личност

Изследванията на Георги Пенчев имат за обект различни аспекти на литературния процес. Първата му работа - „Съвременност и минало" (1975) върху материал от съв ременната историческа белетристика разглежда интересни страни от взаимоотношението между минало и съвременност в литературния процес. „Литературните уроци на Луначарски" (1977) обърна внимание върху непреходното значение на литературоведското и естетическо наследство на А. Луначарски. По-цялостно проблематиката на съвременния литературен процес Г. Пенчев разработи в монографията си „Литературен процес и съвременност“ (1980). С новата си книга той се насочва към един от кардиналните въпроси на нашата естетика и литературознание и същевременно една от най-горещите точки" на идеологическата борба в тези области - въпроса за партийността на художественото творчество и в частност на литературата. Ако е необходимо веднага да посочим новото, същественото в подхода на изследователя, то се изразява в деятелния план, в който е построена работата на Пенчев. Този подход е твърде актуален за марксистко-ленинската мисъл днес. По този начин тя преодолява конста тивно-съзерцателния подход, от който страдаше в недалечното минало. Изследването еструктурирано в три основ ни дяла. В първия се третират гносеологически аспекти на партийността и личностната активност в светлината на съотношението между обективно и субективно. Този раздел има характер на философско-теоретически увод в цялото изследване. Във втория дял авторът изследва естетическата природа на партийността в литературата. Разглеждат се близки, но нетъждествени понятия и явления: партийност и авторова позиция, творческа активност и творческа свобода, активност и преобразователна роля на литературата, характер и тенденции в буржоазната партийност днес. Третия дял на изследването си авторът посвещава на взаимоотношението между концепцията за новата личност в литературата и комунистическата партийност. Основният те зис на автора е, че концепцията за новата личност е сърцевина на комунистическата партийност, а тя се реализира в художестве ната практика на литературното творчество преди всичко в образа на новия герой, който е активна, творческа личност. Така изглеждат, грубо и опростено изложени, основните въпроси, които занимават Пенчев в „Партийността и активната личност в литературата“. Това нахвърляне на тези въпроси не претендира за нищо повече, освен да очертае изследователското поле на литературоведа. А сега да съсредоточим по-задълбочено вниманието си в отделните сектори" на това поле. В своя труд авторът широко се опира на Лениновата теория на отражението и поспециално на някои съществени за работата му нейни постановки. Такава е например ЛеНиновата постановка, че човешкото съзнание ,,не само отразява обективния свят, а и го създава, че художествената истина е вторичен образ на действителността, на емоционалния момент в художественото познание като отличаващ го от научното, на взаимодействието и взаимоизменението на субекта и обекта в процеса на художественото познание... Мисля, че наред с емоционалния като неде лим от него още тук би трябвало да се посо чи и образни я т момент в художественото познание, за който авторът говори поопределено едва в следващия дял Твърде обхватно, като се позовава обилно, дори, както ми се струва, малко повече от необходимото за едно такова изследване на класически постановки, Г. Пенчев разкрива различни страни от активността на субекта на познанието. В литературата това е активността на писателя, но авторът не изпуска от поглед и по-широкия аспект на този проблем, което личи от следното му наблюдение: „За съвременната социалистическа литература все по-важно значение придобива засилващата се тенденция на действеност (разредките навсякъде са мои, Г. Г.), която насочва към промени и усъвършенствуване. Това е зако мерно явление и се свързва с динамиката на действителността, която отразява и пресъ творява художникът. Същевременно съществу ва и органичен вътрешен импулс, въздействуващ върху тази тенденция - комунистическата идейност, която все по-пълно пронизва литературата.

..... Презрение към тълпата, към онези, които с готовност чакат да пристъпят прага на неговата душа, за да светотатствуват и сквернословят там, некадърни да създадат нещо висше... Това чувство на презрение той е демонстрирал нерядко в проза и в поезия със същия енергичен тон, с какъвто е изразено то и в поезията на Славейков-баща. И в неговата лирика то не е един красив жест, а израз на дълбоко твърдо засегнато убеждение. "1 Многократно оспорвано и опровергавано, това мнение дълго е съпътству вало името на твореца. Д-р Кр. Кръстев, В. Пенев, Вл. Василев и др. в студии и статии създадоха определена представа за него - духовен аристократ, изолиран в таланта и ерудицията си от хората и народа. Марксическата ни критика - Т. Павлов, П. Зарев, Ст. Каролев, Г. Цанев, А. Тодоров, Ив. Мешеков, М. Цанева и др. - разкри и утвърди в съзнанието на българите действителния образ на големия национален поет. Постепенно отпаднаха една след друга тенденциозно наложените характеристики, развърза се сложният възел на Славейковите противоречия и между разностранните насоки в творчеството му се открояват все поотчетливо онези основни и определящи черти, които са същността на литературното му дело. Между диаметралните противоречия на поета ще намерим подкрепа за всич ко, което критиците са писали за него; няма изцяло голословни мнения - винаги може да се приведе като аргумент изолиран от контекста подходящ цитат от поезията или прозата му. Въпросът е да се отдели случайното настроение от трайните възгледи. В този смисъл многобройните твърдения, че Славейков пренебрегва, дори презира масата, не са напълно измислени. Сам неведнъж е правил изявления в подобен дух. Той рязко разделя хората на две групи - мнозинство и надарени от природата. Избраниците носят творческа дарба (Шели, Микеланджело, Бетовен, Перикъл), изключителна красота (Фрина, Елена), имат едно призвание, което дирижира живота им и ги отделя от другите. В статията „Пушкин като национален поет" четем: „Като войници подир своя вожд, подир тях (великите мислители и художници) вървят други борци, чието внимание с обзето само от подробностите, от частностите на битвата - общото, неговия смисъл и дух, това е дело на вождът - на великия мислител, на великия художник. Това отличава единият от многото, геният от тълпата. " Сам Славейков живее с ясното съзнание за своята надареност, за изключителната си роля в културата на нацията и с творческо самочувствие очаква признанието на бъдещите поколения:

Едно от характерните качества на старата литература е анонимността, отсъствието на понятието за автор и за индивидуален авторски стил. Старите ав тори почти никога не поставят името си под своите произведения, не съобщават никакви данни за себе си. Не авторската принадлежност, а жанрът на паметника определя литературния стил на произведението. В древността авторите си изработват и традиционен тип поведение, обезателно предписващ им преувеличена скромност, изявления за грешност, неученост, неспособност да напишат своя труд в съответствие с високите изисквания на читателя или със значителността на избраната тема. В житията става особено честа формулата за самопринизяване", когато авторът сравнява делото си с подвизите на възпявания светец, принизявайки себе си, чрез контрастното съпоставяне още по-ярко прославя свой свят герой. И Отличително свойство на новата литература е нарастването на личностното начало в нея, оформянето на развит авторски стил. Заедно с интереса към човешката личност през периода на Възраждането във всички литератури, в това число и в българската, възниква новото схващане за образа на повествователя и пошироко - за личността на твореца изобщо. Разбира се, всяко понятие преминава през период на възникване, оформяне и накрая на широко разпространение. Не е безинтересно да се проследи еволюцията на едно от основополагащите понятия на литературната теория - понятието за авторската личност - в процеса на растежа, развитието и формирането на българската възрожденска литература, в хода на оформянето на мирогледа и творчеството, на литературните, публицистичните и критическите възгледи на българските писатели от сложна та, противоречива и необичайно привлекателна възрожденска епоха. Литературата на Ренесанса в Западна Европа е белязана с особен интерес към човешката личност. Освобождението на човека от оковите на схоластиката, суеверията и аскетизма е главна задача на европейските хуманисти. В славян- ските страни, където възрожденските проблеми се решават с временно закъс нение, в процеса на едно ускорено развитие, Възраждането фактически се слива с Просвещението и барока, сантиментализмът трудно се отделя от предромантиз ма и романтизма, а на смяна на просвещенския реализъм с енергични темпове шествува реализмът: в славянските литератури, в това число и в българската, интересът към човека, борбата за освобождение на личността решително се измества от интереса към положението на цели нации, към борбата за ос вобождение на своя народ.

Голямата френско-белгийска писателска Маргьорит Юрсенар (1903-1988), която неведнъж е изтъквала своето усещане за близост, и дори за сходство със Селма Лагерльоф (според някои можело да се говори и за физическа прилика между тях), отбеляз ва колко рядко явление впрочем са свръхнадарените романистки, жените, представили се не само амбициозно и достойно в този Мъжки жанр, но и с универсално стойностни образци. Докато поетес и от такава величина все пак има достатъчно, за да се под реди уханен букет от имена, пише тя в своя предговор към двутомното издание с творби на Селма Лагерльоф, излязло в Париж през 1976-1977, такова голямо повествователно произведение, каквото е романът с неговата епическа широта и сложни сюжетно-композиционни структури, със субстанциалната многоизмерност на доста човешки съдби, с тематичната му полифония, изи сква и стереообхват, и проницателност в дълбочина на авторския взор, а също и един вид „скална твърдина" на дарбата, специфична нейна обемност и мощ, каквато жените, дори да притежават, далеч невинаги са в състояние да демострират. ограничени и сковани в своята прословута биологично-битова екзистентност, основание за унижаващи ги спекули с нея и за психосоциален гнет. Евентуалният списък на романистки със световна значимост надали ще включва повече от десет-дванадесет писателки, разсъждава Маргьорит Юрсенар и предупреждава, че някоя и друга сред тях вероятно би попаднала в него по-скоро заради своята ярка личност (Жорж Санд, да речем), не толкова заради гениалност, както сама се изразява, отстоявайки мнението, че първото място се полага по право на Селма Лагерльоф, единствена съумяла и да се издигне на височината на епопеята и мита, и да се задържи там без симптоми за инак обичайното и опасно замайване от нея. Подобна оценка е твърде показателна поради обстоятелството, че традиционният облик на авторката на „Сага за Йоста Берлинг", „Ерусалим“, „Императорът на Португалия", да назовем някои от най-известните и романи, не заблуждава Маргьорит Юрсенар, разпознала в нея с интуиция, но преди всичко с набито професионално око неуморна труженичка на нивата на литературата, която съвсем не бере маковете на сладкодумието по синорите й, а я обработва упорито и планомерно, за да получи не само обилен, но и най-качествен добив.