Михайловски

Епистолярното наследство има, както е добре известно, важно значение за осветляване личността на даден обществен, политически или културен деец, за разкриване на неговия ду шевен мир", подбудите на действията му и т. н., както и за попълване празнотите или за изпра вяне на допуснатите неточности в неговата биография. Това важи особено за периода на формирането, съзряването на творческата личност, за който период обикновено има твърде оскъдни или несигурни сведения. Оттук и оправданият интерес, който се проявява към кореспонденцията на изтъкнати личности както от страна на изследователя, така и от страна на широкия кръг читатели.

Първите контакти между българи и французи се губят някъде в Средновековието... След Великата френска революция, разтърсила умовете на цял свят, могат да се открият у нас повече отзвуци (поради робството те са далечни и косвени) от борбите на френския народ за свобода исоциална справедливост, от идейните търсения на френското общество. Но фактите от попрякото и конкретно запознаване с френската литература и първите допири и видими нейни влияния върху отделни обществени и литературни дейци, главно онези, които са учили или живели във Франция, са от средата на XIX век. И тези допири и влияния са твърде разнообразни, минават през различни етапи, имат своя интересна история. В настоящите бележки се спираме на онези наши писатели от периода след Освобождението на България от турско робство до към Първата световна война, които са учили във френски училища, живели са във Франция и са започнали творческия си път във френска среда при непосредственото запознаване и въздействие на френската култура и литература. И още нещо интересуват ни преди всичко конкретните факти от това запознаване: съответния град и универ ситет, студентска среда и първи срещи с чуждите писатели, сътрудничеството във френския печат и т. н., необходими както за обогатяване на гражданската биография на писателите, така, разбира се, и за по-пълното изясняване на първите им литературни стъпки и изобщо за творческия им образ. Впечатленията са резултат главно от посещението на местата, където са пребивавали и учили българските писатели, от онези малко следи, които изминалите десетилетия са пощадили... Би могло да се отбележи предварително и следното: и при най-непосредственото въздействие на френската обществена и културна среда, и при най-силното влияние на разнооб разната френска литература върху нашите писатели, те не изгубват собствения си националноиндивидуален облик на творци. Дори когато, особено в годините непосредствено преди Първата световна война, в стиховете на нашите поети, увлечени в символизма, прозвучават тонове или се появяват образи, съвсем подобни на тези у френските им учители, те все пак успяват да запазят българското си лице

В творческото наследство на Стоян Михайловски откриваме повече 250 творби, обозначени като „басни", но високите му постижения в този жанр са повече от 30-40. Той не е родоначалник на баснята у нас. Пръв в този жанр в нашата литература е бил първият български поет на новото време Петко Р. Славейков. От него имаме оставени преводи на Езопови басни, както и разработки и побългарявания на езоповски и криловски сюжети. Басни пи шат и други български автори - Цани Гинчев, Иван Вазов и др. Но Стоян Михайловски, завършващ тази верига от баснописци в междинното време меж ду двата века, пръв издига баснята до нейните класически измерения и върхове. Като всички свои предшественици в този специфичен жанр и Михайловски заимствува своите сюжети: това е едно узаконено" явление - най-разпространените сюжети в баснята изобщо представляват заемки от такива автори като Езоп, Федър, Лафонтен, Крилов и др. За пръв път Ст. Михайловски публикува басни през 1888-1889 г. в сп. „Библиотека Свети Климент" (т. І, кн. 1-6), помества басни и в четирите час ти на „Novissima verba" - 1889-1891 г., както и в „Книга без заглавие" - 1892 г., сп. „Българска сбирка" - цикъл от 106 басни, публикувани през 1914- 1915 г., и накрая - в „Съчинения", т. 1 - 1918 г. Откъде е правил своите заемки нашият баснописец? Френски възпитаник, той естествено ги прави от добре познати нему френски автори. (От Езоп и Федър Михайловски също заимствува сюжети, но това се е извършвало или чрез посредничеството на Лафонтен, или под влияние на френските им преводачи.) Нека разгледаме особеностите на тези своеобразни въздействия и влияния в измеренията на баснята. Ще си позволим да номерираме разглежданите творби за повече прегледност. Най-напред да се спрем върху най-популярните басни на Ст. Михайловски - „Бухал и Светулка" и Орел и Охлюв".

Поет-мислител, лирически или епически поет? Да се намери „крайно" определение за Ст. Михайловски като поетическо явление в развитието на българската поезия и националната поетическа традиция е трудна задача за литературната наука. И не ще да е случайно, дето не говият съвременник и пръв проницателен тълкувател д-р Кръстев го нарича „една психологическа гатанка", която е трудно да се разгадае. В съзнанието на повечето от своите съвременници той е мизантроп, гръмовержец, мрачен отрицател и песимист, презрял неизправимата човешка природа, бунтар и самотник, дори мистик. За съвременния читател той е почти забравен поетсатирик и баснопис е ц, мъртва класика, застинала в страниците на литературните истории и енциклопедии. Посочените характеристики изглеж дат безспорни. Но те нито изчерпват, нито обясняват оригиналността на явлението. Духовното присъствие на Ст. Михайловски в българската култура през последните две десетилетия на миналия и в началото на нашия век (присъствие в гражданския, политическия и литературния живот) е безспорно, но е проблематично дали е възможно взаимодействието на неговия противоречив, „ратоборен" дух с нашата съвременност и с какво именно. И за днешния изследовател и читател изглеждат странни невероятните политически „преображения" на общественика, а литературното му дело - някак чуждо и самотно за българската литературна традиция, сякаш вън от нейната национална самобитност. Под съмнение е също и традиционното му „вместване в школата на критическия реализъм (както и ние тук сме приели по установената инерция в литературната наука), доколкото всъщност никой не е изследвал цялостно Ст. Михайловски като тип поетическо мислене. Защото колкото и да разширяваме границите на понятието реализъм и да отчитаме неговата специфика в различните жанрови форми на поезията, все пак пълнотата в изображението на конкретния човешки характер, възможен в определено социално и природно битие, е неговата главна характеристика. А такова определение трудно може да се приложи към героя в поезията на Ст. Михайловски (ако, разбира се, включим чисто лирични неща като „Напред", „Кирил и Методий", „Железни струни“, „Лама Сабахтани", отделни лирични фрагменти в поемите му и пр.).

Значителна част от епистоларното наследство на Стоян Михайловски остава и до днес раз пръснато из различни архиви. Впрочем такава е съдбата и на голям дял от неговото художествено творчество. Предложените тук писма хвърлят допълнителна светлина върху характера на писа теля, доуточняват някои моменти от биографията му, дават представа за творческите и издател ските му планове, внасят нови щрихи към портрета му на общественик. Големият период от време, който обхващат писмата (1894-1922), позволява да се види фигурата на поета многостранно н в развитие. През 1894 г., откогато е първото писмо, 38-годишният Михайловски е вече зрял и утвър ден писател, автор ена осем книги, между които са донеслите му литературна известност „Поема на злото" (1889), трите части на „Novissima verba" (1889-1890), „Книга без заглавие" (1892), „На шите писачи и газетари" (1893). До края на века издава „Философически и сатирически сонети" (1895) и „Книга за българския народ" (1897) - творби, които го поставят между първенците на литературата ни. От друга страна, писмата след 1905 г. донякъде дават възможност да се проследи как мисли Михайловски след оттеглянето си от активна обществена дейност. А и нещо друго - дали наистина трябва да се твърди категорично, че след тази година той напълно се затваря в себе си, след като са налице „пробивите" на тази изолация по време на войните и особено през 1919- 1921 г., когато ръководи издаването на в. „Напред"? Освен това на три пъти се кандидатира за на роден представител (1908-1911 г.), като последния път е в листата на БЗНС. Една част от писмата са адресирани до известни личности в нашия литературен и културен живот от последното десетилетие на XIX и първата четвърт на ХХ век - Стефан С. Бобчев, Хри сто Олчев, Александър Паскалев, Иван Вазов, Иван Попов. По-близките литературни контакти между Михайловски и Стефан С. Бобчев датират още от периода 1876-1877 г. Тогава Бобчев е редактор на излизащия в Букурещ в. „Стара планина", а Михайловски изпраща за вестника стихотворения от Екс ан Прованс (Франция), където е студент по право. Кореспонденцията им се активизира след 1894 г., когато Бобчев основава и става редактор на сп. „Българска сбирка", чийто сътрудник е и Михайловски. Четири от тези писма дават допълнителни сведения за една страна от дейността на поета, с която е бил твърде популярен по онова време - изнасянето на пуб лични беседи по обществено-политически, литературни и езикови въпроси. Михайловски се е славел като изключителен оратор, а като френски възпитаник често е изпъстрял своите сказки с примери от френската история, философия и литература, и то на френски език.

Повишеният от петнадесетина години насам литературоведски интерес към проблеми те на модерната ни литература закономерно Доведе до търсене на нейните корени и до пре откри ването на Стоян Михайловски. След трите десетилетия, през които не се появи нито една книга за този писател, през 1987 г. държахме в ръцете си две. Едната, обмислена грижливо от Атанас Натев и Александър Кьо сев, предложи нов критически прочит на Михайловски, за да го включи, обогатен с нови стойности, в днешния ни литературен живот. Другата, плод на научната добросъвестност и търпение на Светла Гуляшка-Балканска, представи навъсения еленчанин в светлина, за която предишните му изследователи бяха споменавали само пътьом. Дали думите „за всекиго настъпва неговият час", крепили пое та в самотата му, не са на път да се сбъднат?

Проследяването на отношенията между Стоян Михайловски и писателите от кръга „Мисъл" разкрива не само един частен случай от литературната ни история. Освен мястото на Михайловски в литературния процес през 90-те години на ХІХ век и нача лото на новото столетие, този въпрос засяга косвено и важни моменти от зараждането развитието на българския модернизъм. Проблемът е двузначен. От една страна, как поет като Михайловски, който през целия си живот се стреми да бъде встрани от всякакви групировки и се старае да отстоява творческата си свобода, се чувствува в обкръже нието на д-р Кръстев и Пенчо Славейков, и от друга, как те и редактираното от тях списание откликват на неговото писателско дело? По логиката на обективно стеклите се обстоятелства срещата на Михайловски с другите двама от четворката - Яворов и Петко Тодоров - се оказва недостатъчно функционална за литературно-естетическия ни развой. Още през 1901 г. Яворов и Михайловски са в два враждуващи общественоe политически лагера. По въпроса за освобождението на Македония Яворов твърдо стои на позициите на вътрешната организация, докато Михайловски оглавява върховистите. Характерът на по-нататъшните им литературни отношения (доколкото съществуват) предопределен от този извънлитературен факт. Връзката на Михайловски с Петко Тодоров е даже кръвна (те са не само съграждани, а и братовчеди), но това не повлия ва в особена степен за създаването на трайна литературно-естетическа корпорация между тях, макар авторът на идилиите да определя по-възрастния си колега като „единствен по своята дълбока и духовита сатира". Главните идеолози на кръга - д-р Кръстев и Пенчо Славейков - са притегателен център за Михайловски, в отношението си към тях той се самоизразява изцяло, а и те в голяма степен му отвръщат със същото. Тези отношения не са белязани с бурни и главоломни обрати, както на пример между „Мисъл“, от една страна, и Вазов или Кирил Христов, от друга. Но и при случая с Михайловски отговорът не е еднозначен. Неговата сложност се определя И от не изцяло хомогенната линия на кръга и списанието, и от неединния и често противоречив характер на Михайловски, както и от разнородните му писателски и идейни търсения. Интересът към този въпрос се поддържа и от факта, че Михайловски е единственият писател извън кръга, останал постоянен сътрудник на сп. „Мисъл" почти до неговото спиране.