Молхов

Заглавието „Критически хроники" найточно характеризира новата книга на Яко Молхов. Тя фиксира пътя на критика в про дължение на няколко години и ни дава срав нително цялостна представа за неговото развитие през това време, за активното му уча стие в литературния живот. Но това заглавие е валидно въобще за критическото дело на Яко Молхов, защото той е най-вече оперативен критик. Нещо повече, основен жанр, в който той най-често се изявява, е рецензията. Дори и в по-обшир ните статии неговият подход е рецензентски. 148 Днес в това има като че ли нещо обидно и рецензията се счита едва ли не за второстепенен жанр. Немалко критици, дори и сред най-младите, предпочитат проблемните статии и студии за сметка на рецензията, но в края на краищата за значимостта на едно критическо дело трябва да съдим не от жанровото предпочитание, а от степента на реа лизацията на творческите заложби, от верността на критическите оценки и анализи. Нима нямат по-голяма стойност рецензиите с верни оценки от статиите за автори и книги, които след време се оказва, че не са влезли в литературата? Като оперативен критик Яко Молхов има заслуги на първо място в оценката на разглежданите от него литературни произведения. Той има прецизно школуван усет за художествените стойности, изграден главно върху реалистични образци. Друго обаче прави силно впечатление - Яко Молхов проявява подчертан интерес и към непознати автори, към млади поети и писатели, чиито творчески физиономии не са ярко реализирани. В това има освен симпатичната дързост и дълбок морален смисъл, защото е израз на желанието на критика да помогне, на готовността му да посъветва, да даде кураж, да вдъхне увереност. Разбира се, Я. Молхов не е критик, който непременно хвали, неговите рецензии неви наги са положителни", но те са доброжела телни, обективни и честни. Оценката в тях е винаги плод на една стабилна позиция, на ясното разбиране за литературата като за високоотговорна обществена дейност, подвластна само на високодаровити хора. И точно тук идва онзи момент, който превръща теоретическите принципи в действени критерии. Аз ще го нарека талант, макар че не бих искал да намесвам големите думи, когато говоря за критик като Яко Молхов. Но Яко Молхов не само оценява. Оценката е крайният етап на критическия анализ и тя се извежда чрез доказване на достойнствата и слабостите на книгата. Впрочем анализ като че ли не е най-сполучливата дума за критическия метод на Молхов. Той се стреми повече към възстановяване на атмо сферата, духа и смисъла на разглежданата творба, а не към нейното сухо разчленяване.

Съблазните на пътуването - какво съ блазнително заглавие за една критическа Книга! Най-малко обаче бихме могли да обвиним автора в търсене на евтина ефектност - това привлекателно заглавие е и изключи телно точно, защото в същност става дума за ... .. пътуването във времето, към четивата, които са били духовен опит на моето поколение...", както пояснява сам Яко Молхов в кратките встъпителни думи. А и когато става дума за съвременни поети и творби, това е също - по неговите думи - .. . събла зън на пътуване от преходното към трайното, от кипящото към устойчивото, от днешното към утрешното състояние на поетически изразения дух". Тези думи са и една твърде максималистична програма, която в своята статия „Пъ туване към поезията" (печатана преди това в сп. „Пламък" под заглавие Априлското поколение след двадесет години", тя единствена e обърната изцяло към днешния облик на едно съвременно поетическо поколение) Яко Молхов невинаги успява да изпълни. Но за това ще стане дума по-нататък, а тук искам да отбележа, че тези думи ни подготвят и за своеобразния характер на книгата: макар да носи подзаглавие „Портрети, спомени, размисли“, „Съблазните на пътуването" се състои от четири дяла, в които независимо от разликите помежду им се сплитат и споменните щрихи, и беглите портретни скици, и есеистичните отклонения, и откровената изповед на човека, живял дълги години със и за литературата. И това придава своеобразен колорит на тази книга, макар не навсякъде спойката между отделните елементи да е достатъчно здрава, а там, където замисълът е специфично критически („Пътуване към поезията"), някои интимно-споменни отклонения направо ,,изпадат от текста. В същност този специфичен характер най- ярко личи в първата част (не се наемам да търся жанровото и определение) „Съблазънта на пътуването". След един дълъг и на моменти отегчителен разказ за пътуванията си из България и в чужбина - защото нито 126 местата, които Яко Молхов е посетил, са изключително интересни, нито, което е по-важното, неговите размисли са особено оригинални - авторът стига до своята съ щинска тема: пътуването към литературата, започнало в ранно юношество и продължаващо и до днес, пътуването към „своя" Вазов, Захари Стоянов... та до Томас Ман, Казандзакис и Иво Андрич. Тук вече авторът е в свои води - разказвайки непретенци озно за пътя си към литературата, вплитайки умело биографични щрихи и спомени, които очертават обществения и битов фон, той в същност говори за духовната биография на своето поколение. Разбира се, много от на писаното е прекалено индивидуално, за да претендира за валидност по отношение на цялото това поколение литератори, но в крайна сметка това дори е предимство, придаващо неповторим колорит на разказа. Само в едно отношение понякога личният отпечатък се превръща в слабост: когато, стре мейки се да опише своето възприятие на дадена класическа творба (напр. „Под игото"), авторът в същност повтаря гледища, които са от вчерашния, че и от завчерашния ден на нашата литературна наука. Донякъде аналогичен характер има и „Пътуване към критиката", в смисъл, че и тук главният герой е авторът, разказващ за пътя си към това трудно и неблагодарно занимание. В същност, ако съдим по встъпителната бележка, че този текст се е появил по инициатива на критическия отдел на сп. „Пла мък", явно става дума за интервю или разговор - и в този случай винаги е за предпочитане автентичният текст. Но и така „Пъ туване към критиката" е една интересна изповед на литератор с дългогодишен опит и категорични разбирания. И тук вече - при цялото уважение, което извикват у нас ред принципни постановки на Я. Молхов за критическата етика - имам едно съществено възражение именно в тази област. (Отбягвам спора в областта на специфично критическите проблеми, на критическото майсторство, първо, защото авторът им е отделил твърде малко място, и, второ, защото просто не мога да разбера твърдение като ... .. винаги съм се чувствувал подгот вен за гражданска, идейна преценка... но невинаги съм бил подготвен за естетическата преценка" - с. 242.) Става дума за друго - на едно място Я. Молхов пише: ... ... увенчаният писател не се нуждае от мене. Той вече влиза в друг кръг и най-често не подлежи на критика. Аз обичам да се намесвам тогава, когато творбата се нуждае от защита, когато името на автора е още неизвестно, не елансирано" (с. 240). Да оставим настрана немаловажния факт, че постоянните спорове, възникващи около творчеството на най-крупни наши писатели, опровергават твърдението, че те, не подлежат на критика". Но как да свържем тези думи с казаното в портрета на Любомир Левчев: „Когато го навикваха, ня мах възможност (?) да кажа защитни слова за него, а само го потупвах по рамото окуражително" (с. 97 - навсякъде курсивът мой, X.C.).