Новото

Обичам да се зачитам в некролози, в тях леко се долавя диханието на някой чужд, неподозиран, неповторим живот. Веднъж на една къса софийска уличка се зачетох в един току-що разлепен некролог. Явно погледът ми беше привлечен от необичайното име, покойникът беше от италиански произход. Не след дълго време това име срещнах в едно стихотворение на Валери Петров, поместено в последната му книга, то се казва „Отвян от вихъра“. Понеже съм виждал на тая уличка как В. Петров се занимава с колата си, мислено свързах тия два факта. Просто станах неволен свидетел на раждането на едно негово стихотворение или по-точно на неговия асоциативен подтик. И както обикновено става в поезията, един най-незначителен факт може да даде повод за емоционален размисъл. В случая Валери Петров е минал край къщата, прочел е некролога и в него се е зародила една емоционална идея, която покъсно е прераснала в трайно поетическо обобщение. Много минувачи са минали край скръбния наслов за Анджело Руджери, но никой от тях не е направил от тоя факт поезия, не го е превърнал в неповторимо емоционално преживявание, в тъжен размисъл за човешката съдба.

Достоевски започнал да работи над романа „Идиот“ през есента на 1867 г. средата на септември месец и дори отбелязал точната дата, 14 септември, понеже бил в някои неща особено педантичен. Подробен дневник за себе си не водил, както например Толстой, но имал бележници, в които нанасял размера на своите постоянни дългове и разни обнадеждаващи цифри за бъдещи хонорари; отбелязвал понякога и датите на епилептичните си припадъци и какъв е бил припадъкът - силен, слаб или среден, освен това разни дреболии от всекидневието или нахвърлял кратко, с по няколко най-важни изречения отделни сцени от произведението, над което работел или се канел да работи. Самия ръкопис на романа „Идиот с наличните му варианти, както и множество други книжа, между които и вариантите на „Бесове", Достоевски бил принуден да изгори преди завръщането си в Русия. Имал горчив опит от едно време, когато през 1849 г. го арестували по делото на петрашевците, отнели му ръкописите и след това тези ръкописи изчезнали завинаги. Боял се, че и сега ще стане същото и че на границата не само ще вземат книжата, но може би ще има и други последствия. Тия ръкописи, разбира се, много по-ясно биха ни показали как Достоевски е писал „Идиот“. Това е по време на продължителното му пребиваване в Германия, Швейца рия и Италия. Достоевски заминал от Петербург на 14 април 1867 г. и след повече от четири години се завърнал на 8 юли 1871 г. Преди това, през февруари 1867 г., той се оженил за Ана Григориевна Сниткина, така че началото на тях ното пътуване било и нещо като сватбено пътешествие. (Средствата им не са били достатъчни, за да смятаме, че това наистина и в пълния смисъл на думата ебило сватбено пътешествие.) Достоевски през всичкото време работел. За разлика от мнозина други велики руски писатели той живеел само от писателския си труд - не разполагал нито с имения, нито с някаква служба, а се грижел и за семейството на покойния си брат Михаил Михайлович и дори за своя завареник от първия си брак. Би могло да се добави, че безпаричието го правело лесна плячка и в ръцете на издателите. Толстой без никакви усилия получавал примерно 500 рубли на кола, докато на Достоевски плащали едва половината от тая сума и дори трябвало често пъти да се унижава, за да вземе поне толкова. Тургенев също получавал много повече и дори Гончаров, чиято популярност никога не е съперничела с успехите на Достоевски или Тургенев. „Твърде ниско 26 •Ф. М. Достоевски, Идиот, НК, 1971. Предговор В. Велчев. ме ценят, защото живея от работата си" - пише Достоевски в едно писмо до Ана Григориевна. Малко е да се каже, че бракът му с нея бил сполучлив въпреки голямата разлика във възрастта. В лицето на Ана Григориевна той срещнал един предан човек - нежен, чувствителен и търпелив. За Достоевски това е било решително необходимо при неговия характер, болезнено състояние, материална несигурност и почти пълно отсъствие на практически усет.

От възникването си до Първата световна война българският разказ (с малки изключения) има за герои личности, които са представени в социалния контекст на действителността. Почти всичко се свежда до изнасяне на преден план тяхното отношение към обществените проблеми. Ето защо и акцентът се стоварва върху описанията на постъпките им, характеризиращи ги като хора, тясно свързани с бита и конкретните обществени задачи. Може би затова техните характери са уравновесени, цялостни, монолитни. Достатъчно е да се разкрият някои от основните чувства, изпъкващи в човешкия живот, за да се получи представа тези първично силни и цялостни характери. По тази причина индивидуалните черти, служейки като атмосфера за монолитното изграждане на тези характери, явяват едновременно и социални. за сe Затова си позволихме да заключим, че в българския разказ героите съществуват изключително посредством описанието на техните социални функции. Неслучайно чисто психологическите особености са така подбрани, че винаги открояват социалната функция на личността. Едва в годините на Първата световна война ударението на българския разказ се премести от събитието и действието към човешката душа, убежище на всички случки. Макар и с риск да се откъсне от социалната практика на хората, българският разказ се зае да направи от мъжете и жените, вълнуващи се от веч ните проблеми на смъртта и живота, любовта и изневярата, болката и радостта, красотата и грозотата, централни свои герои. B С „Песента на колелетата" Йовков откри едни по-затворени в себе си те И герои, които умеят да се вслушват в тишината. Тяхната способност да живеят света на мълчанието е нещо ново за разказа ни. В границите на този свят постигат уединение, което е необходимо за осмисляне на преживяното, за търсене смисъла в живота и щастието. 1,2,3 Простият и неук Сали Яшар е един самороден философ. Винаги при залез слънце той разговаря със себе си. Темата е една съща - личната човешка отговорност. Майсторът Яшар се чувствува задължен да остави след себе си следи. По този начин Йовков е в руслото на оная линия европейската литература, която от Гьоте до Горки поставя в центъра на живота творческото съзнателно изразходване на труда, необходим за благото на човешката общност.

През 1965 година издателство „Български писател" в своята мемоарна поре дица издаде том със спомени за Гео Милев, Христо Ясенов и Сергей Румянцев. В страниците, отделени за Гео Милев, са включени и спомените на неговия съграж данин, съученик и другар - поетът Иван Мирчев. Неотдавна в Научния архив на Бъл 1 Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев в спомените на съвременни ците си. Под редакцията на Леда Милева, Пенка Кръстева и Иван Сестримски. С., 1965. 148 2 Цит. съч., 120-150. гарската академия на науките попаднах на машинописния втори екземпляр от ори гинала, послужил като първообраз на публикуваните спомени на Иван Мирчев за автора на поемата „Септември". Направи ми впечатление големият му обем - 48 стандартни машинописни страници. Това ме подтикна да извърша сравнение между съдържанието на машинописния екземпляр и на публикувания текст в мемоарния том. Оказа се, че почти на всяка машинописна страница редакторите на спомена са извършили съкращения: от няколко реда - до петнадесет -двадесет. На три места бяха съкратени между три и пет цели страници. Преработеният от съставителите и редакторите спомен на Иван Мирчев на страниците на сборника има цялостен, много стегнат и хронологически последователен характер. Но въпреки това след направеното сравнение стигнах до убежде нието, че ако от гледна точка отпреди повече от 25 години обемът, изискванията и тогавашните условия да са задължавали споменът на Иван Мирчев, написан през 1958 година, да бъде строго редактиран и съкратен, то от днешна гледна точка съ кратените пасажи и страници придобиват свое значение, внасят нови обяснителни моменти в представата ни за Гео Милев и за други негови съвременници - поети и художници.