ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 135-140

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Правдивото чувство на поета може да се изяви непосредствено и стихийно, да обагри всяка дума, да зазвучи във всяка рима, да се прелее във всяка тръпка на ритъма. То може да бъде бурно или интимно, да увлича или да трогва, да кара читателя да се вълнува. Има поети обаче, при които чувствата винаги се явяват свързани със зъдълбочена и обобщаваща мисъл. От това те не изгубват силата си, но стават по-трайни, по-изяснени и по-целенасочени. Овладяни от волята на поета, чувствата не излизат на повърхността на фразата, не притежават ефектната, но твърде мимолетна красота на настроението, а увличащата, макар и не бурна сила на сдържаното вълнение.
    Ключови думи: Лирика, Георги Джагаров, поет
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 34-35

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Позволете ми да започна с едно свое наблюдение. Като главен редактор на литературното списание „Обзор“, което излиза на чужди езици, аз се сблъ сках със знаменателен факт. Сериозен положителен отклик, особено подчертан интерес пробуждат в чужбина ония наши поети, които притежават скъпоценно чувство за новото, които са автори на граждански значима поезия и постигат своя художествена самостоятелност. Тази конкретна по своя адрес поезия, по-голямо политическо звучене общува много по-тясно с чуждия читател, отколкото поезия, затворена в рамките на много лични и неясни преживявания. Въпреки мъчно преодолимата бариера на превода тая поезия носи художестве ната истина за нас, за живота в една социалистическа страна и именно затова тя има своя притегателна сила дори в страни, в които поезията е пленница на пълно противоположни течения.
    Ключови думи: Дълг, Лирика
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 36-37

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Мисля, че с основание в този разговор биха могли да вземат участие много от българските поети. С богатството на своя литературен опит те биха обогатили нашия разговор. Аз ще се помъча да отговоря на поставените въпроси, основавайки се не толкова на личната си творческа практика, колкото на някои наблюдения върху нашата поезия.
    Ключови думи: гражданската, Лирика, жизнена, Творческа, съдба
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 100-106

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Великият пролетарски поет обикновено живее в нашето съзнание с осле пителния блясък на поетичните си образи, с увличащата динамика и героика на масовите революционни сцени, с младежката си екзалтация. Но ако изчерпим само с тези черти творческия портрет на поета, той би бил много незавършен. Вдъхновеният пролетарски певец се оказа майстор и в неж ната, интимна лирика, в късия разказ, в очерка, във фейлетона и в сатиричната поезия. Смирненски е дълбока, свръхчувствителна натура. В неговата поезия оживява един лирически герой с необикновено богата душевност, с изгарящи контрастни чувства. Възторженият, екзалтиран борец, гневният сатирик познава и дълбокото лично страдание, и нежните сърдечни трепети, и лудешката младежка веселост. Този палав младеж в хумористичните си работи понякога взима позата на епикуреец, подхвърля дръзки закачки към ученички и слугини. Той се препоръчва за безделник, който се занимава с плоски любовни истории, пилее парите на баща си, пие, играе на комар. Биографичните данни обаче убеди телно доказват, че Смирненски няма нищо общо с този образ на бохем. Той го е измислил под влияние на литературната мода. Младежкото перо е повлечено от потока на тогавашния хумористичен печат. Понякога бохемските мотиви се смесват с бликащата жизнерадост на поета, с неговото опиянение от младостта. В стихотворението „Ний сме весели бродяги“ от 1917 г., като се абстрахираме от някои бохемски изявления, виждаме сложния образ на един младеж, който се стреми към някаква хубава, макар и неясна мечта, мъже ствено понася несгодите благодарение на своята жизненост, на вроденото чув ство за хумор. Всички негови близки го помнят като много скромен и срамежлив. През 1919 г. поетът дълбоко се влюбва в една синеока девойка - Пенка Михай лова, която той нарича Лорелай. Но не се осмелява да и открие любовта си. „Той беше стеснителен — ми разказваше тя — и не даваше външен израз на чувствата си. Като ме видеше, изчервяваше се, подаваше ми свои стихотворения придружаваше ме няколко крачки и си отиваше.“ По-късно Смирненски се увлича по едно интересно, замислено момиче - Пенка Генджева, на която той измисля прякор Задумич. Тя е съученичка на сестра му и често ходи у тях. И двамата свенливо спотайват своята обич. А на нея поетът посвещава „Червените ескадрони“ и „През бурята“. Сдържана нежност съдържат писмата му до Женя Дюстабанова, които са истински художествени произведения. В едно от тях Смирненски я нарича „любима, другарка и сестра." В пълно съответствие с тези факти от личната биография на поета в нехумористичните любовни стихотворения чувството е пречистено от еротика. То е съчетано с дълбока почит към любимата, от него лъха душевна чистота и свян:
    Ключови думи: Интимната, Лирика, Смирненски
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 103-116

Въпроси на художествения превод

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Преводът на лирика изисква в много по-висока степен преводаческо умение, даровито перо и вдъхновение, а това значи борба с оригинала до усвояването му и покоряването му на личната творческа стихия, така че преводът да зазвучи едновременно с индивидуалното майсторство на преводача. Изискванията към преводача на лирика са максимални. Дори при вла деене на двата езика много трудно е да се вместят в тясната и ограничена рамка всички елементи на праобраза, без да пострада съдържанието, така че преводът да отговаря на всички изисквания и да стане пълен негов еквивалент. При превода на проза се догонва на първо място художествената дословност, защото дословност без художественост няма стойност, при лириката художествената дословност е само предусловие за по-късната обработка на стихотворението, един вид подстрочник в проза, който тепърва ще трябва да става лирика, а за да стане лирика, преводачът трябва да изживее самия оригинал преди всичко като тонално-емоционално съзву чие, като настроение в определена гама и образно-визуална даденост, като музика в думи и чувства, загатнати със символи и образни сравнения. Никога едно стихотворение не остава само превод, то е дело и на преводача, защото транспонирането от един език в друг, от една гама в друга тоналност на римични и ритмични съзвучия раздвижва цялата творческа динамика на един преводач и неусетно той става и съавтор. Неслучайно най-добрите преводи на лирика са дело на поети и едва ли би могло да бъде другояче, защото само те владеят занаятчийската техника на стихоплетството, а тя им позволява преди всичко техническото овладяване на стихотворната структура, сложната орнаментална игра с рими и вокални и консонантни съзвучия, разместването на отделни части или думи с оглед на по-добрия слухово-музикален или образносмислов ефект. Само истинският поет може да постигне функционално въздействието на едно стихотворение с целия негов склад от музикално-слухови, словесно-емоционални и зрителнообразни елементи. Такива са преводите на Иван Вазов, Пенчо П. Славейков, Кирил Христов, Николай Лилиев, Гео Милев и др. В общи черти никой от тях не изневерява на оригинала, но всеки един от тях оставя отпечатъка на своя творчески натюрел, своя почерк на лирична изповед, на живописец и музикант, на стихоплетец, на езиков творец, на художествено майсторство. Особено ярко се откроява личността на истинския творец в трансплантацията на образите от чуждата творба, трансплантация, защото образите са изградени в различните езици на различни плоскости и не всякога могат да се предадат дословно със същите средства, а трябва да се присадят към образни представи с психологическо еднакво въздействие. Тук в много по-висока степен играе роля динамизирането на творческото въображение, пораждането на вдъхновение, защото само по пътя на сраждане с настроението и образния склад от представи може да се даде завършен вид на една стихотворна творба, както ще видим при разглеждането на „Нощем“, „Рибарят" и „Царят на вилите“.
    Ключови думи: Български, преводи, немски, език, Лирика, проза, драма
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 112-122

Чуждестранната наука за българската култура

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В продължение на двете последни десетилетия между българските изследователи се водят оживени спорове, съществувал ли е изобщо романтизъм през епохата на Възраждането, какви са неговите хронологически рамки, етапи на развитие и съотношение с другите направления през дадения период. По тези въпроси сред българските литературоведи съществуват различни мнения. Така например Кр. Генова счита романтизма за основно направление в литературата на Българското Възраждане и вижда неговата естетика и художествено-изобразителна структура в произведенията на почти всички български писатели през този период. Правейки периодизация на литературното развитие през епохата, Генов набелязва два етапа. Първият етап, както счита авторът, обхващащ вре мето от 1762 до 1853-1856 г. - от „История славянобългарска" до Кримската война, - може да се охарактеризира по негово мнение като романтизъм на национално-будителския и патриотично-революционния патос. Вторият етап, продължаващ от Кримската война до Освобождението през 1878 г., е охарактеризиран от него като романтизъм на националноосвободителния и социалнореволюционния патос. По този начин съгласно с периодизацията на Генов романтизмът в България възниква по-рано, отколкото в другите европейски страни, което не съответствува на действителността. „Романтизирането" на целия литературен процес през епохата на Възраждането неизбежно довежда автора до недооценяване на значението на другите направления и в частност на реализма за развитието на литературата от онова време. THE of on Други учени отреждат на романтизма по-тесни хронологически рамки. Сериозни възражения против периодизацията, дадена от Генов, изказва Ем. Георгиев. Той смята, че в сравнение с Европейското Възраждане през XIV-XVI в. Българското Възраждане има свое съдържание, което се определя в значителна степен от новите етапи в европейското развитие. Като обхваща XVIII-XIX в. - епохата на Просвещението и романтизма, - то се свързва идеологически с тях и в неговата обществено-културна сфера могат да се разграничават два пе риода: ренесансово-просветителски и период на романтизма. Първият период поставя задачи пред Възраждането, а вторият започва да ги осъществява. Романтизмът по мнението на Георгиев господствува напълно в българската литература през 40-те - 50-те години на XIX в.
    Ключови думи: патетичното, елегичното, звучене, българската, възрожденска, Лирика
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 53-59

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    „Има тънко развити, нервни, раздразнително-поетически личности, които притежават някакво особено възрение за природата, особен усет за нейните красоти; те забелязват много оттенъци, много често почти неуловими детайли и понякога им се удава да ги изразят необикновено щастливо, точно и грациозно. Тези думи на големия майстор на пейзажа в руската литература, романиста Тургенев, сякаш са откровение за поетичния натюрел на Кирил Христов. Той е поет с крайно изострена чувствителност, импулсивен, с неукротима виталност на духа, ексцентричен и обидчив - това са основни черти от психографията на поета. К. Христов навлиза в литературата шумно, устремно, около името му бързо засиява ореолът на скандална слава. Прословути са неговата конфликтност и по зоиловски острите филипики, които отправял към писатели и критици, негови съвременници... Но може ли поетът да бъде поет без своите странности? Шарл Бодлер, изтънчен и проникновен критик, пише по този повод: „Поетите - употребявам тази дума в най-широкия й смисъл, включващ всички хора на изкуството - са раздразнително племе, това е безспорно; струва ми се обаче, че не е така ясно защо. Човекът на изкуството е лесно възбудим поради тънкото си чувство за красивото - чувство, което му носи опияняващи радости, но предполага също и остър усет за всичко грозно и несъразмерно. И така, ако се дър жите оскърбително или проявите несправедливост към някой истински поет, той се ожесточава до такава степен, че реакцията му изглежда съвсем неестествена в очите на всеки обикновен човек. Поетите н и кога не се вълнуват от несъществуващи неправди, но често откриват несправедливост там, където непоетичните очи въобще не я съзират. Това доказва, че прословутата раздраз нимост на поетите не произтича от темперамента в общоприетия сми съл на думата, а се дължи на необикновената прозорливост по отношение на фалша и неправдата. Тази прозорливост се явява чисто и просто следствие на острото възприемане на вярното, справедливото, съразмерното, с една дума, прекрасното. Едно е безспорно: ако човек не е раздразнителен (в общоприетия смисъл), не е и поет. "1 Очевидно е: тези схващания на Бодлер обясняват много от непонятното в „странностите“ и на К. Христов. В неговата личност доминиращо е не интелектуално-мисловното, рационалното начало, а сетивно-емоционалното, виталистичното, което не търпи никакви прегради и морални табута. Д-р Кръстев и П. Славейков - първите рецензенти на К. Христов - отбелязват, че в неговата поезия има премного живот. Поетът сякаш 1 Шарл Бодлер. Естетически и критически съчинения. С., 1976, с. 192-193. 53 страдае от излишък на сили и на жизнерадост - бележи д-р Кръстев, — сякаш е болен от една болест, от която никой, никой у нас не более: от живота. В пей зажната лирика на К. Христов особено ярко това виталистично начало е проя вено в стихотворенията „Хей, пролет иде“ и „Хор". В тези стихотворения пря ката лирична изява намира своя естествен ритъм. Чувството на ведрина, прос ветление и възторжена жизнерадост се отлива в завършена стихотворна форма. И в двете стихотворения символика и иносказателност няма. Стиховете са плътили изблиците на бликащото като буен поток чувство:

    Ключови думи: Импресионизмът, пейзажната, Лирика, Кирил, Христов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 62-68

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    При изясняването на някои характерни черти на септемврийската поезия и вникването по-отблизо в поетичния свят на двама видни нейни представите ли - Асен Разцветников и Никола Фурнаджиев, - в сложната гама от наст роения и чувства на тяхната лирика, силно се откроява една главна особеност - баладичното, като своеобразно поетическо мислене, въображение и настроение. Колкото близки в тематично отношение, толкова и полюсни по натюрел, образ ност и оригиналност на стиха, двамата автори в сборниците „Жертвени клади и „Пролетен вятър" прибягват до баладичните елементи не от желание да бляс нат с причудлива маниерност, колкото от една органична необходимост да се изразят в изповеден тон болката и скръбта, бунтът към една страшна истина жестокост и гибел. С оригинални поетически средства, със своеобразен заряд на Разцветников и Фурнаджиев успяват да разкрият психологията на образите в поезията си, да покажат своите истински поетически възможности. Нашата литературна критика е отделила немалко място за септемврийска та поезия на Разцветников и Фурнаджиев. Особеното обаче се състои в това, че на критиката от 30-те и 40-те години липсва обективна позиция и правилно разбиране за приказно-романтичната образност, баладичния характер на стиховете на двамата поети, експресивното в образа при Фурнаджиев. 1 Литературните критици от по-ново време внасят яснота по проблема за ба ладичното в септемврийската поезия, разкриват неговите особености и функция, опровергават пресилените обвинения за подражателство, търсейки в изразните средства и образите своеобразно преплитане на фолклорно-баладичната тради ция и модерно поетическо виждане, връзката с реалното (Г. Цанев, Пантелей Зарев, Розалия Ликова, Г. Димов, Здр. Петров и др.). Подчертава се определено баладичният тон в поезията на Разцветников и Фурнаджиев, баладичното се приема като поетично средство за постигане на най-висока хармония и яснота чувствата и идеите, за емоционалност, динамичност и непосредственост на образите. на При изясняване особеностите на баладичното в септемврийската поезия без- спорно трябва да се изтъкне значението на традициите, на ония закономерности, които свързват септемврийските поети с тези, творили преди Септемврийското въстание, и дори много преди него.

    Ключови думи: Баладичното, септемврийската, Лирика, Асен, Разцветников, Никола, Фурнаджиев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 38-43

Статии

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В разнообразното и обемно творчество на Емануил Попдимитров с безспорни художествени постижения и откривателство се налагат два стихотворни жанра: пейза жът и интимният портрет. Когато се опитваме да измерим ръста на поета в родната литература, да определим приноса му в системата на естетическите ценности, намираме опора най-вече в дарбата му на пейзажист и портретист. В тази дарба е заключено и обаянието на Емануил-Попдимитровата лирика за съвременния читател. В стихотворните пейзажи и в женските портрети на Попдимитров, както и в цялото му творчество, съществува особен род смешение между родно и чуждо. Съчетаването на българско и чуждоземно е белег на цялото поколение, към което принадлежи поетът от Босилеградско; то е отличителна черта на българския символизъм, с който ПопДимитров е свързан в началото на творческия си път. При автора на „Плачещи върби" и при редица от събратята му по перо раздвоението между национално и „юнифицирано" изкуство често се превръща в недостатък. Но в най-хубавите лирически творби на Ем. Попдимитров, към които се отнасят повечето от пейзажните му стихотворения и ци кълът „Женски портрети", екзотичното не прави впечатление на принадено, на изку ствено присадено: ароматът от далечни времена и пространства така е проникнал в чув ствителността на българския поет, че се е получила органична художествена сплав. Раздвоението между родно и чуждо у Ем. Попдимитров се чувствува както в идей но-тематичния, така и в образния план на неговата поезия. Авторът на едно от найкосмополитичните по замисъл и символистични по настроение стихотворения в бъл гарската литература - „Еделанд" - същевременно изпява химни на родната земя, търси връзка с чернозема и с масата -народ.
    Ключови думи: пейзажната, Лирика, Емануил, Попдимитров
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 100-121

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Малкото статии, посветени на Данте и на неговото творческо дело у нас, почти не позволяват да се говори за дантевистика в научния сми съл на думата. Всъщност дантезнанието у нас винаги е вървяло успо редно с усилията да бъде претворена на български език гениалната творба на поета „Божествена комедия". Така е още от края на XIX век, когато К. Величков превежда за първи път „Ад“ (първата кантика на поемата) и същевременно изучава живота и творчеството на Данте. Значението на творчеството на великия флорентинец се предопре деля от обстоятелството, че то бележи началото не само на новата ита лианска, но и на новата европейска поезия. Наистина има съществени различия в оценката за Данте в неговата родина и в литературознание то на други страни. Редица италиански изследователи са склонии да приемат литературата на т. нар. треченто (т. е. литературата на XIV в.) ката изцяло преходно, предренесансово явление. За тях Данте е тво рец на устояващото Средновековие" според израза на Б. Кроче, докато у Петрарка вече се забелязват черти на „предхуманизма". Същин ският ренесанс в Италия според тези изследователи започва с т. нар куатроченто (т. е. от началото на XV в.). И Подобна гледна точка подценява новаторските черти в идеологията художествената практика на тримата бележити представители на треченто - Данте, Петрарка и Бокачо. И ако по отношение на Петрарка и Бокачо няма съмнение, че са първите бележити представители на ранния италиански хуманизъм, с не по-малко основание Данте трябва да се възприема като преходна фигура, съвместваща в себе си чертите на Средновековието, но и на новите предренесансови устреми. Отправ на точка за марксическото литературознание в тази насока е твърдение то на Енгелс из предговора към първото италианско издание на „Комунистическия манифест" (1893), в който основоположникът на науч ния социализъм казва, че „първата капиталистическа нация" се създа ва на територията на Италия, а Данте е последният поет на Средновековието и заедно с това първият поет на новото време
    Ключови думи: Данте, стилновистите, традициите, провансалската, Лирика
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 60-77

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Естетическото новаторство на социалистическия реализъм несъм нено изменя и жанровата система на лириката, обогатява я с раз лични съдържателни и формални средства на изображение. Ето защо като важна задача пред литературознанието стои изследването на онези изменения в структурата на лирическите жанрове, които пот върждават открояващото се новаторство на социалистическия реа лизъм. Като изследва жанровото своеобразие на лирическите произ ведения, литературознанието по-ясно ще открои характера на онези изменения, изтъкващи качествено новата същност на социалистичес кия реализъм като художествен метод. След като се твърди, че со циалистикореалистическото изкуство е богато не само с идейното съдържание, но и с разнообразието на стила, жанра, формата, това предполага литературната теория да изследва появилите се факти, да систематизира H обобщи определени тенденции в литературата. Все още обаче не е разкрита богатата жанрова система на со циалистикореалистическата лирика. Обикновено литературоведи те се задоволяват да отбележат, че художественият метод създава предпоставките за жанрово многообразие и обнова на традиционни те жанрови структури. Но какви са новите форми и естеството на тях ната връзка с традиционните жанрове в лириката, своеобразието на поетиката им - тези въпроси, отнасящи се до социалистическата ли тература, очакват своя изследователски отговор. Задача на литературната теория е не само да установи препов гарянето на определени жанрови структури, а да проучи и диалекти ката на преосмислените, наследените и новосъздадени форми в худо жествената литература. Необходимо е литературознанието да изследва онези явления в развитието на социалистическия реализъм, които със своята художествена значимост са примери за нови жанрови структури. Анализирайки художествената специфика на жанро вете в лириката, представителите на литературната теория ще осмис лят и основните закономерности, които определят новаторската при рода на социалистическия реализъм.
    Ключови думи: Жанрово, своеобразие, Вапцаровата, Лирика
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 116-129

Из световната естетическа мисъл

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Рафаел Алберти, водещата фигура в съвременната испанска поезия, е автор на разностранно литературно дело. Българският читател вече познава магията на него вата лирика, дълбоко самобитната му драма „Военна нощ в музея Прадо" и вели колепните му мемоари „Изгубената горичка". Но Алберти е автор и на интересна есеистика, която заема заслужено самостоятелно място в творчеството му. Есетата на поета, създадени през различно време, разглеждат редица въпроси на литерату рата, живописта, музиката, театъра и киното и на културния живот в Испания и Латинска Америка като цяло. Есеистичните му творби „Пейзажите на Васкес Диас", „Гълъбицата и Костенурката“, „Страхът и безсънието на Густаво Адолфо Бекер", „Заливът на сенките“, „Народната поезия в съвременната испанска лирика“, „Сре ща в Нова Испания с Бернал Диас дел Кастильо", "Злободневният театър" и други разкриват нови страни от личността и творческото дело на Алберти, показват го e като автор с многостранна култура, полемичен дух и темпераментно перо. Предлаганото тук есе „Народната поезия в съвременната испанска лирика" изнесено най-напред като лекция на семинара по романски езици в Берлинския уни верситет „Фридрих-Вилхелм" на 30. XI. 1932 г. и публикувано за пръв път в Пена през 1933 г. То разкрива тематична и естетическа близост със забележителните есета на Лорка „Канте хондо (Древната андалуска песен)" и „Люлчините песни" и еиз раз на засиления интерес на испанските поети от 20-те години към народното твор чество. Проследявайки еволюцията на испанската лирическа поезия от ХІІІ до ХХ в. и отношението „фолклор - литература" в нея, по свой път и с полемичен тон Ал берти доказва дълбоката връзка на тази поезия през вековете с фолклора и благо творното и влияние върху „поколението от 27 г.", към което сам принадлежи. Съ щевременно той дава израз на увереността си, че на тези автори тепърва предстои да превърнат в нова поезия това чудесно наследство", за да застанат редом със своя народ в настъпващите през 30-те години драматични социални конфликти. Ис торическото развитие на Испания през последните петдесет години напълно потвърди предчувствията и основанията на Алберти в тази насока.
    Ключови думи: народната, Поезия, съвременната, испанска, Лирика
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 81-97

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Проблемът за въздействието на провансалската лирика върху късносреднове ковната европейска поезия е изключително сложен. Трудността произтича не само от обстоятелството, че досега подобно изследване не е било предприемано дори рамките на романските литератури. Както вече беше изтъкнато, в научноизследователската литература върху провансалската лирика доминира интересът към теоретическите проблеми на куртоазната любов и произхода на самата провансалска поезия. Литературно-съпоставителният аспект присъствува в научните изследвания почти изключително в б и латерален план, т. е. разглеждат се взаимовръзките на провансалската лирика с каталонската, галисийско-португалската, сицилийската и т. н. Липсва следователно цялостен поглед върху динамиката на литературните процеси през изследвания период (XI-XIV в.). Не е достатъчно да знаем, че провансалската поезия е най-ранна форма на европейската светска лирика и е въздействувала радиално върху окръжаващите я литератури. Наистина това въздействие се е осъществявало и в четирите географски посоки, но с известни несъвпадения във времето и с различен интензитет. Очевидно е, че формите на въздействие са били езиковата близост различни и в зависимост от с приемащата литература. Едни са били те на изток при контактите на немските минезингери с кансоните на провансалските трубадури и съвсем други на запад - в Каталония и в Южна Аквитания (Гаскония, Бержьорак, Русийон), където провансалският е бил утвърждаващият се литературен език. Важен културологически проб лем е да се отговори задоволително на въпроса защо в германските езикови области през XIII в. се създава забележителна по обем и по художествени достойнства тру бадурска лирика, докато в графство Барселона и в посочените области на Аквитания не е възникнала значителна местна поетическа традиция. Достатъчно е да B припомним, че един от най-сериозните изследователи на проблема за въздействието на провансалската лирика върху каталонската поезия Ж. Масо Торенте посочва труда си „Провансалската кансона в каталонската литература“ само петима ката лонски трубадури. А добре е известно, че контактологическите връзки и взаимодей ствия са улеснени при голяма езикова близост. Ще се опитаме да обясним този лите ратурен парадокс по-нататък, когато стане дума за въздействието на провансалската лирика върху немския минезанг.
    Ключови думи: културно, Поетическата, общност, Септимания, въздействието, провансалската, Лирика, върху, каталонската, кастилската, Поезия
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 47-57

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Има поети, у които връзката с времето, с духа на епохата не е просто явна, тя е същностна черта на тяхната поезия; неин нерв, очи, слух, сърце. Такива поети са кръвно свързани с часа, в който живеят, с проблемите на деня, с неговите грижи и съмнения. Тяхната мисъл и чувство са пронизани от вибрациите на актуалното; стремежите им са обърнати към бъдещето, а поезията им е очакване, предричане, възвестяване на това бъдеще. Всичко в нея носи „белега" на тази актуалност. Дори интимната им лирика, една сравнително отдалечена от „злобата" на деня тема, се оказва заразена от нея. Големият проблем, който трябва да решава подобна поезия, е проблемът за пълноценната художествена реализация на тази обвързаност, защото примерите за обратното са предостатъчно, особено в поезията на 50-те години. до на Наситено с остри политически събития, десетилетието след 9. ІХ. 1944 г. април 1956 г. беше за българската литература период на консолидация и преустройство. Новите обществено-политически условия изведоха на преден план изискванията за активна, действена литература, отговаряща на новите условия на живот. Този жизнено важен постулат обаче постепенно премина в своето отрицание. На литературата, а и не само на нея, се налагаха ограничените и безплодни схеми догматичната естетика, разцъфтяла през годините на култа към личността. Фалшивата парадност замени оптимизма; дидактиката - психологическата дълбочина; програмираният възторг - спонтанността на чувствата. Човекът от цел и най-важен обект на изкуството беше превърнат в колелце от голямата машина, в придатък към процесите, които се извършваха в обществото. Представата за литературата като за сила, способна да решава едва ли не планови задачи в производството, отвори широко вратите на псевдоактуалността и конюнктурното налагане на темите. Всичко, което излизаше извън тази представа, беше обявено за упадъчно“, „чуждо", „реакционно". Дори „Крадецът на праскови", този светъл химн на преобразяващата любов, се оказа:... твърде далеч от важните проблеми и задачи на нашето време. " B поезията агитационното скандиране на идеята я лишаваше от действена сила; плакатността и преднамереността на образите изсушаваше тяхната свежест. Чувства, страсти, убеденост, неизживени дълбоко и лично, претендираха за автентич ност. Наложената като задължителна гражданско-агитационна, конюнктурнобезпомощна линия в поезията създаде поразително по своите размери еднообразие на чувства, образи, конфликти; стимулира стереотипността на мисленето, парализира творческата сила на писателите.
    Ключови думи: съдбата, един, мотив, българска, литература, Интимната, Лирика, Владимир, Башев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 86-107

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През ХІІІ-XIV в. най-значително явление на поезията, създадена в пределите на Иберийския полуостров, е безспорно галисийско-португалската лирика. Като се изклю чи североизтокът на полуострова, т. е. Каталония, свързана изключително тясно Прованс в езиково и културно отношение, за земите на Кастилия, Арагон, Леон, Астурия, Андалусия, Галисия и Португалия е характерно едно знаменателно единство, предопределено от общата борба срещу мавританските завоеватели. Съществувало е единство и в областта на културата и поезията. Редица съвременни испански и португалски изследователи употребяват литературоведски специфичния термин „полуостровен лиризъм" (lirismo peninsular), чрез който обозначават тази общност на ли тературните процеси. Това понятие се нуждае обаче от уточняване, тъй като полуостровният лиризъм" се свързва изключително с галисийско-португалската поезия, създавана на съответния език, докато епическата традиция на полуострова е неотде лима от кастилския език, на който е написана забележителната поема „Песен за моя Сид" (около 1140 г.). Трябва да се отбележи, че близостта между галисийско-португалски и кастилски е била толкова голяма, че чак до XVI в. голяма част от интелигенцията на полуострова е била практически двуезична. Достатъчно е да припомним, че големият обновител на кастилския и португалския театър Жил Висенте (14652-1537) е пишел своите „ауто" на двата езика, а изследователите на прочутия къснорицарски роман „Палмейрим Английски" и досега не са в състояние да определят с категоричност дали оригинальт му е португалски или касталски. Категоричното разграничаване (и дори противопоставяне) между двата езика започва след битката при Алхубарота (1385 г.), когато излиза кралски указ, забраняващ на кастилци употребата на португалски език. C В резултат от политическото съперничество между Кастилия, Арагон и Леон, от една страна, и Португалия, от друга, през XIV в. започват и сложни културни процеси, довели до зараждането на кастилската поетическа школа в лицето на архиепископ де Ита. Така влиянието на галисийско-португалската поетическа школа устоява чак до края на XV в. „Устоява - както отбелязва изтъкнатият португалски литературо вед Родригиш Лапа, - но не в Португалия, където не е намирала вече подходяща сре да, а емигрирала в Кастилия, където среща по-добра съдба в по-фриволните и галантни дворове на Енрике II, Енрике III и Дон Хуан II."1
    Ключови думи: Галийско, португалската, Поезията, светлината, провансалската, Лирика
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 93-104

Из световната естетическа мисъл

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Преди всичко ще ви помоля за добрина и търпение. Напълно съзнавам, че никак не е лесно да слушате цял час лекция за поезия. Ако темата не беше вече оповестена във вестниците и това не ни приковаваше тъй досадно към нея, щяхме тозчас да се споразумеем помежду си и да побъбрим за нещо по-значително, например за Зола, професор Шенк или за други знаменитости, а после да излезем навън с такива лирично просветлени лица, че да ни повярват... Но това вече не е възможно; някой може да ни издаде. Ето защо, колкото и да ми е жал, налага се да помоля - добрина и търпение. Ала за ваша утеха, нека предизвестя: нищо няма да ви се случи, а и за онова, което досега всъщност сте смятали за лирика, ще кажа твърде малко. Намеренията ми са доста особени. Ако твърде разгорещено подчертая нещо, изразявайки ги, отдайте това на младостта ми, а ако някъде ви се сторя несправедлив към нашето „вчера", простете ми заради това, че съм преизпълнен от една велика новота, за която имам да оповестя възвишени и прекрасни неща. И така, темата е: модерната лирика. Вижте, от първия опит на отделния човек да намери себе си сред потока от бързопреходни преживявания, от първия стремеж посред глъчката на деня да се вслуша и проникне в най-дълбоките самоти на своето същество - оттогава съществува Модерната лирика. А това ще рече - моля, само не се плашете - приблизително от 1292 година. Тази е годината на настъпването на великия Ренесанс, в която Данте разказва във Vita nuova историята на първата си млада любов. Онзи, който се отнася с любов към родословието, без усилие ще разпознае в автора на Divina comedia oсновоположника на нашия млад поетически род и ще признае, че този род има старо аристократично потекло. Останалите мога да уверя в едно - първообразът на знатния флорентинец е гаранция за всеки творец, че и той може да бъде пионер без предци, стига само да се вслушва дълбоко в себе си, за да долови Още-Неказаното и Новото, което започва с него. Едва когато, преодолял всички школски навици и надмогнал всяко подражание, човекът овладее най-съкровените дълбочини на своя глас, той встъпва в тясна и задушевна връзка с творчеството: става творец. Тази е единствената мярка. Всяко друго занимание с четка, перо или длето е само личен навик, който човекът и обкръжението му могат да възприемат с безразличие или досада, както да речем пушенето или безделието. И в тези отрасли на изкуството има много сръчни хора, на които трябва да отдадем дължимото. Ала аз не съм на мнение, че при цялата си виртуозност те ще подпомогнат с нещо великия напредък, който масите в неясен порив жадуват не по-малко, отколкото самотниците в своята лъчезарна, любвеобилна вяра. Защото не забравяйте, че изкуството е само път, не цел. В противен случай крайното въжделение на художника би било да създава багри, а музикантът би ликувал, че постига най-съкровената си изява, щом вгражда своите тонове в дворци от звуци, ала това не представлява всъщност нищо повече от нарушаване и подражаване на хармонията на вселената - единственият велик порядък - с не съвършени миниатюри.
    Ключови думи: Модерната, Лирика
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 63-77

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Повече от четири десетилетия върху името и творчеството на този поет тегнеше неумолима присъда. Избягваха да го споменават, камо ли да го разглеждат, анализират и оценяват. Просто бе зачеркнат от историята на българската литература. Причините са известни: в периода между 1945–1947 г. Трифон Кунев бе участвал активно в борбата на демократичната опозиция срещу изграждащите се тоталитарни структури на комунистическата държава. Известно е също как завърши тази борба: опозицията бе разгромена с терор и със серия противозаконни процеси. Нейните лидери — ликвидирани, съставляващите я партии и техните печатни органи — забранени. Трифон Кунев бе осъден на пет години строг тъмничен затвор. След излизането от него живя беден, болен, изтерзан и самотен до 1 февруари 1954 г. Смъртта му бе отбелязана с един-единствен конспиративен некролог — от негов съидейник и съкилийник. С „народните врагове“ дори посмъртно прощаване се таксуваше като престъпна ерес. Днешните поколения не го знаят. Не са чували дори името му. Но понеже при новите условия на демократизация в обществения ни живот той ще бъде не само политически, но и литературно реабилитиран, налага се — след близо половинвековна забрава — нов прочит на неговите произведения. Настоящата статия — откъс от монографично изследване — се спира само на първото от тях: „Песни“, издадено през 1905 г
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Народнопесенната, Лирика, Трифон, Кунев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 118-139

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Докато Траянов преработва усърдно младежките си стихотворения, от около средата на 20-те години у него назрява планът за последната му голяма творба, "Пантеона", върху която той работи до началото на 30-те години1. На 14-ти юни 1926 г. Траянов споделя с Владимир Русалиев, че в ума му се реят образи на поети от световната литература, а на 4-ти юли казва на Бенароя, че в новата си творба иска да събере "поуките от цялата съкровищница на човечеството", и допълва: "Работата трябва да изглежда така: моят център, осветен от прожектори отляво и отдясно" • Следователно той е искал да отрази себе си и своето мислене в собствената си интерпретация на поетите от световната литература. Траянов публикува две стихотворения за поети още през 1922: за Верлен и Дебелянов • На 28 април 1924 литературната задруга "Хиперион" отбелязва 1 00-годиrшшната от смъртта на Байрон с възпоминателно тържество, на което е прочетено и стихотворението на Траянов за Байрон • От 7 юли 1927 датира стихотворението "Към поета", четири дни по-късно е създадено друго стихотворение със заглавие "Франсоа Вийон", на 29 август последва стихотворението "Посвещение". Едва сега планът за "Пантеона" изглежда готов.

    Ключови думи: Теодор, Траянов, развитие, неговата, Лирика, Филологически, Студия, Глава, Вожд, изкупител, пантеон
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 90-96

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Zmey Gorianin is among few of Bulgarian writers who evidently resigns to social life after the establishment of communism here in 1944. He is author of more then 50 books, brochures with verses, stories and novels. What is not known by far, is that he created love poetry. The lyrics, together 16, were given in the end of 2011 to the National Literary Museum by a woman - donator, who received it from his nephew. They have been written in the last year of author's life when he had lived in "The seventh altars" monastery and returned to Sofia only incidentally. He probably had created the lyrics as a gift to an addressee because there are no copies of them in the writer's strictly arranged private archives.
    Проблемна област: Литературни изследвания
    Ключови думи: неизвестни, ръкописи, Змей, Горянин, манастира, Седемте, престола, Творецът, пише, любовна, Лирика
Subscribe to Лирика