Общи

Сред всички изкуства литературата се отличава с това, че има едновременно и много неограничен, и много ограничен характер. Неограничен, защото мисловното и съдържание тежнее да се разпростре, да излезе от рамките, в които е създадено, или, обратното, дошло от вън - да бъде аси милирано, претворено в границите на една нова среда. Ограничен, защото нейното изразно средство, езикът, не се възприема непосредствено, а пред полага въвеждането на нов израз във връзка безспорно с изобразения обект, но все-пак различен от него и на друга допирна плоскост. „Оковите на идиома, е казал един критик (Ф. Балденспергер) пречат, тъй да се каже, на литературата да прекрачи прага на собствения си дом." Тези два противополжни аспекта, присъщи на литературното произведение, се проявяват особено ярко, когато литературният историк пристъпи към съпоставки. Сравнителното литературознание е всъщност повече метод, отколкото отрасъл. И навярно тъкмо затова ни дава възможност особено добре да доловим естеството на литературните явления. Всяка творба, колкото и всеобемна, колкото и лъчезарна да е, си остава плод на една епоха, една страна, една среда, както и на един автор. Със съдържанието си, отразяващо средата, страната, епохата, тя може да представлява документ, свидетелство, полезно както за съотечествениците, така и за чужденците. Може да бъде и опит на автора да се изгръгне от своята среда и традиция, да стане вестител, призоваващ към новаторско творчество. Литературита на Югоизточна Европа ни дават много примери в това отношение, особено ако се спрем на развитието им от края на XVIII в. до наши дни във връзка с дру гите европейски литератури и на първо място с тези на Запада. Така към историческия аспект в проучването на литературите се добавя и сравни телният - и тук се преплитат проблемите за успоредното развитие с тези за въздействието. Докладите, поместени по-нататък, написани от специа листи по всяка от тези литератури, разкриват предимно специфичните осо бености на произведенията, както и на условията, при които са възникнали, но позволяват също да се установи известна връзка между литературните явления в различните страни.

Няма никакъв спор - старите литератури на българи, сърби и руси показват някои общи черти в съдържание, тенденции, развитие, стил, жанрове, писатели и пр. Тъкмо това дава основание в историята на общоевропейското литературно развитие те да се разглеждат като група литератури, да се дирят и сочат черти, представляващи нещо ново в това развитие. На тази тяхна безспорна общност до известна степен се дължи и последната публикация на добре познатия и у нас виден съветски учен медиевист Дмитрий Сергеевич Лихачов - „Старославянските литератури като система". По-точно казано, изнесените тук мисли доразвиват и детайлират негови съждения, изказани няколко години порано. Последната му публикация, всъщност разширен и преработен доклад, изнесен в Прага през 1968 г. на VI славистичен конгрес, засяга няколко много важни проблеми из историята на старите славянски литератури: 1. Явления на литературна трансплантация; 2. Старославянската литература-посредница и славянската рецензия (редакция) на византийската култура; 3. Жанрове и видове на старославянските литератури; 4. Старославянските литератури и фолклорът 5. Старославянските литератури и изобразителните изкуства; 6. Старославянските литератури и действителността.

Употребата на тези понятия в литературната и общата историография на Българското Възраждане поставя много остро въпроса за притъпената терминологическа прецизност, с която понякога се класифицират основни явления и тенденции в културно-националното ни развитие през XVIII—XIX в. Свободното, недифиренцираното им използуване в научни и популярни изследвания за означената епоха противоречи на методологически углъбеното в науката и води към по-широкото възприемане на една равнозначна, унифицирана представа за различни по своята същност дейци, художествени образци, идейни течения и процеси. Понятията от първата група (просвещение - просветителство, просвеще ници - просветители, просветителска идеология и пр.) са придобили в специализираната научна литература три основни предназначения. Нерядко с тях се характеризират такива черти и особености в творчеството на дейци от епохата на Българското Възраждане, които стоят близко до идейната и стиловата система на Европейското Просвещение. „Паисий Хилендарски, пишейки своята „История славяноболгарская" - изтъква Е. Георгиев, - излиза далеч пред средновековната историография със своя ярък публицистичен тон, характерен за епохата на Възраждането. В творчеството си Софроний Врачански се приобщава идейно и жанрово също към литературата на Просвещението."1 От друга страна, те се използуват като равнозначни определения както за Европейското Просвещение, така също и за културно-националното развитие на народа ни през даден исторически период. В „История на философската мисъл в България" например католическият книжовник от Чипровци Яков Пеячевич е охарактеризиран като „типичен представител на ранното средноевропейско просвещение" (курс. м.). За Йосиф Бозвели обаче се казва: „Вдъхновен от делата на Паисий и Софроний, попаднал под влияние на просветителските идеи на френските мислители от XVIII в... Бозвели става пламенен вдъхновител на националноосвободителната идея и неуморим пропагандатор на просветителски (курс. м.) и рационалистич Ни идеи.

В края на XVI век Григорий Пелагонийски (Прилепски) прави първия превод на сборника "Съкровище" на Дамаскин Студит (0scraupoc; дщ .. u:x.crкt'vou тоu uno8tciк6vou ка( Z:тоu8(тос; юu 0scraЛov(кscoc;), чието първо издание излиза във Венеция в 1557/58 година. Този превод съдържа 36-те слова на оригиналното гръцко съчинение. Това е т. нар. "македонски" превод • Скоро след този превод се появява втори, направен независимо от превода на Григорий- т. нар. "средногорски" превод. В него попадат 29 от словата на Дамаскин Студит • Започват да се включват и други текстове - това са т. нар. "недамаскинови" слова. Под "недамаскинови" слова в тази работа се разбират: 1) Произведения на старата българска преводна и оригинална литература и 2) Компилативни произведения, които са включени в дамаскинските сборници извън оригиналните съчинения на Дамаскин Студит от "Съкровище" и преведените по-късно слова на новогръцки писатели като: Агапий Лангос, Теофан Елеавулк (Ритон Теофан ), Йоаники ос Картанос, Албертас Маринос и др. Това означава, че понятието "дамаскинови" се разширява, като към него се включват освен словата на самия Дамаскин Студит и преводите на други новогръцки книжовници. Тези два първи превода са осъществени на традиционния български книжовен език от този период, получил определението: "късен следевтимиев среднобългарски език, чийто правопис е Евтимиево-ресавскищ. XVII век се ознаменува с появата на новобългарските дамаскини. Те са били винаги обект на по-голямо внимание и сред литературоведите и сред езиковедите. Литературоведите са привлечени от особеностите на дамаскинските сборници, които стават определящи, типични за последния етап от развитието на старата българска литература, а езиковедите обръщат специално внимание на първия (след близо осемвековно прекъсване) опит за създаване на книжовен език на народна основа.