винаги в напрежение. Това зорко самовглеждане е може би първопричината за непрекъ снатото самоусъвършенствуване на този творец. Негов пръв помощник се явява самоиронията. И странно откъде идва това негово вечно недоволство, когато Валери Петров може да бъде пример за съвестност, великодушие и деликатност? (А може би тъкмо тук е причината.)

Специфична черта на библейската митологичност е формата на времепротича нето в повествованието. И при най-бегъл поглед интригуват съвременните ни възприя тия предопределеността и финализмът на това времепротичане. Твърде ярко са изявени тези две характеристики тъкмо в оригиналната библейска история за Иосиф (типична повест за „избраника", за любимеца на божеството, комуто е предопределена трагичноотговорна мисия). Нека отначало разгледаме как тези две характеристики на библейското митическо нарацио" (разказна стихия, типична форма на повествуването) - предопределеността и финализмът, са моделирани от Т. Ман в романа му. Конкретната история на Иосиф - именно като конкретна, уникална, за първи и единствен път случваща се история - не може, разбира се, да представлява някаква „трябваща" да се осъществи, пред-начертана констелация от събития. Историята не може да се разгърне съгласно каквато и да било „схема", тъй като естествено ста ването на историята необходимо предхожда нейната „схематика". Логически оче видно е, че историята трябва първо да има битие, а едва след това вече може да се схване структурата на нейната цялостност. С други думи, историята може да има „схема едва след като вече енапълно станала, след като вече е. Подобни положения изглеждат до болка самоочевидни и тъкмо с оглед на тези самоочевидности бива изграждана всяка художествено конструирана история, всяка романна" история в съ временното нарацио". Нейната „схематика" става, образува се в процеса на четене и днешният читател би бил смутен, ако не би чел тъкмо по този начин една история. Като съвременен разказвач, който пише именно романна" история за Иосиф и неговите братя, Т. Ман постъпва точно така. Той дори специално тематизира само очевидностите на съвременното нарацио". В някакъв смисъл той прави пре-очевиден 1 начина, по който една история се разгръща за съвременните рационални възприятия. „Разказвачът - пише Т. Ман - безспорно трябва да бъде в самата история, той трябва да бъде едно с нея, а не извън нея, та да я извежда логически и да я доказва... Преди да се бе създала възможността тя (историята - б. м.) да бъде разказвана, тя беше ста нала; тя беше произтекла от същия извор, от който произтича всичко, което става, ставайки, сама се беше разказала. "1 С други думи, авторът сам се презастрахова всички евентуални телеологични избързвания" в разказването, всички погледи от към финала", всички анахронизми са само плод на авторовото „обсъждане" на историята, но не са нейни, на историята, на сама-ставащата-история, реални елементи, форми на нейното реално времепротичане.

Естетическата преценка е функция на естетическото съзнание. Ето защо въпросът за нейните изме рения и нейната валидност е основен проблем на естетиката. Очевидно е, че емпиричните различия в човешкия вкус, които обуславят нашата естетическа оценка, не могат да бъдат приети безрезервно, но и не допускат да бъдат - по силата на някакъв несъмнено валиден идеал на вкуса - сведени до разликата Между лошия, варварски, и добрия, изтънчен вкус. Философската естетика като самостоятелна философска дисциплина е произлязла по-скоро от въ проса, дали естетическата преценка е способна на априорна достоверност, издигаща я над емпиричната произволност на вкусовите различия. Така в третата от своите критики Кант предприел критика на кри тиката, която обещавала да определи валидното за всяка естетическа критика. Противно на всички опити да се признае на cognitio sensitiva като предшественик на cognitio rationale известна познавателна стойност Кантовата постановка за априорната преценка на вкуса, както е известно, напълно изоставя постановката, според която изказът, че нещо е красиво, вниква донякъде в същността на обекта. Този изказ засягал според Кант всъщност единствено отношението на обекта към нашата познавателна способност изобщо и доказвал, че обектът правел възможна по един произволен начин играта между способността за въображение и разсъдъка, Тази трансцендентална легитимация на вкусовата оценка е по еднакъв начин валидна за природнокрасивото и за художествено-красивото, а същинската и метафизична поанта проличава спрямо природно-красивото, доколкото то само по себе си тъй се нагажда към свободната естетическа наслада, т.е. към играта на нашите познавателни способности, щото тук се съдържа указание за свръхсетивното предназначение на човека в целостта на природата. Също и учението за гения, чрез което Кант дефинира художествено-красивото, остава в метафизичния хоризонт на разбирането за природата, дарила своя избраник с природната способност да изобразява красивото.

Този труден понякога и мъчителен творчески път даде на българската литература досега три поетични книги, две от които - Епопея на незабравимите“ и „Антикварни стихотворения" - са сред най-доброто и оригиналното, създадено от едно поколение, известно в литературната ни история като априлско. За поетичното творчество на Иван Динков не е писано много. Може би поради факта, че той не е продуктивен поет, може би поради това, че стиховете му са доста трудни за критическа интерпретация. Оценките за поезията му се движат от неразби ране и оспорване (особено за „Антикварни стихотворения") до пълното утвърждаване. Но дори само този факт е показател за стойност. Така или иначе в последна сметка дори най-големите му отрицатели са били принуждавани да признават и многократно да подчертават големия му талант. Първата Иван-Динкова стихосбирка „Лична карта" излиза през 1960 година. Въпреки очевидните несъвършенства тя показва наличието на безспорен поетичен талант, който търси свой почерк и път. Това личи по-силно в стихотворенията „Срещу вятъра", „Провинция“, „През есента“, „Случайно настроение“, „Хората от кръчмата“, „Бъл- гария" и др. В първите отзиви за тази му стихосбирка се прави предвиждането за едно силно поетично бъдеще. Оттук насетне започва един възходящ творчески път, който ще го доведе до един от върховете в антифашистката ни поезия и до един от върховете на социалната ни гражданска лирика. Какви са най-важните особености и характеристики на поезията на Иван Динков, какви са особеностите на неговата поетика? В Епопея на незабравимите“ и „Антикварни стихотворения" впечатляват много неща - неспокойствие, тревога, драматична напрегнатост, вяра, съмнения, трагичен оптимизъм, творческа доблест, морал и съвест, надникване в бъдещето, голяма дълбочина и полифоничност, изключителна синтетичност, кристално чист български език, следване на най-плодоносните пътища на българската поетическа традиция.

Проблема за смъртта най-често свързваме с подвига и саможертвата на героя името на родината и социалната справедливост. Отношението на българина към нея според Ефрем Каранфилов се „откроява в някои представи за земята, за името, за гробовете и най-вече при борбата за свобода". И затова ние сме особено чувствителни, когато разглеждаме въпросите за смъртта на нашите национални герои. Споровете около последните мигове на много от тях все още не са заглъхнали и с времето все по-трудно става да се открои митичното от реалното. Това е влана така, защото в представата за саможертвата на бунтовника народът е гал и своето виждане, което невинаги се свързва с действително станалото. Същест вено за него е да изведе от смъртта на юнака прераждането, да улови онзи белег безсмъртието, който да бъде близо до живота му, за да съхрани историческото му битие. Спомена за гибелта и гроба на цар Иван Шишман народът е запазил чрез преданието за светата вода, която е потекла от мястото, където е бил убит. На гроба на невеста Ружа, хвърлила се от скалата, за да се отърве от потурчване, пониква ружа; където са се жертвували други хубави моми, търсейки спасение от поругаването, потича лековита вода, пораства бръшлян или на мястото правят сбор - един празник като обричане във вярност към мъртвия. Камъкът, върху който е убит Дельо войвода, всеки петък пуска роса, а на великий петък плаче със сълзи". В живота на народа тези ве лики петъци" са много, но в смъртта на юнака, както забелязваме, не е вложен сетният, безнадеждният край. Чрез фантазно-образното героят е превъплътен в нещо близко, земно и вечно. „Така различните митологични символи, обреди, религиозни представи ca запазили българина в неговата духовна затвореност и са го спасили от въздействия, които биха го погубили. "

Спомням си го досега и все ми се струва, че такъв съм го виждал и в отдалеченото време на детските си години, когато идваше на гости вкъщи. Той изглеждаше все така замислен и отдалечен и когато човек го заговореше, изведнъж като че ли се връщаше отнякъде. Той ми напомняше учения в детските романи, който и когато яде, и когато ходи по улиците, и когато говори с някого, не може да се откъсне от темата, която занимава ума му. Може би за оформяването на един подобен образ за него са допринесли и случ ките, които съм слушал да се разказват за него вкъщи. Ето една от тях, която ми е разказвала майка ми. Нейният брат, вуйчо ми Н. Генадиев, отишъл веднъж в Лондон по време, когато С. Радев бил там. Приятели от млади години, те си определили среща, за да се видят и поприказват. Когато вуйчо ми се озовал на определеното място и видял, че Симеон Радев идва, направило му впечатление, че той държи според обичая пред гърдите си ръката си и на нея висят два бастуна. Веднага му минало през ума, че може би приятелят му е изкарал някое премеждие и че трябва да облекчава движението си, като се опира на два бастуна. Те се приближили един до друг и вуйчо ми обърнал въпросителен поглед към прия теля си и се готвел да го запита какво е станало с него. С. Радев, виждайки ръката, с която Генадиев му сочел бастуните, дигнал ръце и се хванал за главата. „И нито един не е моят!" - казал той. Той бил излязъл рано от къщи, купил си вестници, минал край две-три от големите лондонски книжарници и край една библиотека. На едно място си оставял бастуна на закачалка, на друго място на гардероб, замислен върху това, което чел, и по този начин, без да забележи, не само взел чужд бастун вместо своя, но и пак така неусетно прибавил към него и още един чужд бастун. Такива неща със Симеон Радев можеха да се случат и аз сам можах да се убедя в това при първата ми среща с него вън от къщи. В 1939 г., през пролетта, един ден се бяхме уговорили с Г. Михайлов, мой съученик от първо отделение до края на университета, да отидем на гости на нашия учител проф. Ал. Балабанов. В това време Балабанов пак беше в конфликт със семейството си и живееше в стая под наем някъде около Докторската градина. Към 9 часа и половина ние почукахме на вратата му и след поканата му влез" нахлухме в стаята му. И останахме изненадани. В средата на стаята, широка, но изпълнена с разни мебели, имаше малка кръгла масичка с четири фотьойла. И върху два от тях бяха седнали Балабанов и С. Радев.

Проследяването на явленията в културния и литературния процес от живота и развитието на голе мите таланти еизследователски метод с традиции и постижения. От определена гледна точка обаче интерес заслужават и някои творци, чиито имена вече са забравени, а написаното от тях не еиздържало про верката на времето. Често в житейския им път и творчество откриваме съществени детайли, ценни мате риали, характеризиращи психологията и настроенията на обществото. Двадесет години свободен живот на младата българска държава - всеобщо издребняване на висо ки страсти"... Никаква възможност за реализиране на чистите възрожденски идеали, въртележката на политическия живот и забележимото влошаване на живота в селото и града - всичко това изтръгва сигурната почва под краката на много български творци и създава фона, на който се развива българският литературен процес през периода 1895-1905 г. Към това трябва да прибавим и висящия проблем за националното единство на народа ни, проблем, оформил се като „Македонски въпрос" - болна точка на българската душа. А. Константинов, Ст. Михайловски, Ив. Вазов („Не даваме я..."), А. Страшимиров, П. Яворов - с живот и творчество са свър зани по един или друг начин с Македония и нейните проблеми. Всичко казано дотук може да бъде разглеждано през призмата на житейския път и творчеството на Юлий Ц. Розентал, да ни даде материал за сравнения и анализ. Независимо от гледната точка-социопси хологическа (българската интелигенция в края на века, стремежи, цели, психология) или литературноисторическа (поезията на един чужденец, писал на български език; влиянието на Ботев и българския фолклор; малкото, но несъмнени художествени постижения) ... Независимо от това, че данните за него са нищожно малко, а поезията му - издадена посмъртно и без негова редакция... Независимо от това, че на днешния читател стиховете на Розентал са неизвестни.

Това португалско двумесечно списание, на което сме се спирали и друг път, показва отново с книжка 94 желанието на редакцията да обгърне не само литературния живот в Португалия, но и в други португалоезични страни, като Брази лия, Ангола, Мозамбик и др. В тези страници сега преобладават критични и есеистични материали, свързани с такива бележити португалски творци като Раул де Карвалху, Руй Синати, Мануел да Фонсека и др., Сесилия Мейрелеш от Брази лия и др. Изпъква интересът на редакцията, възглавявана от видния литературен критик иисторик Давид Моурау-Ферейра, и към известния аржентински поет, белетрист и есеист Хорхе Луис Борхес, към изтъкнатите френски творци Симон дьо Бовоар, Льо Клезио, Жан Жьоне и др. Като прибавим към всичко това и разнообразния критичен материал за нови книги и антологии, ще се получи една разнообразна литературна панорама преди всичко на редица събития от португалоезич ните национални литератури. Спирам се преди всичко на три разнообразни и значителни материала - за португалския поет Мануел да Фонсека по случай неговата 75-годиш нина, за смъртта на аржентинеца Хорхе Луис Борхес и за поезията на бразилската поетеса Сесилия Мейрелеш, - които са разгледани в ярка критична и есеистична форма. Така например в критичната статия 75-годишнината на Мануел да Фонсека" литературният критик Серафим Ферейра ни запознава преди всичко със спомена и истината за неговата поезия", както той казва. И си спомня за първите стихосбирки на поета и особено за тези, които изпълват въздуха с тре пета на лиричните му пориви, като „Роза на вет ровете" (1940), „Простори" (1941) и др. Критикът очертава неговата физиономия като творец и подчертава, че „макар да ни делят повече от 50 години от тях, той си остава преди всичко поет, свързан с най-благородните чувства, породени от хуманизма". По-нататък критикът се спира и на неговото влияние, отразило се върху редица португалски и бразилски поети, идещи след него, като Антониу Вилморим, Роза Чарнега, Зе Жасинту и др. И неслучайно Серафим Ферейра под чертава, че цялото творчество на Мануел да Фонсека е едно дълбоко насочване към спомените иистините на живота, към хората, които истински изживяват чувствата и тревогите, с онова тънко напипване материята и растежа в живота, изразе но с дълбоко поетично умение". Критикът не пропуска да подчертае мисълта на поета, че трябва да олицетворяваме прецизно реалността, за да бъде тя въплътена възвишено, за да стане тя песен". А поетът продължава: ... .. да бъде стройна, да има хуманистични чувства, които да не се губят в живота". Серафим Ферейра разглежда подробно това характерно начало в лириката на Мануел да Фонсека, за да оцени по-нататъшното му разцъфтя ване като поет, без да забрави човеколюбивите му чувства, радостта, с която той възпява природната красота на родната си земя, любовта между хората, необходимостта от мир и свобода за развитието на живота, в който винаги да блести хуманистичната жажда, с нашия честен труд", както казва поетът. И затова критикът подчертава в заключението си, че това е творчество с дъл боки корени в нашата литература, със своята богата лирика, пълна с морални устои".

Иван Попиванов е автор, който не се нуждае от специално предисловие. Авторитетът му на ли тературовед е завоюван твърде отдавна, а обемното му творчество е красноречиво доказателство за това. Новата му книга представя мащабно изследване на съвременната българска поезия. В нея е очевидна една сполучлива симбиоза от лите ратурна теория и оперативна критика. Почти навсякъде той говори за формата паралелно със съдържанието. Познавателният характер на творбата е предназначен не само за специалисти, но и за по-широка читателска аудитория. Това е постигнато посредством аналитичните акценти и личното откровение на критика. Често използуван похват е „вмъкването" на епизоди от живота на анализираните творци, породени от личните му наблюдения за развитието им, като същевременно изследователят вплита биографични моменти, адресирани към някои от тях. Това придава усещане за автентичност, а, от друга страна, подчер тава неговите пристрастия. Въпреки личния си афинитет към един или друг поет авторът се придържа към обективна оценъчност и не пре мълчава негативното в творчеството му. Увле кателното повествование, съпроводено с лирични" отклонения, е показателно и за умелото боравене със словото, за артистизма на твореца, за многопластовата му обозримост. На места той излиза съзнателно от литературната орбита и излага на белия лист свои размисли по социално значими, общочовешки проблеми. Най-специфич ното за методологията му еустойчивата и неизменна партийна и гражданска позиция при тълку ването и представянето на явленията в лириката ни. Книгата дава една многообхватна панорама на съвременната българска поезия. Структурата и е свидетелство за отговорността на критика при прецизирането на литературните факти. В пър вата част той предоставя на вниманието ни разви тието на творци като Веселин Андреев, Младен Исаев, Веселин Ханчев, Никола Фурнаджиев и др., които издигнаха въодушевеното си и мощно слово в защита на народа и свързаха името си с великия му подвиг. Авторът се спира и на тези лирици, чиято поезия през разглеждания период (от идването на народната власт до историческия Априлски пленум на Българската комунистическа партия през 1956 г.) отразява борчески, твор110 чески и трудови пориви". Изтъква висотата на поети с дълбок и траен принос в родната ни лите ратура: Христо Радевски, Людмил Стоянов, Димитър Методиев, Георги Джагаров и др.; вдъхновено говори за патриотичния патос, за , трудовия възход на родината ни", за така наре чената бригадирска поезия. Във втората част Иван Попиванов разглежда качествено новия етап от развитието на съвременната литература - „светлия априлски полъх", оказал възродително влияние върху лириката на Дора Габе, Никола Фурнаджиев, Младен Исаев, Ламар, Димитър Пантелеев, Крум Пенев, Александър Муратов. „Изчерпателност е невъзможна, пропуските са неизбежни" - сякаш иска да се застрахова" критикът. Но това не му е необходимо: огромен е поетическият ландшафт на българската поезия. Тук авторът прави задълбочена характеристика на връзката между поезията и социалистическия ху манизъм. Теоретичните изводи са съпроводени с аргументираност при интерпретирането на поставените проблеми в творчеството на Блага Димитрова, Веселин Ханчев, Валери Петров, Божидар Божилов. Изводите на Иван Попиванов: „Няма трайна художествена изява без народност но и патриотично отношение и оценяване, без близка връзка с народа“ и „Родолюбието на най- добрите наши поети е насочено преди всичко към живота на народа в днешния ден", са илюстри рани убедително при разглеждането на патрио тичния мотив в стиховете на Петър Караангов, Първан Стефанов, Иван Динков, Анастас Стоя нов, Радой Ралин, Владимир Голев, Иван Да видков, Георги Джагаров, Павел Матев, Димитър Методиев и др. Критикът е отделил специално място и на българските поетеси, като напълно основателно счита за неуместно деленето на пое зията на мъжка" и женска". Осезателно се усеща личното му вълнение от допира до съкровената женска чувствителност. Справедливи са оценките му за Елисавета Багряна, за която той изказва Мнението, че тя отдавна вече не принадлежи само на нашия народ: за откривателското на чало" у Дора Габе. С необходимото внимание и уважение се отнася към лириката на Лиляна Стефанова, Станка Пенчева, Невена Стефанова, Лиана Даскалова, Людмила Исаева.

Задачата на изследователите на БогомилРайновото творческо дело е и заредена с проблеми, и - по понятни причини - проблематична. Интерпретирането на подобно сложно, богато и обемно творчество като че ли бездруго е по-въз можно да се извърши със средствата на моногра фичния подход. Той е по-удобен за обхватно, поцялостно и многоаспектно разглеждане. Именно някъде тук еголямата ценност на книгата на Свет лозар Игов за Богомил Райнов. В един средно голям - според общите представи - очерк критикът изгражда изащищава всъщност първата поцялостна концепция за мястото на един незавършен творчески път в националната ни култура, както и за облика и стойността на създаденото от един от най-видните съвременни български писатели. Независимо от факта, че повече тежнее към формата на литературнокритическия очерк, изследването на Игов носи и редица белези на монографичното третиране. Към тях спадат, разбира се, не само животописът и библиографският апа рат, поместен в края на книгата - съдържащ впрочем една изключително добросъвестна и про8 Литературна мисъл, кн. 6 113 фесионална, обективна и прецизна подборка на по-важните и наистина казващи своя дума публи кации върху творчеството на писателя, - но и стремежът да се очертаят поне с известна ненатрапваща се хронологичност, вплетена в общото критикооценъчно виждане, етапите и движението на проблемно-тематичните линии в поезията и прозата на Б. Райнов. Вземайки под внимание и текстовете му, в които преобладава научноизсле дователският подстъп, Игов улавя главни черти в съзряването на естетиката на писателя, физиономичността на поетиката му, изворите на неговия моралистичен патос. Така „Богомил Райнов" от Св. Игов представя увлекателен есеистичен критически размисъл за превращенията на един съвременник, избрал странния и патетичен за наят на пътника към Санта Крус..

На корицата на „Фантастика и съвременност се сблъскваме с фантастични (ненаучни) реклами. Там четем: „В книгата са обяснени от съвременна (?) гледна точка проблемите на фантастичната ли тература. Отговорено е на въпросите (?): що е фантастика, по какво се различават (?) реалистич ните от фантастичните произведения, кога се ражда (?) фантастичното изображение..." И още: „Специално място е отделено на националното своеобразие на българската художествена проза, в която фантастиката играе значителна роля. На няколко места в самата книга ще срещнем изрази като: „В българската художествена проза фантастичното се изразява в сравнително по-слаба степен, отколкото в другите европейски литератури. И ако дотук дразни предозираната реклама, следващите изречения просто са разминаване със сегашния вид на книгата: В центъра на изследването еразвитието на фантастиката в съвременната литература, която е анализирана на фона на ця лостния художествен процес в България от IX век до днес..." Разгадката на противоречието между съдържанието и анотацията е, струва ми се, във вече употребеното сегашен вид на книгата". Предположенията ми се потвърждават от лесно забележимите празноти в целостта на „Фантастика и съвременност", които никак не мога да свър жа с авторските намерения и реализация и отнасям по-скоро към издателско решение. Позволявайки си тези забележки, имах предвид немаловажния факт, че „Фантастика и съвре менности е първата наша теоретична книга в такава проблематика и първата история на фантасти ното и научната фантастика в българската литера тура. А че това не интересува някого, нека да е за негова сметка. Никак не е случайно, че литератор като Елка Константинова написа тази книга. Като - това з начи с бързи рефлекси към новите явления и процеси, с одареността на теоретик, критик и Литературен историк едновременно; и най-после с дара на отговорност за съдбата и пътищата на литературата. Не за първи път многостранните Литературни изяви - на теоретик, критик и историк - на Елка Константинова се вместват на страниците на една книга, но мисля, че никъде другаде те не са събрани така органично и хармонично ис такова единство и обхватност на замисъла. От всички изброени лица на изследователя като че ли теоретикът играе второстепенна роля, независимо че той се разпорежда" в първите две глави Фантастиката като литературно-художествено явление“ и „Видове фантастична художествена проза". Първата глава е като че търсене на Формулата на фантастичното. Подходът и достигането и не се диктуват от някакъв нов теоре тичен модел, а са самоизясняващо пътуване сред немногото опити в световната научна мисъл на тази тема. Но отсъствието на порива към литературното откритие се обяснява с подчинения ха рактер на теоретичното встъпление, чрез него - встъплението - по-скоро се набелязва предметы на изследването, като се елиминират „претенция те" на някои жанрове за принадлежност към фа тастичното, разграничава се фантастичното като активен елемент на съвременната проза от научно фантастичната литература. Именно затова извед ните дефиниции не изглеждат толкова оспорим колкото в едно чисто теоретично изследване, Втората теоретична глава можем да определим като най-ниската точка на книгата. В противоречие с дефинитивността в първата глава тук има по скоро разказ за видовете фантастична художестве на проза, отколкото подредба и класификация, Освен това се приповтаря много от казаното в предната глава. А и при сегашната композиция на книгата тези страници са в основата на д баланса между преголямата теоретична пость новка и същинското изследване. (Досегашните, а и следвашите упреци трябва да приемамес коефициента на издателската намеса в книгата. Разбира се, класификацията на фантастичната проза е и обективно трудно изпълнима задача, като се има предвид теоретичното безразличие у нас към нея, определено небогатата българска художествена практика, а и не съвсем лесно опре делимите граници на понятието фантастична художествена проза". Всъщност оправданието на мястото на тази глава в книгата е отново така не обходимото за по-нататъшното изследване раз граничаване на фантастичното от научнофанта стичната литература.

Неговото присъствие в литературния живот не е епизодично. П. Анчев има трайни предпочи тания към съвременната ни литература, вълнува се от нейните постижения, но не е безразличен и към несполуките й, особено когато става дума за някои талантливи провали". Той е не само опе ративен критик, който бърза да регистрира успе ха или неуспеха на даден автор, а е предразположен и към по-обобщени наблюдения и изводи. Интересува се не толкова и не само от отделната творба, а от развитието на нейния автор, от поцялостното му осъществяване. Не еслучайно, че в заглавията и на двете му книги присъствува думата слово („Творци и слово", 1982; „Човекът в словото", 1986). Вълнува го магията на художественото слово както назад във времето, така ив нашите мечти за бъдещето на литературата ни. 116 Търси и мястото на човека в словото като висша мярка за художествена пълноценност П. Анчев е критик, който не забравя и уроците на историята и обича да се зачита в тях, да черши оттам поуки. Това изостря сетивата му за съвре менните литературни явления, кара го да бъ сдържан в оценките си, прави го неподатлив прибързани венцехваления, раздавани от няков с лека ръка и щедро сърце. Той се прекланя пред големите майстори на художественото слово, но не се възторгва лесно, не обича елейния тов За един литературен критик това може и да е не достатък, но е достойно като позиция и проява на характер. След като в първата си книга ни направи с причастни (в различен аспект и по различен повод) с критическата съдба на Н. Бончев, Т. Же чев и Я. Молхов, сега в „Човекът в словото П. Анчев ни среща с имената на Б. Пенев, Г. Ца нев и Н. Фурнаджиев (разгледан като литературен критик). П. Анчев е донякъде песимистично на строен към съдбата на критика. Струва му се, че в повечето случаи той е осъден на забрава, че направеното от него е дело нетрайно и читате лите му постепенно намаляват. Но все пак смята, че критикът остава да живее с авторите, които с открил, предугадил е развитието им, оценил с непреходността и художественото значение на творчеството им. Щастлив пример за него е Георги Цанев („Съд ба на писател"), който от ценител на съвременни нему литературни процеси се превръща в литера турен историк. За П. Анчев той е критикът, който е умеел правилно да се ориентира сред много бройните имена, да открива и налага най-даро витите. Каква щастлива критическа съдба - да започнеш дейността си с Хр. Смирненски, да ви диш дарованието на А. Разцветников, А. Каралийчев, Н. Фурнаджиев: да оцениш д време И. Во лен, Св. Минков, Ст. Загорчинов, Ат. Далчев... Наистина е трудно да се изброят точните „попадения" на критика Г. Цанев, работил дълго и все отдайно в сложно и динамично време. Това дава основание на автора да подчертае сигурния му вкус, здравото му реалистично разбиране за лите ратурата, както и умението му уверено да обходи множеството скрити и явни препятствия, стоящи пред всеки критик, и да увенчае своето дело с едни от най-ярките страници в българската литература".