Мария

По мое лично убеждение сравнителните култу роложки и литературоведски разработки у нас в последно време бележат една естествена и интересна тенденция - те не само репродуктивно осмислят историко-културните и литературни процеси, като разширяват диапазона на закономерното организиране на фактите, но все повече напипват здрава почва под краката си", върху която издигат концептуално нови задачи и пред сравнителните изследвания, и пред българската литературна нау ка. В такъв аспект са и значителните постижения на българската литературоведска русистика, съз дадени от В. Велчев, Ив. Цветков, В. Колевски, Хр. Дудевски, Г. Германов, А. Анчев и други съв ременни учени. Сред тях и трудовете за руските класически автори бележат вече линията на едно националноисторическо литературно самосъзнание, което настойчиво и стремително навлиза навсякъде, където трябва и може да се намери опора за българския литературен процес и българското обществено съзнание. Ето защо тру дът на Мария Гургулова „Лермонтов и българска та литература" (С., 1987, 224 с.) трябва да бъде приветствуван като несъмнен успех на българското сравнително литературознание да разшири, обогаи и задълбочи приноса към литературната ни ука и духовното ни самочувствие. Досега у нас проучванията по темата за рецеп цията на Лермонтов в България имаха частичен и фрагментарен характер, но те подготвяха и на сочваха към един обобщаващ и широкообхватен труд. И той дойде - подготвен стабилно и всестранно осмислен, проверен във времето и фак тите. Задачите на своето монографично изследване М. Гургулова вижда в това да се разгледат пре димно нови факти за възприемането на Лермонтов в България, за адаптирането на неговите произведения на българска почва" (с. 38). Видно е, че авторката не претендира и не се ласкае от мисълта да изчерпи проблема. Това се отразява и върху хронологичните рамки на труда и, които не включ ват подробно контактно-типологично вникване в Лермонтовата рецепция в социалистическа Бъл гария.

Винаги, когато си спомням за моята скъпа приятелка и колежка Мери, пред мен изниква образът И от нашата първа среща някъде през 1955 г. в Института за литература, намиращ се тогава на бул. «Витоша», до кино «Рекс». Плахо пристъпих прага на литературното светилище като новоприета аспирантка, за да се представя на ръководството и на колегите, но заварих там само административния секретар г-н Ревенеки и работещата в сп. «Литературна мисъл» г-ца Мария Блажева. Тя ме прие много мило и любезно с незабравима, подкупваща усмивка и ме помоли да почакам до приемния час. Пред мен беше една очарователна млада жена, с красива стройна фигура, с черна, естествено къдрава коса и тъмни магнетични очи. Веднага ме предразположи, разбирайки смущението ми, към непринуден разговор за литературата. Така неусетно прекарах там с нея час-два, докато пристигнаха научните сътрудници. И от този момент на първата ни среща сякаш стана онова неуловимо чудо, което създава вечните приятелства. Звъняхме си почти всеки ден, споделяхме си житейски и служебни «Тайни» и неволи. Струва ми се, дори неволно се улавям, че все още «разговарям» мислено с нея, усещам сякаш нейната усмивка и състрадателната И душа ... С Мери наистина можеше да се разговаря безкрайно и по всяко време. Тя отделяше нужното внимание почти на всички колеги, изслушваше болките им и те облекчено въздъхваха. Редакцията на сп. «Литературна мисъл» беше за много нейни почитатели нещо като негласен клуб «Мери». Тя винаги беше там, наведена над ръкописи, но веднага беше готова да бъде полезна на сътрудници и колеги. Често съм сварвала там именити литератори като покойния Николай Дончев, с когото си имаха «Приказка», както казваше тя. Особена дружба я свързваше с нашия незабравим колега Минко Николов, трагично прекъснал своя живот. Казваше, че той е споделял с нея много неща, от които е бил дълбоко разочарован. Пр~щупреждавал я е да се пази от някои интитутски «слушалки», защото тя беше уязвима - имаше «буржоазен» произход, вуйчо И беше свещеник във Видин, нямаше партиен билет и никого зад гърба си. Нейни приятели, събеседници, дори и «довереници» бяха Иван Цветков, Атанас Натев, Лазар Цветков, Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев, Елена Цветанова, Веска Измирлиева, Елена Димитрова и много други. От по-младите колеги тя особено ценеше и обичаше Георги Цанков или «Жорко», както му казваше. Споменаваше, че са разговаряли надълго и широко зат. нар. дисидентска литература. Мери беше много свободолюбива, любознателна и начетена. Поглъщаше жадно забранени книги.