начало

Въпросът за традицията и новаторството е един от възловите проблеми на марксистко-ленинската естетика. Той пронизва всички страни на нашето изкуство от миналото и съвременността и правилното му научно разрешаване подпомага неговите бъдещи завоевания. Изнесените доклади задълбочено и многостранно разгледаха в теоретически и в исторически разрез въпросите за традицията и новаторството. Изказванията доразвиха много страни на проблема. Не може да не изтъкнем обаче, че начинът, по който бе организирано и реализирано обсъж дането, не можа достатъчно да създаде необходимите предпоставки за разгръщане на творческа размяна на мнения. Докладите бяха представени едва в навечерието на обсъждането и нямаше възможност да се подготвят изказвания по конкретно поставените в тях въпроси. Въпреки това, с изказванията си другарите засегнаха значителен брой нови страни на проблема и на литературата, особено на съвременната литература, с което допринесоха за доразвиване на засегнатите в докладите мисли.

Генеалогията на мемоарната проза във възрожденската литература е тясно свърана с раздвижването на духовете в България, с ръста на личното и историческото самосъзнание на човека, със засилването на интереса не само към историята на миналото, но и към историята на съвременността като сред ство за уясняване задачите на настоящето. Възниква необходимост да се дадат лични разкрития върху смисъла на събитията, да се направят исторически разяснения по най-важните въпроси на духовното и политическото възраждане. В създаването на мемоарната литература и в развитието на нейните форми (автобиография, исторически спомени, дневници и пр.) участвуват личности, които стават типични изразители на общите стремежи и борби: Паисий, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Иван Селимински, Неофит Рилски, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Г. Пърличев, В. Вълков, Ив. Богоров, М. Балабанов. Първите значителни дейци от края на XVIII и началото на XIX в., с чиито произведения започва развитието на мемоарната проза в новата бъл гарска книжнина, получават манастирско образование, черпят вдъхновение от Библията и черковните отци, от популярните жития, летописи и дамаскини. Затова, макар и да налагат твърде субективен печат върху изповед, идеи, поуки, стил и език, тези автори са по-тясно свързани с формите, които е развила старата българска литература. Без да си поставяме за задача изчер пателно проучване на прехода от една категория книжнина към друга, ще засегнем ролята на летописа в старата литература, някои гледища за потеклото на автобиографията, отношението между автобиография и агиография. Летописът е най-примитивната мемоарна форма. Той предполага известно историческо съзнание, което не надмогва средновековното теологическо осмис ляне на световния ред. Този вид съответствува на старата литература, където стремежът към система, към вечни истини и форми нерядко е свързан и с желание за сближение с действителността, с тенденция към историзъм, към изобразяване политическите идеи на времето. Нашата стара литература задо волява интереса към произведения от този вид с преводите на византийските хроники на Малала, Амартол, Зонара, Манасий. Оригиналното творчество от този вид книжнина е слабо застъпено. Някои от хрониките за българското минало са унищожени. 1 Интересни летописни бележки има сред приписките 1Ivan Dujčev, Übersicht über die bulgarische Geschichtsschreibung: Antike und Mittelalter in Bulgarien, Berlin, 1960, 56—57. 62 и добавките към летописа на К. Манасий. Евтимий Търновски проявява силен интерес към значителни исторически събития и желание да поддържа чрез спомена за тях народностното самочувствие през време на големите превратности през XIV в. В житието на Иларион Мъгленски Евтимий описва слабостта на гръцкото царство и величае победите на Калоян. В житието на Иван Рилски той се спира на освобождението на България от гръцко робство и на славните дела на Асен, а в житието на св. Петка говори с възторг за победоносните походи на Иван Асен. В тези произведения, както и в творчеството на Гр. Цамблак, К. Костенечки, Й. Бдински, в анонимната хроника от началото на второто десетилетие на XV в., в приписката на монаха Исай от 1371 г. се създава оригинален летописен стил.

Творчеството на Йордан Радичков изненадващо преобърна наши представи за бита и битието на българина и за литературата. Доста от неговите проблеми са непознати на нашето изкуство. Някои са разработвани плахо, други неумело. Чрез неговото творчество в литературата ни нахлуха странни и особени герои, чийто житейски принцип Радичков със смях нарече „Бъди невероятен!" Нахлуха странни и причудливи жизнени ситуации, битови съставки и характеристики на националното ни битие. Неизтощимата фантазия на писателя е в състояние да проникне зад незначителното,1 в състояние е да преобърне застинали сякаш пластове и да потърси онова, което вековете са наслоили на дъното на българското съзнание. В творчеството му се чуват древни гласове на времето, първични и силни импулси на съществованието, езически инстинкти и пориви. Черказките му истории изобилствуват с елементи на старинни предания, легенди и повторения. Фолклорно-образното мислене е тяхна основа. В разказите му отекват вековни традиции на народа, но и опитът на една рано изявена древна книжнина. С редица сюжети Радичковото творчество ни напомня за старата ни литература, за богомилската и апокрифната книжнина. Умишлено употребявам думата напомня: прекият паралел е невъзможно да се направи. Някои се опитаха да го направят или поне да го констатират, но стигнаха само до повърхностни и неточни наблюдения, имащи характер на външни впечатления. И все пак - трябва да се подчертае - Радичковото творчество се корени във фолклорно-образното, народностното мислене, в неговите представи и понятия. Същевременно то се подхранва главно от нашето съвремие, от процесите, които стават в съзнанието на нашия селянин. Или по-точно, за да изпреварим малко анализа си, то се корени в сблъсъка между два типа представи: фолклорно-образната, традиционната и съвременната, новата. Радичков преодолява регионалното. Неговите герои, неговите проблеми са български и общочовешки, а не черказки.

Животът на човека в и отношението му към него на вътрешния му свят, а също така разкрива и всички спектри на човешките връзки - от гените до социално-класовата детерминираност "1. Това обяснява стремежа на творците да проникнат в тази обществена единица, и опита им за изобразяване на няколко поколения от един род, в живота на които се пре И чупват законите и идеите на общественото развитие. Не е случайно, че всички изследвачи на семейството проследяват историческото му движение, използу вайки материал от фолклора и литературата. Фридрих Енгелс дава примери И от „Песен на нибелунгите“, от Омир и Еврипид, а Иван Хаджийски проучва народната песен и старогръцката литература. Разбира се, изследванията на тези автори имат философски, исторически и социологически характер позоваването на литературата, макар и необходимост, не е в основата на тях ната работа. В българското литературознание няма специално проучване за отражението на семейството в художествената литература. Досега интересът към този въпрос се свързва с опитите да се изяснят черти от народния характер. За да станат родът и семейството предмет на проучване от литературната наука, е необходимо да се изясни в каква връзка са с концепцията на писателя, как влияят върху изграждането на сюжета в дадената творба, върху жанровата и определеност, както и в каква степен авторът осмисля проблемите на човека чрез живота му в семейството. Литературоведите са склонни да тър сят в художествените произведения генетическата обусловеност на човека или социално-класовото му отчуждение от семейството. Мигел де Унамуно в кни гата си „Животът на Дон Кихот и Санчо Панса“ смята, че Сервантес не свързал героя с неговия род, защото приема, че „, всеки човек е син на собстве ните си дела и че всеки се изгражда съобразно с това, как е живял и как е дей ствувал". В този смисъл родът на донкихотовци започва от Сервантесовия герой. С. Шаталов разкрива забележителен признак в това, че Евгений Онегин от едноименния роман на Пушкин „фактически еизключен от системата на родствените и семейни връзки"

Живеем в динамично време, когато съзнанието на съвременния човек все повече се усложнява, а бързият темп на живота изпреварва ритъма на изследване и обобщаване на сегашното естетическо богатство. Изследването на типологията на проблемите, характерни за българската поезия от 70-те и началото на 80-те години, е актуална задача. Тази студия си поставя скромната цел чрез творчеството на трима ярки поети на 70-те години - Любомир Левчев, Иван Цанев и Борис Христов, да изведе някои от насоките за развитие на съвременното поетическо творчество. Възниква въпросът: Защо тези, а не други поети? Изборът стана главно поради личните предпочитания на автора към поезията на Любомир Левчев, Иван Цанев и Борис Христов. Съобразили сме се и с факта, че и тримата са от различни поколения (употребявам термина условно, като включвам общоприетия смисъл на понятието литературно поколение: „относително единство от хора, обединени от една възраст, свързани с общи историко-политически явления, с близки възгледи за света и сходна артистична чувствителност"). Те са наши съвременници и лириката им не е замръзнал литературен факт, а променлива величина. Същевременно Любомир Левчев е от априлското поколение поети, които днес са в „златната" си възраст, а Иван Цанев и Борис Христов са определени от критиката ни като млади поети. Оттук следва и възможността при анализа на творчеството им да използуваме метода на сравнението. Очевидно трудно ще се направят някои окончателни изводи и за творчеството на избраните автори, и за поетичния процес като цяло, затова се насочваме към изследване на литературния контекст във връзка с ди намиката на епохата ни.

„Жертвени клади" е първата цялостна стихосбирка на септемврийската поезия. Тя е и първата от трите дебютни книги на младите писатели около „Нов път“. Излязла през април 1924 г. под духовния патронаж на Георги Бакалов, книгата започва разпро странението си през месец май на същата година, след отменянето на първоначално наложената полицейска забрана. Заглавието „Жертвени клади" има своя история. В избора му елементът на спонтанност е сведен до минимум. Като словосъчетание то вече се е появявало в публицистичната статия „Нашият празник", а малко по-късно (20. ІХ. 1922) ще бъде употребено и в послеслова на Разцветников към една ученическа тетрадка стихове на Камен Зидаров". Още в първия брой на „Нов път" (1. XII. 1923), вероятно по инициатива на самия Разцветников, с това заглавие е онасловен общ стихотворен цикъл на Фурнаджиев, Разцветников и Каралийчев. Най-сетне самата стихосбирка „Жертвени клади" е загла вие и на един от двата обособени в нея цикъла. Привеждам тези известни на литературната ни история факти, за да аргументирам чрез тях два извода. Първо, образът-словосъчетание „жертвени клади" се е наложил в творческото самосъзнание на поета още преди съставянето на стихосбирката, показвайки своята жизненост в употреби, засвидетелствани в различни контекстове: публицистичен, литературнокритически, поетически. Второ, литературното самосъзнание на Разцветников, търсейки заглавие за една дебютна книга - обстоятелство с културноисторическа и социална тежест, - решава да се позове на траен, наложил се вече образ, а не да търси нов. То предпочита да си „спомни" едно утвърдило се словосъчетание, да реализира неговите изразни възможности. Това предпочитание говори за високата активност на споменното начало при озаглавяването, а следователно и при самото конципиране на сбирката. „Спомнянето" тук е проява на една специфична културна памет, която е несъотносима с повторението. Несъотносима, доколкото в първата книга на Разцветников явлението „вътрешно самоцитиране“ изобщо не е застъпено на равнището на по-големи лексикални цялости (изключенията - „Молитва“, „Сред запустение“ и „Полски стрели" - се свеждат до композиционно повторени или варирани строфи, респ. части от строфи).

Прозата на А. Страшимиров като динамично жанрово-стилово образуване се свързва с типични тенденции в жанровата литературна картина на XX век: взаимопроникване и трансформации на жанрови структури. Нарушаването на жанровите схеми е присъщо за „историческия път на литературата“, когато „социалният материал бурно си пробива път през стиловите бариери“. Художественото произведение като сложна система съчетава епически, лирически и драматически елементи в динамично съотношение помежду им. Многообразните връзки между различните жанрови структури практически се реализират чрез средствата на стила. Това поражда проблема за жанрово-стиловата поетика в индивидуалното творчество. Лирическите елементи в прозата на Страшимиров са функционален белег на жанрово-стилово развитие. Динамичната импулсивност на чувствата активизира творческата фантазия на художника в създаването на многослойни по своята структура представи за живота (понякога те съчетават материално-конкретното със символно многозначното). Така се реализира лирическо внушение вместо епически разказ. Изследването на жанровата стилистика в рамките на разказа и новелата при Страшимиров се свързва с промени в жанровите структури. Поетиката на лирическите стилове в тяхното движение от импресивен към експресивен се реализира в особена, междинна жанрова конструкция — „поемата в проза“ („Рамаданбегови сараи“, „Изповед“, „Срам“). При относителното запазване на жанровия модел („Сура бир“, „Змей“) устойчивостта на прозаическата структура се провокира от присъствието на лирическото в неговите жанрово-стилистични елементи. В резултат на това настъпват трансформации в традиционния епически тип повествование. Жанрово-стиловото разнообразие на разказа и новелата (по-кратки прозаични форми) е подготвително спрямо романната форма в творчеството на Страшимиров. Особеностите на импресивния тип поетика („Рамаданбегови сараи“, „Смях и сълзи“) се разгръщат специфично в цялостната лирическа система на романа „Есенни дни“. Лирико-екстатическият стил на новелата „Сура бир“ се развива в романа „Роби“ като основа на жанрови модификации. Лирическите прози „Изповед“ и „Срам“ тясно се свързват с романа „Хоро“ по отношение „структуропроменящите“ (С. Янев) функции на експресивния лиризъм.