моделиране

Оспорвана теоретично и дори изпяло отхвър.1яна , жанрът е так<ша литературоведска категория, която е J:олучила решително утвърждаване в практиката и широка употреба в изследванията. Този факт представя определен парадокс в теоретичното мислене: неизбежния порочен терминологичен кръг, от една страна, и антиномния път на човешкото познание, от друга. Всички уговорки и предизации изграждат позицията ш1 "златната среда" - естествен стремеж към 11остигане на пределна точност и яснота в означенията, от гледна точка на подбудите. Взаимните обвинения на различно мислещите се движат от J.ълната относителност и аморфност до тираничния нормативизъ~1. По такъв начин се трупат доказателства в една посока - стават очевидни нестабилността на съществуващата жанрова система (като понятие за жанровост) и усилията за преодоляване на проблема. Един от "западноевропейските модели" за жанрова концепция е осмислянето на категорията като знак, предимно в обобщено-абстрактен план. Тласъкът е даден чрез естетическите възгледи на Хегел: съдържанието е определяно носредством изразяването на категориите субективно - обективно. В перспектива подобен отказ от частнолитературен подход към проблема намира ярък привърженик в лицето наП. Хернади • В тази посока се формулира несъстоятелността на изследванията по отношение границите между отделните жанрове. За силна позиция се представя тезата, например от П. ван Тигем , че жанровете ci1 словесни въплъщения на въображаеми светове, а не комуникативни средства. Схващането възхожда към литературоведските амбиции от първите десетилетия на века, обособили като разрешение на загадката жанр отношението между мит и предизвикана от него словесна конструкция (част от общата митологемна реакция на обществото). Различните мнения изявяват все пак два главни извода: а) превъзмогването на жанровите закони от всяко (голямо) произведение; б) извличането на същите тези жанрови закони от начините на въздействие върху възприемателя. Последното, окачествявано като прагматизъм, представя интуитивноутилитарния подход на рецептивната школа.

Без амбицията да създавам теориЯ и без да прекалявам с описанието на фактите, тук ще се опитам да изложа своето виждане за житието, да направя своето "уточнение на теорията" • Тук би трябвало да представя своето разбиране за житието, за неговата жанрова определеност. Но познатите ми формулировки за житийния жанр не са надхвърлили знаменитото определение на В. О. Ключевеки отпреди повече от век за житието като стройно и сложно архитектурно здание, в чиито еднообразни фор.ми са се стремили да влагат разнообразни исторически явления • А и опитите за създаване теоретичен модел на средновековните славянски литератури все по-настойчиво подсказват необходимостта ... търсенето на ефектна формула, която да обяснява всичко за жанра в средновековната литература, да бъде заменено от усилието да се изгради убедителна, обстоятелствена (и естествено тромава) парадигма от критерии 4, които да поставят в полето на средновековната словесност познатите ни текстове, да уточняват техния генезис, структуриране, функции и взаимоотношения, като изхождат от адекватни на Средновековието, но в определена степен и на съвременната литературна теория разбирания за текст, жанр, литература. Поради всичко това засега приемам безспорното определение на житието като книжовен жанр и се надявам да разбера до каква степен то изразява спецификата на средновековната словесност и доколко се вплита в многовековния общ повествователен поток на световната литература.

От ВъЗраждането насам, редом с въпросите за твореца и торбата, бъшrарската критика настоятелно се изправя и пред проблема за четенето. Обикновено без да е пряко поставен въпросът "Що е четене?" се откроява в серия от питания като "Що е публика?", "КоЙ какво чете?а, "Кое четене е правилно?" и пр. Може би най-впечатляващо, в този план, е непрекъснатото преподновяване на критиката на лошото, неправилно четене, убийствените стрели, насочвани към "уличната", "сензационната", "булевардна" литература. В изследователската практика подобна критика най-често се оценява с положителен знак и минава под рубриката "Борба за по-висока естетическа култура". Ако днес Бурдийо се пита " ... как са произведени lectores, как са избрани, как са формирани.:." (1), родната ни критика се измъчва от задачата как да произведе читатели и то такива, които да отговарят на определени ( ситуативно) национално-исторически, естетически и познавателни критерии. Призован като върховен арбитър или безцеремонно изтикван от полето на сериозното литераторство, читателят е един от важните залози и в полемичното битие на литературните направления. Вниманието към него се засилва именно при промяна и противодействие на рецептивните стратеmи, тогава критическите дискурси използват йерархизациите на четенето като много успешно тактическо средство. Симптоматиката на тези "засилвания" ще се опитаме да изследваме в настоящата статия. Идеята е критическите дискурси да се визират като специфични социални техники, като технолоши за производ<-"ГВО на значения. Така "четенето" ще се открои като исторически моделиран "обект" ще се открои като ис:rорически моделиран "обект" поле на разнопосочни юрибуции, а не като точка на безкрайни и безсмислени дефинитивни усилия. Без да се оrраничаваме хронолоmчески, ще съсредоточим вниманието главно върху динамичния период от края на миналия и началото на настоящия век.