Личности

Още с появяването си Здравко Петров се оказа между спорните явления. В очите на онези, срещу които той щеше да мята непре къснато стрели, критикът изглеждаше непривичен, несходен с тях. Естествено е, че поради яростта им те и до днес не понасят многоцветното му перо. Противниците му Инстинктивно доловиха, че им предстои «борба» с едно дарование, което владее тънките оръжия на полемиката, но което вместо злъч ще сипе повече артистични оценки, щедро ще им противопоставя своята принадлежност към «света от вчера», ще се любува на миналите събития повече, отколкото на съвременните. Като критик Здравко Петров е представител на една традиция, която за съжаление не е типично българско явление, а е привне сена отвън, от чужди култури и извори, поя вила се е благодарение влиянието на литературите, дължи се на техните връзки и на взаимоотношенията, които познават само литературните умове. Той премного «робува» на «забравеното изкуство», непрекъснато доказва своето мъченичество при допира с литературта и е премного горд от това, че може да се чувствува истински пълноценен и свободен, когато навлезе в нейния свят. Неговата дарба му позволява да намери неподражаемо съприкосновение с герои и образи, той чувствува пълно духовно сродство с обитателите на таванските етажи на високите сгради, с литературната бохема и ето кое опиянение. поражда неговото истинско Това, че той може да разбере даден автор, да почувствува неговите творчески подбуди, подсилва критическото му самочувствие. В портрета за Димчо Дебелянов от новата си книга «Личности и съдби» Здравко Петров пише: «За санчопансовците в критиката знаменитият герой на Якобсен есамо някакъв безпочвен мечтател. Подобни учени клири на критиката са толкова плоски в своите рационалистични измерения, че не могат да се насладят на поезията на мечтата, която има съответни превъплъщения в разните народи, раси, географски меридиани.» Представям си 143 колко «светила» а нашата съвременна критика с мъка преглъщат отправените към тях остроти от този поклонник на музите. Колко пъти само Здравко Петров хвърля обвинения срещу «безкрилата хронология и мъртвата статистика». Той не почита авторитети на точните науки и методи, не понася търпеливото пресяване на фактите, педагогически точното определяне на литературните явления. Още при допира си до книгите той счита четенето за «необикновен и съкровен процес». Такова свещенодействие наистина в нашата действителност е поизлиняло, изгубило силата си. А Здравко Петров непре къснато иска да ни докаже колко много е загубило човечеството с откъсването от онова време, когато четенето не е било само «извор на информация», а несравнимо с нищо блаженство. Той не може да изживее своите илюзии дори и когато вижда тяхната безполезност; живее повече с миналото на литературата, отколкото с нейното настояще. Колкото и да му е неприятно, трябва да му кажем, че и той е от тези, които раздухват праха, наслоен върху литературните фигури и ценности.

Прехвърлящите средата на тридесетте си го дини литератори все още наричаме млади, очакваме от тях да направят окончателния си избор, за да можем без страх от изненади да свържем име ната им с определен период от литературната исто- рия, с теоретически възглед или критическо убеж дение. Първата литературнокритическа или кри тическа книга обикновено идва като потвържде ние на нещо предварително известно. Много рядко вече оформените представи за възможностите и интересите на автора остават неоправдани, но още по-рядко и надхвърлени, и макар че щастливи изключения не са невъзможни, първата литературо ведска книга обикновено удовлетворява очакването и предоставя възможностите за изненада на следващите. Тя идва като узаконяване на постоянно или епизодично присъствие по страниците на периодиката и често пъти съдържанието й е вече известно, познати са ни теоретическите убеждения и тематичните предпочитания на автора, дори пристрастията и стилът му. Първата книга на младия литератор обещава по-малко изненади от първата книга на поета или писателя. Това наблю- дение не е упрек, в него дори няма негативно намерение, а желание да се посочи явление, пред- поставките на което са преди всичко обективни. При днешните естетико-теоретически, историко- критически и издателски условия критическо име се създава трудно, а пътят към него задължително трябва да спази последователността в равнищата на един общоприет модел за професионално утвърж даване. Като всяка конвенция този модел си има и добрите, и лошите страни, но трябва да му се 130 признае една добродетел - той има желанието да предостави равни условия за първите книги на младите критици. Поне такова впечатление с дава библиотека „Смяна" на издателство „Народна младеж", където през миналата година и началото на тази бяха издадени дебютните книги на трима млади критици - Георги Цанков, Александър Йор данов и Сергей Райков. И трите критически Книги потвърдиха нещо, което отдавна беше известно на сведущата публи ка - че авторите им са професионално подгот вени, че тяхното критическо мислене преодолява много от уморения език на предните поколения и от висотата на по-широка теоретическа и факти ческа култура са с разширени възможности за обек тивен, но нелишен от страст анализ на литератур ния процес. Съпоставителният анализ на трите книги би показал много от чертите на съвременната критика, би очертал както светлите, така и сенчестите и страни, но ми се струва, че основната му интонация ще бъде оптимистична. Всяка от трите книги е в състояние да удовлетвори и найвисоките претенции към критическата дейност, да събуди надежди и да предизвика интерес към една далеч не най-престижна литературоведска дисциплина. Задачата ми еда се спра само на една от тях - Личности и идеи" на Александър Йор данов.

Един юбилей ме връща четири десетилетия миналото, включва ме диалог със събития личности, става повод да преценядоколко как научна структуракато Институтаза литературапри БАН прие предизвикателствата на времето, как се вписа летописа на литературознанието.Наблюденията споменитеlV[И са богати противоречиви,свързани аспирантурата, перипетиите, през които преминах като технически сътрудник, научен сътрудник, старши научен сътрудник професор, работата ми като секретар ръководителна Секцията по българска литературадо Освобождението (по-късно Секция по старобългарскалитература и Секция "Литература на Българското възраждане"), като научен секретар на Института председателна Научния съвет; конгреси, симпозиуми, сесии, национални международни,организираниот Секцията и Института, издания, индивидуални колективни. Онова, което се съхранило паметта ми, незаличимо. Споделям частица от него признателносткъм уважавани от мен учители колеги, някои от които са вече покойници. От тях на първо място поставям акад. Пеnьр Динеков, мой преподавателпо българскалитература до Освобождението фолклор. Той ме привлече ерудицията, отзивчивостта, широката си култура. Прие ме кръжокапо българскалитература до Освобождението, чийто създател ръководител бе продължение на няколко десетилетия. Поощри интересите ми към ВъзраждаI-Iето, гласува ми доверие за асп:ирант стана мой научен ръководител. СпомеНllте от срещите ми него от студентскитеми години до последнитедни на живота му са живи, вълнуваrп:и съдържателни.