литературоведът

Когато едно изследване носи заглавието „Мит и литература" това само по себе си носи значителна научна амбиция. Защото това очевидно внушава не само че мащабът на обобщенията ще бъде едно огромно културно пространство, но и необходимостта литературоведът попътно" да се справи с проблеми, които не изглеждат негова специалност и по-скоро са от компетенцията на етнологията, културологията, антропологията и пр. Освен всичко друго подобно загла вие поставя и много сериозен методологиче ски проблем - по какъв именно начин ще се сравняват, съпоставят, различават и пр. „митът“ и „литературата" - две явления, за кои то съвременната наука твърди, че имат коренно различен социокомуникативен и културен статут на съществуване. Тук няма да споме навам нещо друго - че който озаглави кни гата си по този начин, автоматично включва своето научно произведение в една широка научна общност (в която примерно личат имената на Лосев, Фрайденберг, Топаров, Аверинцев, Мелетински, а също на Елиаде, Клод Леви-Строс, Нортроп Фрай...) и че съответно трябва да издържи" на не каква да еконкуренция. Още в самото начало искам да изкажа мнението си - книгата на Богдан Богданов „Мит и литература" с чест изпълнява обе щанието на амбициозното си заглавие. И Може да се смята за значително постижение на съвременното - не само наше - литературознание. Тя е посветена в частност на старогръцката литература и на нейните отношения с мита. Но за разлика от Олга Фрайденберг интересите на Богданов са насочени не толкова към генетичните, колкото към комуникативните и функционалните връзки (и различия) между литературата и мита. Тази гледна точка му позволява да спечели обща перспектива и да постави един проблем, който рядко се обсъжда в грандиозната книж нина, посветена на античната словесност. Това е въпросът за устойчивия момент, за опазващата се в хода на развитието генерална особеност на старогръцката литера- тура...". Разбира се, още в уводната постановка на проблема Б. Богданов изтъква, че тази генерална особеност" ще бъде тълку 170 вана не субстанционално, а като сложна въ трешно динамична цялост, тя би трябвало да бъде сложна системна характеристика, която да свързва ред ценностни и комуникационни ориентири, очертаващи цялостно полето за идеологическо и естетическо действие, в косто се е осъществила тази литература“. Богданов е наясно, че подобен подход изправя изследователя пред дилемата единство или многообразие?“, „типология или опи сателна история"? и че едно грубо търсене на „генералната особеност на старогръцката литература би означавало орязването на пъ стротата и многопосочността на реалните литературни явления, от които тя е съста вена. За него обаче предварителната типоло гия (носеща наистина недостатъците на абстрактността и едрата схематичност) е за дължителен етап, предхождащ писането на една истинска история - защото „на типологията е по-лесно от историята да се справи с отговора на въпроса, кое е общото и кое специфичното в старогръцката литературна традиция". В опита си да се справи с проблема на генералната особеност" на старогръц ката литература типологичният подход на Богданов допуска известна симбиоза с историзма и разделя старогръцката литература на два основни типа, които съвпадат и с основ ната периодизационната двудялба на старогръцката културна традиция: досленистиче ския критерий за обособяване на тези два едри типа в старогръцката литература е кул турологичен - обособеността респ. необо собеността на литературата като специали зирана дейност в контекста на старогръцката празнична или всекидневна култура. Според Богданов културният статут на литературата в нова Европа и Александрия не се отличават принципно - техни особености са „артефактността" на произведението (неговата „затвореност" като текст на писмената култура и като индивидуална смислова постройка), индивидуално-интимният начин на неговото ползуване (актът на четене), наличието на литературно самосъзнание (специализирана прослойка от тълкуватели, критици и пр.). Тоест елинистическият и новоев ропейският период (или по-скоро тип) в развитието на литературата се характеризират с обособеност и специализираност на лите ратурната комуникация като културна под система.

В сравнение с други признания за взаимозависимостта между талант и жизнен опит Чапековата идея за неограничено отворената „аз"-ова самоидентификация на тво реца е по-малко известна, но в достатъчна степен перспективна с оглед на конкретизиране то на съотношението между субективното и обективното в творческия процес. Развита изцяло в романа „Обикновен живот" (1934), тази идея обсебва К. Чапек още в ранните му критически изяви. Цитираната като мото мисъл разкрива идейната доминанта на Чапековото художествено и публицистично творчество - антропологическия плура лизъм, непрекъснатия стремеж към опознаване на човека и света в тяхната конкретност и тоталност. От друга страна, тя подсказва за рецептивните особености на Чапековата личност (необикновено изострено внимание, огромна впечатлителност и възприемчивост, услужлива интуиция и мощна фантазия, дар за предвиждане и ерудиция), както и за характерологичните и особености (инициативност, упорство, висока самоорганизация, колосална работоспособност, стремеж към оригиналност, непрекъсваща воля за съзн дателна дейност). Не на последно място уговорката мото дава информация за съще ствуването на персонална „уния“ между литературния практик и теоретик, чиято социо логическа култура се формира в тясна зависимост от философската и литературовед ската му начетеност. И до днес най-малко внимание сред страничните таланти и скритите афинитети на белетриста, публициста, драматурга, философа и преводача К. Чапек е отделено на ярко открояващата се сложна и разнородна литературоведска култура на най-про фесионалния чешки творец, чието интензивно критическо самосъзнание за същността и функциите на литературата е важна съставна част на универсалния му интелект. Дихотомната съотносителност между литературния практик и литературния теоретик и критик, която еплод на страстната му потребност да опознава и да се изказва, красноречиво илюстрира Чапековото схващане за творчеството като конкретно практи ческо решение, като занаят, а не като някаква висша духовна активност. Върху това де мократично схващане Чапек постепенно създава своята литературноестетическа програ ма, включваща три основни компонента - развлекателност, народност и морализъм. Именно те определят не само спецификата на художествената му стратегия, но и особе ностите на литературоведската му тактика на постигането й, проявяваща се в открити или прикрити, в сериозни или забавни форми, синхронно или ретроспективно. Найчесто - в рамките на практическата методика „как се правят нещата".