любов

В цялото поетическо творчество на Н. Лилиев конкретното място на любовта като естествено, но и решаващо общуване между двама души, като вдъхновено докосване и проникване в съкровеното безпокойство на две сплитащи се съдби не е така ясно и категорично очертано, както у К. Христов, Яворов или Дебелянов. Корените на нейното преливно и омекотено присъствие трябва да търсим не само в идейно-естетическите позиции на европейския символизъм и в спецификата на българския (странящи от конкретното и материалното, от директното и плътното); не само в широките полета на християнската любов към отсрещния и себеподобните, на любовта към родината и природата; нито в „упорития“ индивидуализъм на поета, а и в особеностите на духовния и психологически проблем пред Лилиевия герой, на многообразното, но неизменно томление, съпътстващо го почти навсякъде и не проявило своето безутешно постоянство у никого от поетите от първите десетилетия на века. Ако героите им по свой начин, чрез особеностите на своята природа, се изразяват и реализират в една система от проекции на съкровено-личното и в любовните преживявания, характеризиращи страните и етапите на развитието и духовния им живот, на участието им в социалните движения на епохата, на по-отворена навън и осезаема същност, то Лилиевият герой тръгва от и извървява дълъг път на мъчително търсене и самотни просветления към тази реализация. Ако „чрез любовта Яворов изразява себе си“, то в нея той реализира само едно от пространствата на многопосочното си копнение, и то до „сферата на докосване до безкрая“, както прави неспокойният му дух в друго пространство - на социално-борческите настроения - за да се устреми, не намерил пристан, в търсене глобалните решения на „всевечните въпроси, които никой век не разреши“. Ако К. Христов идва в самия край на миналия век като далечен пратеник на Дионис, за да разчупи сковаващата традиционност в духа на един улегнал и консервативен патриархален морал, то с любовта той възгласява тържеството на плътта и чувствата, а реализацията на копнежа по нея представлява вдъхновеният извор на неговата лирика. Ако в любовта Дебелянов търси опора за своята „светла вяра“, ако се стреми да се съхрани от „мръсния лик на суетност вседневна“ и да „разкъса веригите“ на действителността, за да освободи крилете си, то именно любовта е онази реалия в поезията му, която отваря простор за развоя на вътрешния му драматизъм и на конфликтите му със света, пронизвайки ги със задушевността си. Без да присъства с остротата на Яворовия драматизъм или с реализма на Дебеляновата интимност, у Лилиев любовта излиза извън сферата на чисто любовната проблематика, превръща се във философски камък при изграждане взаимоотношенията му със света и живота, търси успокоение и равновесие сред природата. Отсъствието на жената като конкретен обект на любовта, където горестта и надеждата, зовът и взирането да намерят свой отразител и свой отговор, да осъществят осезаема среща-път.

Краткото стихотворение на Елюар, включено в цикъла „Последната нощ“, е създадено през 1942 година - най-трудното време за френската Съпротива, когато поетът прави своя решителен избор и встъпва в редовете на нелегалната комунистическа партия. То е особено показателно за творческия му път. Ако се опитам да проследя този път, би трябвало непременно да изтъкна, че творецът не само успява да разгори у себе си, но и да пренесе през годините прометеевската мечта за огъня. Защото без озаренията на пламъка и любовта, без топлата длан на надеждата, без непрестанната съпротива срещу многоликите образи на смъртта и мрака поезията на Пол Елюар би била съвсем различна. Самият поет добре осъзнава всичко това. Капката наивност и поривът към слънцето му помагат да извърви кръговете на нощта, докато стигне до разтърсващата изповед на кратката си поема „Да кажеш всичко“, сътворена само година преди смъртта му през 1952 година. В тази поема, която придобива смисъл на творческа равносметка, се оглеждат целият му път, съмненията, тревогите и болките, стремежът му да обагри думите „революция“ и „мъдрост“, „правда“ и „щастие“.