Логиката

Артур Сандауер е една от най-крупните личности в съвременната полска критика. Добър познавач на европейската култура и тънък естет, той енадарен с усет към модер- ното и с проницателен поглед, когато се касае за творци-модернисти. Появата на книгата му „Лирика и логика" - сборник от избрани критически очерци и студии, плод на няколкогодишен труд - ни дава възможност да добием по-цялостна представа както за критическия метод на автора, така и за изповядваната от него естетика.

Двата романа на Георги Караславов, създадени през 30-те години - Та тул" и особено „Снаха", - са отдавна признати за един от върховете на нашата литература след Освобождението. Те представляват нов етап както в развитието на жанра, така и в разнищването на една тема, която още от края на миналия век разглеждана в различни ракурси, неизменно си остава централна за българската белетристика и се свързва с най-високите и постижения: коренните социални промени, които настъпват в българския живот и свързаната с тях морална криза. Преустройването на отношенията между хората на буржоазна основа, установяването на себичността и отчуждението като закон на живота, взаимното противопоставяне на базата на собствеността се очертават в най-трагичната си форма, като унищожителни за всичко добро у човека, най-вече в произведенията на писатели, които черпят сюжетите си от живота на селото. Закономерно всички промени от такъв характер могат да разкрият многообразните си прояви и последици в най-всестранно развитата система от нравствени отношения, утвърдена чрез най-устойчивата традиция. Във всяка подробност тук разликите между старите и новите форми на отношения между хората се открояват отчетливо и красноречиво, като разкриват цялата дълбочина на своя смисъл, значението си за миналото и бъдещето на народния живот. Това, че такива писатели като Елин Пелин и Йовков например, които достигат до най-дълбоки откровения за човека и човешката душа, свързват цялото си творчество със селото, не е случаен факт, свър зан само с техния произход. също както не е случайно и това, че гражданите Михалаки Георгиев и Антон Страшимиров през 90-те години на миналия век започват да пишат за селото. То ги привлича, защото неговите проблеми в оня мо мент са най-остри и вълнуващи, защото то като цяло не само внезапно възниква като проблем в оня момент, но и този проблем се оказва централният и най-болният в тогавашното българско общество. Страшимиров от 90-те години със своя афинитет към конфликтните ситуации ясно долавя огромното социално напре жение, което избухва в селските вълнения от началото на века. Първите си открития за селото българската литература прави именно в областта на социалните отношения, за да ги разшири и уплътни по-нататък, обхващайки всички многостранни прояви на човешкото.

Литературните направления са една от формите, в които съще ствува литературният живот. Те идват в историята на литературата на смяна: като обновление на идеи, на естетически схващания за човека и за обществото. Те носят обновление на стиловете и на начините на изображение поради ново виждане и на света, и на личността на човека. Явяват се в началото като художествено откритие, като нови естетически схващания, които се противопоставят на предишното творчество, налагат се постепенно и овладяват често цялата насока на литературния живот. По-късно настъпват други явления: посте пенното „застаряване" на литературното мислене, постепенното „изхабяване" на средствата, служили като инструментариум за създаване на възприятия, на чувства и на художествени истини. Начева се така нареченото „декомпозиране" в организацията на литературата - на стиха, на разказа, на драматическото изображение, и „типът на предишните жанрове започва да завехва. Предишното „ комплектуване" на художествените произведения начева да губи устойчивост. Това става, разбира се, с борба, и има и дълбоки социални причини. Често пъти става рязко сблъскване на новото литературно направление с другото, предишното. В такъв случай възникват нови програми, имаме и излизане от текста", промяна на текста в границите на цялостния литературен процес. Няма постепенен упадък. Възниква борба между стари и нови художествени похвати и художествени структури. Както и да протичат процесите, остава характерното: спечелване на почва от новото и изтласкване по-бързо или по-постепенно на старото, чийто апотеоз езавършил и чиято драма е започнала. Резултатът е неизменно същият - изместване на старото и новото, или преобразуване на старото, включването му органично в една нова есте тическа система, която и когато възприема нещо от предишното, го отрича, създава свой фонд от средства и начини за художествено самоизразяване на литературата и за художествено изобразяване на човека и на „картината на света".