литературите

Сред всички изкуства литературата се отличава с това, че има едновременно и много неограничен, и много ограничен характер. Неограничен, защото мисловното и съдържание тежнее да се разпростре, да излезе от рамките, в които е създадено, или, обратното, дошло от вън - да бъде аси милирано, претворено в границите на една нова среда. Ограничен, защото нейното изразно средство, езикът, не се възприема непосредствено, а пред полага въвеждането на нов израз във връзка безспорно с изобразения обект, но все-пак различен от него и на друга допирна плоскост. „Оковите на идиома, е казал един критик (Ф. Балденспергер) пречат, тъй да се каже, на литературата да прекрачи прага на собствения си дом." Тези два противополжни аспекта, присъщи на литературното произведение, се проявяват особено ярко, когато литературният историк пристъпи към съпоставки. Сравнителното литературознание е всъщност повече метод, отколкото отрасъл. И навярно тъкмо затова ни дава възможност особено добре да доловим естеството на литературните явления. Всяка творба, колкото и всеобемна, колкото и лъчезарна да е, си остава плод на една епоха, една страна, една среда, както и на един автор. Със съдържанието си, отразяващо средата, страната, епохата, тя може да представлява документ, свидетелство, полезно както за съотечествениците, така и за чужденците. Може да бъде и опит на автора да се изгръгне от своята среда и традиция, да стане вестител, призоваващ към новаторско творчество. Литературита на Югоизточна Европа ни дават много примери в това отношение, особено ако се спрем на развитието им от края на XVIII в. до наши дни във връзка с дру гите европейски литератури и на първо място с тези на Запада. Така към историческия аспект в проучването на литературите се добавя и сравни телният - и тук се преплитат проблемите за успоредното развитие с тези за въздействието. Докладите, поместени по-нататък, написани от специа листи по всяка от тези литератури, разкриват предимно специфичните осо бености на произведенията, както и на условията, при които са възникнали, но позволяват също да се установи известна връзка между литературните явления в различните страни.

Книгата на проф. д-р Боян Ничев „Основи ва сравнителното литературознание" е написана с професионализъм и ерудиция, които я правят едно от най-ярките явления в българската лите ратуроведска мисъл от последните години. Авторът очертава предмета, целите и задачите на сравнителното литературознание със завидно познаване на неговото съвременно състояние, насоки, постижения и уязвими места, с опита и съзнанието на дългогодишен изследовател в тази област. Нова дума в традицията на бъл гарската научна компаративистика след реди цата трудове на покойния академик Е. Георгиев. Книгата на Б. Ничев приносно се влива в методо логическите търсения и постижения на марксическото сравнително литературознание от последните две десетилетия. Най-отличителна черта на съвременното сравнително литерату рознание (след неговия позитивистичен период, представен от френската школа в лицето на Ван Тигем и последователите му) е опитът да се създаде методологическа платформа за система тизация на връзките и сходствата, с помощта на която да се откроят закономерностите на лите ратурния процес. Известната методологическа криза на компаративистиката през 50-те години дойде в резултат на нейната изолираност от Литературната теория и история, което я пре върна едва ли не в наука за издирване на влия ния и зависимости на едно явление от друго, респективно на една литература от друга. Атаките срещу механичното отделяне на били тературните връзки (littérature comparée) от общите тенденции и закономерности (litte rature génér ale) бяха съпроводени с концептуално преразглеждане на предмета и задачите на сравнителното литературознание, на неговия понятиен апарат, за да се намери мястото му сред различните клонове на литературознанието и хуманитаристиката. Този процес има своите прогнози и резултати у представителите на Марксическата и немарксическата (западноевропейска и американска) компаративна мисъл.

Започнатото от известните литературноисторически трудове на Боян Пенев бинарно разглеждане на южнославянския културен фонд като славянски и като балкански продължава да бъде основен проб лем в развитието на литературната славистика и балканистика. Тази двоичност на научното изследване е обяснима със спецификата на самия регион, мост между Запада и Изтока, даваща неограничени възможности за прилагане на вси чки направления на сравнителното литературо знание. Избраната от Лилия Кирова концептуална формула на „литературни сходства" всъщност представлява опит за типологизиране на различни литературни процеси и явления, обединени хроноло гично в преходния отрязък между XIX и ХХ в. - време, преломно и плодотворно за неотдавна осво бодените от национална зависимост южнославянски народи. Авторката проследява подробно трансформирането на общественото напрежение в ду ховна активност, която от своя страна формира историко-функционалните контури на балканския литературен процес. Съдържащите се в книгата студии и статии са насочени към откриването на идейно-естетическия статус на регионално близ ките и исторически свързани в еволюцията си литератури. Началната студия „За някои особености на южнославянския реализъм" продължава изследователската тенденция, започната от Боян Ничев в неговия „Увод в южнославянския реализъм" (1971), предполагащ продължаващи научни усилия и на други учени спрямо такъв важен период от развитието на славянските литератури изобщо. Релефът на южнославянския реализъм е обяснен от Л. Кирова с появата на жанрови предпочитания във формиращото се литературно направление, отнасящо се към действителността с непознат дотогава аналитизъм и критицизъм. Интересът към романа е заменен с предпочитание към творческите възможности на кратките белетристични форми, изравняващо усилията на балканските прозаици с апогея на западноевропейския и руския разказ (Мопасан, Чехов и др.). Това съвпадение е представено от авторката не като ускорено достигане, а като показател за възможностите на самобитния балкански литературен генезис. Може би едно по-задълбочено структурно анализиране на поетиката на южнославянската белетристика би дало още по-убедителни доказателства за култур ната приемственост като литературно-процесуал на (стара и нова литература) и социално-рецеп ционна (патриархално-буржоазно общество) изява, Действително процесът на „огражданяването" на населението определя характера на литературната комуникация, но фиксираното от авторката жанрово темпо за началото на ХХ век (закъсняването на романа, появата на цикли от разкази и пр.) би могло да се дообясни освен с влиянието на масо вата социокултурна среда и с особеностите на книжовната традиция.