неговото

В краткия период на победа и разочарование от победата в борбата за духовна независимост, между 1870 и 1873 г., Петко Славейков написа три поетически произведения, които станаха венец ва неговото поетическо дело - Не пей ми се“, „Жестокостта ми се сломи“ и „Изворът на Белоногата". През тези години той е писал и други стихове, но те повтарят познатите дотогава мотиви в неговата поезия, не носят ослепителната новота на поменатите както по дух, така и по израз.

Неотдавна издателство „Народна култура" пусна на пазара монография за Лев Николаевич Толстой. Изданието е юбилейно - през август м. г. цялото културно човечество тържествено отбеляза сточетиридесетгодишнината от рождението на писателя. На български език досега са излизали множество статии и бележки - оригинални и преводни - като се почне от 1898 г., когато се празнува седемдесетгодишнината от рождението на Толстой и петдесет години от литературната му дейност. Ще напомня найзначителните от тях - рецензията на Димитър Благоев за трактата „Що е изкуство? по случай българското му издание през 1900 г., предговора на Петко Тодоров към брошурата на Лев Толстой „Времената са близки", отделни работи на Васил Коларов, Вела Благоева, Георги Бакалов, признания и преценки на Иван Вазов, Алеко Константинов, Стоян Михайловски и други. Целият този и допъл нително събраният от автора материал е легнал в основата на монографията „Л. Н. Тол стой и неговото влияние в България". Няма спор - това е първото цялостно изследване от български литертуровед върху живота, литературното творчество и философскоетичните идеи на великия мъдрец от Ясна Поляна. Сред огромната - и по размери, и по мисли - критична литература за Толстой, книгата на Георги Константинов ще се нареди не на последно място. Преди всичко тя увлича и вълнува с личното отношение на изследователя към многото и често пъти взаим но изключващи се проблеми и идеи, които за стъпва сам Толстой в течение на повече от половин век най-активна и резултатна творческа дейност, и под перото на който се раж дат толкова изумителни художествени произ ведения.

Новият период, който настъпи в развоя на българската литература след Октомврийската революция и Първата световна война, бележи едновременно продължение, и крах на традициите. Продължена бе донякъде онази индивидуалистична насока, която се утвърди от началото на века. Същевременно открои се перспективата и за нейния крах, за неизбежното и поражение. Зароди се нова пролетарско-революционна литература, която догонваше по-високата скорост и напрежението на текущите обществено-исторически събития. При обстановка на социално-политически и литературни борби индивидуализмът бе принуден да отстоява себе си. Някога заимствувани или току-що създадени у нас индивидуалистични идеи и настроения дифузираха свободно в творчеството и на реалиста Пенчо Славейков, и на писатели символисти като Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов и дори в отделни произведения на Елин Пелин и Йордан Йовков. Това бе израз на развоя на художествената индивидуалност в напредналото вече буржоазно общество и на противопоставянето и на обществото, на стремежа и към духовно освобождаване от неговата опека. Индивидуалистът творец не бива в никакъв случай да се отъждествява със собственика буржоа, който бе себично въвлечен в настървената стихийна конкуренция на буржоазния пазар. Той, индивидуалистът, бе по-особено духовно-културно явление. И все пак индивидуализмът независимо от сложния си характер и настроенията, които отразяваше, довеждаше при последна сметка до затварянето на писателя неговия личен свят. Той се измъчва в своята философска изолираност (П. П. Славейков). Той се вижда като героична и трагична личност, заключена зад прозрачните стени на своята самота (Яворов). Художническата личност страда в своето отчуждено противостоене на масата и на обществото. Тя се B сражава сама с обществото и ражда от себе си своята независимост - въпреки външното си подчинение на условията (Дебелянов). Както и да утвърждаваме ценността на създаденото от писатели като Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Николай Райнов и т.н., не може да не признаем, че индивидуализмът им ги водеще не само към пси хологическо самовглъбяване и философска размисъл, но и към известно откъсване от конфликтите на обществото, към затварянето им в един обособен свят, за да противостоят така на сили, враждебни на духа и културата. При тези обстоятелства вътрешният драматизъм бе неизбежен, а идеята за изкупване на знайна или незнайна вина - едно самонаказание.

През 1972 г. се навършиха 300 години от излизането на „Житието“ на протопоп Авакум Петров. Тази дата е достатъчно основание за световната общественост да си спомни и почете най-забележителния писател на руското сред новековие. Седемнадесети ят век е преломен етап в развитието на руската литература, период на преход от старите норми и традиции към новото време. Приключило е времето на господството на старата, пропита главно с религиозен, феодален дух писмена литература и настъпва времето на новата, светската, демократичната литература, на новите литературни похвати, новите жанрове, на новите демократични автори. Значителна част от демократичната литература на XVII в. съставлява литературата на т. нар. „разкол“ или старообредчеството. Това религиознообществено движение се заражда в средата на низшето духовенство, недоволно от реформите на патриарх Никон. Религиозното движение бързо прераства в социално, като обединява под знамената си всички недоволни плебеи, хората от покрайнините и селячеството. Към разкола се присъединява стре лецката войска и част от болярството, която е в опозиция на царския режим. Движението получава широк размах и е страшно ожесточено, фанатично. То заплашва не само господствуващата църква, но и самата държава. Особено трагични негови прояви са масовите самоизгаряния на недоволни, а също и едно от най-упоритите и продължителни в историята на народните движения Соловецко въстание от 1667-1676 г. „Революционната опозиция срещу феодализма минава през цялото средновековие - пише Фр. Енгелс в труда си „Селската война в Германия". - В зависимост от условията на историческия момент тя се проявява ту като мистика, ту във вид на явна ерес, ту във вид на въоръжено въстание. "1 Старообредчеството е една от формите, чрез които се изразява антифеодалният протест през XVII в., неслучайно наречен „бунтовното време". Изострянето на класовата борба и повишаването ролята на народа, който съвсем осезателно и в известна степен съзнателно се намесва в историята, са типични за него. „Медният бунт" в Москва през 1662 г., знаменитото Соловецко въстание,

Житейната биография за Иван Рилски е сигурно най-народностното произведение, завещано ни от последния търновски патриарх. В осенената с трагически предчувствия епоха като духовен водач на народа Евтимий търси положителни герои, които да бъдат пример за подража ние. 1 Те не могат да се открият в неуспешните за България исторически събития през XIV столетие, затова бележитият писател се опира на българския символ, свързан с името на Иван Рилски. Безусловното следване на светеца е неспокойната нишка, която изплита художествената творба. Политическите позиции, изразени в нея, подбуждат обединителните чувства на народа и най-вече на неговите държавници, които са длъжни да възправят българина в решителна битка за своето отечество. Житието е важен извор за литературно-естетическите възгледи на основателя и вдъхновителя на Търновската книжовна школа, в която „се развива съвършено ново отношение към думата, особено търсене на словесни дълбини". Едно конкретно изследване върху житиеписа за рилския подвижник ще хвърли светлина върху приносното участие на неговия автор в балканския и източнославянския литературен процес. От 1363 до 1371 г. Евтимий е във Византия. Там той задълбочава познанията си върху византийската и богослужебната литература, 3 овладява тайните на реторическото майсторство. Чрез съчиненията на Йосиф Ракендит, Михаил Псел и други теоретици бъдещият патриарх се докосва до откровенията на античните ритори. Освен нормативните постановки за художествената реч при изучаването на Евтимиевите произведения е важно и ритуалното им предназначение. Агиографските творби са написани за лично произнасяне в църква. Пълната им идейно-естетическа оценка трябва да обхване и тях ното функционално разположение по време на храмовия обред. Предметно-стенописният интериор, гласът на ритора, вокално-речитативната музика завладяват слушателя с внушителна празничност и загадъчност. Запалените лампади с тайнствената си светлина символизират стремлението нагоре към небесата, докато долу мирският свят тъне в сумрака на очакването да получи справедлива присъда, спасение и надежда за по-добър живот.

Карел Чапек навлиза сериозно в литературата през второто десетилетие на ХХ в., когато в нея все още властвуват характерните за края на века индиви дуалистични представи, които естетизират човешката личност, наблягайки върху нейната оригиналност, странност и изключителност. Заедно с други свои съвре менници в чешката литература (Я. Хашек, Вл. Ванчура) той противопоставя на този литературен идеал за човека интегрално" човешкото като съчетание от велико и дребно, от обикновено и необикновено, от сила и слабост, от разнородни и противоречиви качества, образуващи в своето единство богатата и сложна човешка природа. Чапек подчинява индивидуалната човешка съдба на кардиналния въпрос за защита на човешкото, на хуманността, предусещайки пагубните последствия от настъплението на техническата цивилизация. Неговите обикновени хора (в „Разпятие“ и „Мъчителни разкази", в „Разкази от единия и другия джоб") са забележителни не толкова като живописни представители на малкия човек, а преди всичко като определена позиция, като възможен отговор на въ просите, пред които писателят е изправен. Като художник той провокира романтичното и декадентско изкуство, което митологизира дадени черти на личността и я откъсва от реалния живот. Разру шаването на естетическата конвенция се забелязва още в сборниците с разкази, които Чапек пише заедно с брат си Йозеф Чапек („Градината на Кръконош“, „Сияйни дълбини"), а в следващите му самостоятелни произведения кристализира в единството на идейно-философската позиция и изобразителния похват. В творчеството на Чапек няма да открием образи на изключителни герои - той е склонен да пародира всяко величие и изключителност, тъй като стремежът му е да познае човека в духовния колектив на човешкото. Чапек твори с убежде нието, че действителността и човекът са много по-сложни и богати, отколкото ги виждаме, и от всяка теоретизирана истина за тях. Според него действителността трябва да бъде добита чрез упорит труд, а не просто описана. Не можем да не забележим колко тясно неговата склонност към „преобръщане“ на нещата и разрушаване на естетическата конвенция е свързана с това убеждение, което го превръща в обновител на традиционното епическо изкуство. Съизмерването на гледните точки е характерен похват, чрез който Чапек постига психологическа дълбочина в изображението на екзистенциалните проблеми на човешкото битие (трилогията „Обикновен живот"). Още в първите сборници разкази („Разпятие“, „Мъчителни разкази") драматичното противопоставяне на две гледни точки (поглед „отвън“ и „отвътре") е свързано с избора на истинското битие, чрез което човек трябва да осъществи своите духовни стремежи, скритите възможности на своята личност.

Що е време, Този въпрос занимава европейската литература още в средата на XVIII в., а от началото на нашето столетие - и литературната наука. Българската проза си го зададе значително по-късно, във втората половина на 60-те години. Несравнимо по-скромна по обхват и дълбочина е и критико-теоретическата му интерпретация у нас. Нещо повече - ако в западноевропейското и американското литературознание проблемът се разглежда с редки изключения в неговите тясно формални аспекти, ние също не сме изяснили, както следва, идеологиче ските му корени. А те са изключително важни. Търсейки ги в нашата - българската - следреволюционна социално-художествена действителност, ние бихме излезли към обяснението на внезапно нарасналата значимост на време-пространствените решения в националната ни художествена практика - особено в прозата. И не бихме омаловажавали като подражателни досегашните откъслечни опити на критиката да подхване един въпрос, върху който от десетилетия работят редица чуждестранни изследователи. Като отбелязваме актуализацията му у нас, обикновено я разглеждаме като резултат от взаимодействието на редица фактори: вътрешната потребност на словесното изкуство към саморазвитие и самообновление; засилените контакти на съвременната ни литература с чуждия естетически опит; интензивния обмен между литературата и кинематографа. Това е така, но не е всичко. Преди да бъдат специфично творческо явление, експериментите с времето са явление дълбоко социално. В тях, ако си позволим да избързаме с изводите, се оглеждат своеобразно пречупени духовните брожения на епохата, промененото из основи светоусещане и самочувствие на днешния български човек. За тези брожения и за ролята им във формирането на новите художествени концепции за времето ще става дума в тази статия. За целта ще се върнем накратко назад, към традицията. Без такова връщане ще е трудно да разберем новото, което я преобрази през последните двадесетина години.

Колкото повече години ни отдалечават от времето, през което е живял Иван Вазов, толкова по-скъпи ни стават всички оригинали - ръкописи, писма и документи, - свързани с поета и неговото семейство. По страниците на периодичния печат и из архивите може да се открият още редица нови неща или поне неизвестни редакции на Вазови творби" - казва проф. Милена Ца нева. В личния архив на Вазовия брат Георги Вазов (ф. 020, оп. 1), съхраняващ се в ЦВА - гр. Велико Търново, се намират писма от неговите близки - майка, братя и сестра. Генерал-лейтенант Георги Минчев Вазов е тясно свързан с развитието на българската армия и с обществено-политическия живот в страната от Освобождението до средата на 30-те години на ХХ век "2. Той е известен като началник на инженерните войски при укрепването на Сливница през 1912-1913 г., боен началник на войските от Източния сектор при Одрин, като генерал-губернатор на Източна Тракия... Едни от неизвестните писма в личния му архив са писмата на неговата майка Съба Вазова и брат му Иван Вазов (ЦВА - ф. 020, оп. І, а. е. 134, л. 1,2). Написани като отговор на едно и също писмо на Георги Вазов, двете писма са семейна реликва - писмото на Вазов, заемащо последната четвърта страница, се явява продължение на писмото на Съба Вазова. Ето текста на писмото на Съба Вазова до Георги Вазов, предаден по съвременния правопис, като са запазени някои характерни особености: ,,1892 ноември 9, София Мило ми Чедо Георге, Писмото ти заедно с 200 рубли получихме и ни възрадува много, защото много имахми нужда в онези дни, макар чи бачо ти очакуваши да земи от министерството иляду лева за списанието, което се помещава в сборника министерски. Радувам са и ощи чи моят Георги е пичаловник, та като провожда нам и артардисал си си хубав капитал. Сине, мой, мола са богу да та надари със здраве и дълъг живот, па и на сички ни, та да дочакаме денят на виждането ни. Ази ти писах от Сопот и като дудох тука, дуде Владимир, стоя 15 дена в София и си замина за Шумен. Той ти писа и проводи от бачувати съчинения, после 1 неделя дуде Киро от Севлиево, а Танка с децата от Стара Загора.

За да го почувствуваме като автор, човек трябва да предложи възглед. А възглед значи позиция, облик, физиономична цялост. Тази не толкова банална, колкото изглежда, мисъл просветва в дълбочините си, ако се прибави, че автор с интересни идеи може и да се изплъзне от вниманието, ако идеите му не се събират във възглед или поне ако част от тях стоят разсеяно. Малко са критиците, които като Бахтин предлагат повод за спокойно обсъждане на тази постановка. Неговите разработки на въпроси от различни и далечни области са пронизани от водеща нишка. Те имат критерий. Единният възглед за света и културата, позицията, авторовостта при Бахтин просто се натрапват. Колкото една идея е по-силна, по-абстрактна, т. е. извлича повече неща от действителността и ги съединява в по-отдалечена точка, толкова тя подсилва убеждението, че голямата идея в известен смисъл е „тиранична". Тя потиска всичко, което е в обсега и и което е склонно да се отклони. Повтаряна е истината, че идеята не е равна на жизненото многообразие. Още по-небили възможно е тяхното равенство, ако явленията, били те жизнени, турни, стоят на две-три хиляди години едно от друго. те кулТакова странно, даже „ирационално" явление в критиката е Михаил Бахтин. Неговата критика е теория, а теорията му е критика - положение, което евалидно за всеки голям автор на критика. Бахтин спои в критическо убеж дение разносмислови и разновременни явления и обстоятелства на културата. Спойката чертае „трасе", означено с възлови понятия на автора: менипея - карнавал - диалог - полифония - роман. Диалогизацията и романът сключ ват параболата на това критическо трасе. Те се оглеждат едно в друго като понятия навсякъде. „Единство на развиващата се идея. Оттук известната вътрешна незавършеност на много мои мисли. Любовта ми към вариациите и многообразието на термините спрямо едно явление. Множественост на ракурсите. Сближаване с далечното, без да се посочват посредническите звена." Написано, споделено е в записките на критика от 1970-1971 г., които по-късно доброжелатели пуб ликуваха в „Эстетика словесного творчества" (1979). Тази книга изкара наяве 31 непубликуваните и незавършени неща от Бахтин, след като няколко десети И летия критически шедьоври стояха в чекмеджето му.

Книгите на Стефан Цвайг са били лавина в преводната ни книж нина. И днес те се четат с интерес. Няма спор: той е масово чудо във вкуса. Цвайг е в състояние да възпламени мнозинството: от интелигента до фризьорката. Той не създава за всекиго по нещо, а „за всички от всичко". Той е продукт на своята култура: без първостепенна активност, преситена, свела крайностите на културния език до виенското изящество, което прониква като дим; една култура на залеза. Цвайг е гледан от много страни, но не ми е известно да е видян в отношение към най-фрапантното в съвременния му свят: художествения авангард, ексцеса на модерното изкуство, мятането на публиката между крайностите на отрицанията и възторзите. Някой би се изненадал от това съотношение. Спрямо авангарда Цвайг, неговият съвременник, изглежда от друга епоха. Или е дете на друга, болна от друго епоха? Или сам той е болен, но не от болестта на Дали? От тези тягостни въпроси ще се измъкна по най-простия начин. В шествието на авангарда автори като Цвайг се озоваха на другата страна на везната. Раздрусана от авангарда, културата се вкопчи здраво в тях. Чрез него се осредява масовото чудо на вкуса, пору гано от ексцесите на дехуманизацията" и от нейния елитаризъм. Осреднява се, не се разлива в полюсите. Това най-напред значи едно: изпъдена от „дехуманизацията на изкуството“, човешката фигура заема почти религиозно място у интелектуалци като Цвайг. Там тя e предмет на обет. „Красивият стил" компенсира „грозния авангар дизъм", мекото залезно изящество - заплашителността на модернизма. Има навик да се гледа на Цвайг като на прекрасен стилист и оттук да се раждат въздишки или стрели. Наистина сравнението, образът, културната асоциация и музикалният ритъм са основата на неговата упойваща есеистика (ще говоря за есетата, не за новелите му.) Ог тях се поражда и пяната й, самозаработването на тази основа, на тези черти за сметка на бистрата логика и точната мисъл. Безброй са случаите, когато дума думата отваря, ефектът повлича ефект автор и поклонник сякаш танцуват покрай същината на нещата. Но нека да не се увличаме. Ако средствата му лежат на сърце и той да не иска, не може да ги обуздае, прицелите са освен бляскави още и много сериозни. Цвайг не си е поставял нито една несериозна за дача, думата никъде не остава негова крайна цел.

Всички смятат Владимир Сергеевич Соловьов преди всичко за виден руски философ идеа лист. И това е съвсем правилно. Обаче и терминът „философия", и терминът „идеализъм“ са се употребявали в историята в безкрайно разнообразни значения и отсенки. Именно затова и квалифи кацията „философ идеалист", макар че е правилна, е прекалено обща и неясна. Вл. Соловьов на истина се е занимавал с абстрактната философия както в началото на своята литературна дейност, т. е. през 70-те години, така и в нейния край, през 90-те години. Заедно с това обаче Вл. Соловьов не само сам е бил поет, но и твърде внимателно се е отнасял към другите поети и писатели; към това е необходимо да се прибави неговото необикновено интензивно отношение и към въпросите от обществено-исторически характер, и към историческо-религиозните въпроси, и дори към чисто политическите - предимно през 80-те години. От това следва, че Владимир Соловьов може да бъде разбран само във връзка с неговото пряко и непряко обкръжение - и от литературен, и от политически, и изобщо от публицистичен характер. 8 Сред цялото това културно обкръжение особена роля принадлежи изобщо на поетите и пи сателите. И цялата тази роля е дотолкова голяма и дотолкова малко изучена, че да се осветли тя в едно кратко проучване, би било безполезна работа. Ето защо от най-близкото литературно обкръжение на Вл. Соловьов ние на първо време избираме само Л. Толстой, Достоевски и В. В. Ро занов. Та нали и отношението на Вл. Соловьов към тези трима писатели в много аспекти все още остава недостатъчно ясно. Причина за тази неяснота са отчасти прекалено голямото доброду шие на Вл. Соловьов, неговата мекота и задушевност, неизменната му дружеска настроеност, което именно го е заставяло често да се изразява по-малко определено и почти никога - враж дебно. Наистина това добродушие понякога е отстъпвало място и на по-решителни оценки на не говите литературни недоброжелатели. Ще вземем под внимание всичко това при обрисуването на отношението на Вл. Соловьов към тримата посочени от нас писатели. NOM ETE Вл. Соловьов и Л. Н. Толстой. Най-напред ще говорим за автора, по отношение на когото добродушното и задушевно настроение на Вл. Соловьов се проявяват в по-малка степен поради прекалено голямото различие на двамата мислители. Всъщност Вл. Соловьов дори и в далечния смисъл на думата едва ли би могъл да намери общ език с Л. Н. Толстой. Наистина работата започва с твърде положителния отзив на Л. Толстой за него. Прочитайки магистърската дисертация на Вл. Соловьов (1874), Л. Толстой казва: „Ето още един човек се прибави към малкото руски хора, които си позволяват да мислят със собствения си ум" (Полн. собр. соч., т. 62, с. 128), state N TH OE Макар че Л. Н. Толстой се е наричал християнин, цялата му идеологическа дейност е била насочена към разрушаване авторитета на Евангелията, към отстраняването на всичко чудотворно и изобщо богословско от тях и дори - към достигащата до пряко ругателство критика на догматичното богословие като цяло. Това ругателство достига при Толстой до такива размери, че мнонегови изрази издателите са били принудени да заменят с многоточия. При такива условия го какво биха могли да водят беседа Вл. Соловьов и Л. Толстой? KEED NEERNST за оп Впрочем трябва да се каже, че дори и тук добродушието на Вл. Соловьов все пак довежда до някакво, макар и външно, познанство между двамата писатели, Но няма нищо удивително във факта, че тази връзка с Л. Толстой в един прекрасен ден изцяло загива, защото в действител ност тя никога не е съществувала.