модерния

У нас все още се плаща дан на една неизживяна от времето на култа към личността неприятна и нежелателна инерция. А именно за нашумели западни автори да се пише малко (обикновено в порядъка на обикновени бележки) или пък въобще нищо да не се пише. По този начин нашата общественост твърде често остава незапозната със същността на това или онова ново явление, с тази или онази книга в отделна национална литература. Но така или иначе, въпреки официалното мълча- ние, из литературния етер" се носят слухове и „оценки" за книги и писатели, и то често пъти суперлативни. Затова един от сполучливите и проверени методи да се прецени реалната естетическа, новаторска или псевдоноваторска стойност на един или друг нашумял автор е нашата литературоведска мисъл редовно и компетентно да осветлява българската публика за творческите явления, които в даден момент „скандализират" френския, английския или американския читател. По този начин, от една страна, ние ще имаме ясна и богата представа за литературния живот в чужбина, а от друга - ще се пресече пътят на нечистоплътни спекулации и преувеличавания около най-новата книга на Франсоаз Саган или на Самуел Бекет. В този смисъл книга като „Кризата в модерния западен роман" от Минко 130 Николов е едно хубаво явление, което по начало трябва да бъде поздравено, прието и насърчено. Подобни критични прояви обогатяват „асортимента" на нашата литературоведска книжнина, разширяват погледа и кръгозора ни, и колкото на пръв поглед да се вижда чудно това на люби телите на догматично-сектантското мислене, правят ни вътрешно по-устойчиви към наистина упадъчните явления в запад ното изкуство и в западната литература. В композиционно отношение книгата на М. Николов обхваща осем самостойни по характер глави, вътрешно обединени от една основна идея - мисълта да се покаже същността на кризата в модерния западен роман. Някои от главите-очерци („Революцията в изкуството и романа“, „Екзистенциализъм и романисти" и др.) са посветени на отделни явления и литературни течения, а други пък („Законода телите" Джойс и Пруст“, „Култът към Кафка“, „Уроците на Томас Ман") - на отделни автори и техни романи.

Книгите на Стефан Цвайг са били лавина в преводната ни книж нина. И днес те се четат с интерес. Няма спор: той е масово чудо във вкуса. Цвайг е в състояние да възпламени мнозинството: от интелигента до фризьорката. Той не създава за всекиго по нещо, а „за всички от всичко". Той е продукт на своята култура: без първостепенна активност, преситена, свела крайностите на културния език до виенското изящество, което прониква като дим; една култура на залеза. Цвайг е гледан от много страни, но не ми е известно да е видян в отношение към най-фрапантното в съвременния му свят: художествения авангард, ексцеса на модерното изкуство, мятането на публиката между крайностите на отрицанията и възторзите. Някой би се изненадал от това съотношение. Спрямо авангарда Цвайг, неговият съвременник, изглежда от друга епоха. Или е дете на друга, болна от друго епоха? Или сам той е болен, но не от болестта на Дали? От тези тягостни въпроси ще се измъкна по най-простия начин. В шествието на авангарда автори като Цвайг се озоваха на другата страна на везната. Раздрусана от авангарда, културата се вкопчи здраво в тях. Чрез него се осредява масовото чудо на вкуса, пору гано от ексцесите на дехуманизацията" и от нейния елитаризъм. Осреднява се, не се разлива в полюсите. Това най-напред значи едно: изпъдена от „дехуманизацията на изкуството“, човешката фигура заема почти религиозно място у интелектуалци като Цвайг. Там тя e предмет на обет. „Красивият стил" компенсира „грозния авангар дизъм", мекото залезно изящество - заплашителността на модернизма. Има навик да се гледа на Цвайг като на прекрасен стилист и оттук да се раждат въздишки или стрели. Наистина сравнението, образът, културната асоциация и музикалният ритъм са основата на неговата упойваща есеистика (ще говоря за есетата, не за новелите му.) Ог тях се поражда и пяната й, самозаработването на тази основа, на тези черти за сметка на бистрата логика и точната мисъл. Безброй са случаите, когато дума думата отваря, ефектът повлича ефект автор и поклонник сякаш танцуват покрай същината на нещата. Но нека да не се увличаме. Ако средствата му лежат на сърце и той да не иска, не може да ги обуздае, прицелите са освен бляскави още и много сериозни. Цвайг не си е поставял нито една несериозна за дача, думата никъде не остава негова крайна цел.