метафора

Целта ми тук е да видя какви принципни изводи бихме могли да направим за езика на модерната художествена проза. Позволете ми забележката, че модерната проза - използвам думата модерна" и в оценъчното, и чисто хронологичното и значение - е проза, в която могат лесно да се съзрат B Някои или всички до една от следните отличителни черти. Първо, по своята форма Тя еекспериментална или новаторска, като на места подчертано се отклонява от съществуващите типове художествено и нехудожествено слово. После, тя се зани мава извънредно много със съзнанието, а също така с подсъзнанието и с безсъз нателните процеси в ума на човека. Оттук следва, че структурата на външните „обективни" събития, която е насъщно важна при класическото повествование, тук е стеснена по размер и значимост или пък е представена в отделни извадки и заобиколно, за да се остави място за самовгльбение, анализ, разсъждения фантазии. Често, с една дума, модерният роман няма действително „начало", а направо ни потапя в неспирен поток от изживявания, с които постепенно се запознаваме по пътя на логическия извод и асоциацията; краят му обикновено „отворен“ или двусмислен, като оставя по този начин читателят да се чуди каква е окончателната съдба, която сполита героите. На мястото на охлабената повестe на вователна структура и единичност компенсаторно идват и се открояват други форми на естетическа подредба - например алюзията, имитацията спрямо даден литературен модел или митов архетип, волното и вариативното повторение мотиви, образи, символи - техника, която се нарича „ритъм“, „лайтмотив" или „пространствена форма". И на последно място, модерната проза избягва правото хронологично изложение на материала си и въвеждането на достоверен, всезнаещ и натраплив разказвач. Вместо това тя използува или единична, ограничена по обхват гледна точка, или множество от гледни точки, всичките до една ограниче ни и погрешими; и освен това манипулира времето по един сложен и твърде подвижен начин, който включва доста скитане напред-назад по времевата ос на действието.

Това заглавие признава две свои несъвместими изкушения, първото от които се крие в знаменитата Хайдегерова метафора, според която езикът е дом на битието. Тя също търпи изкушенията на разрастването: така онтологизираният език може да бъде прочетен и в Ницшевия "Заратустра" като наглед на възврата: "вечно се гради все същият дом на битието", и в Курса по обща лингвистика на Сосюр като наглед на невъзвратимостта: "Езикът напомня за дом, ... но тези, които живеят в дома, знаят само едно негово устройство." Разбира се, нашата редукционистка синтагматика съвсем умишлено попречна на този текст да се превърне в самодостатъчно разсъждение върху магистрални перспективи на европейската мИсъл и концептуалните разбягвания на нейните привидни синонимни. Ще споменем само това, че Хайдегер сигурно няма да се съгласи със Сосюровата абсолютизация на синхронизираната в настояще структура, а пък Борхесавите безсмъртни ще са забравили езика и ще живеят в домове, чиято архитектура е изродена и невъзможна. Съзнанието за множественост на езиците и за множествени състояния на езика пък ще накара Витгеншайн във "Философски изследвания" да мисли езика като град, в който едновременното не е еднородно - и този наглед ще бъде въодушевено цитиран не другаде, а в "Постмодерната ситуация" на Лиотар, и т.н.