опита

Мненията за Нортрън Фрай като за всяка голяма фигура достигат крайности те. Имам усещане от подсказващи факти, че за него възторзите са толкова, колкото и отрицанията; че понякога (имаше такъв случай у нас) възторзите само подготвят отрицанията. Така е и със сънародника му Маршал Маклуън (двамата са канадци Фрай и Маклуън създадоха книги, които четвърт столетие не слизат от сцената на тълкуванията. Една добра теория на литературата или теория на европейската цивилизация не може да се размине с „Анатомия на критиката" и с, Гутенберговата галактика". Маклуън не се върна към книгата и към темата си, сметна я за изчер пана. Фрай не я изчерпи в „Анатомия на критиката“. След нея написа две книги за критиката - и двете със заглавие, което е вариация на популярни в културата поня тия. Веднъж то бе Баховото „Добре темперирано пиано" (у Фрай - „Добре тем перираният критик", 1963), вторият пък Кантовото „Критическият път" (същото за главие у Фрай, 1971). И други съчинения на литературоведа и фолклориста Нор тръп Фрай се отнасят до любимата тема - на критиката той гледа като на познание от висок разред. Първата му книга е„Заплашителната симетрия“ (1947) и е посветена на У. Блейк С методологически въпроси на критиката започва да се занимава тогава (книга вър ху Спенсър). Издава книга за английския романтизъм (1968), за Шекспировите тра гедии и др. Причисляват го към митологическата критика. Но мисълта му има достатъчно напрежения и хоризонти, за да не се изчерпи с основите на една школа. Ако трябва да говоря наедро, т. е. скривайки онова, което не знам, ще кажа, че средното рав нище на школата търси да се опре на нещо странично на съвременната литератур ност. Точно срещу това се възправя Н. Фрай, който писа: „Винаги съм наблягал, че критиката не може да вземе предпоставките си отдругаде." Това е казано в „Кра тическият път“, книгата, която има по-свободен, по-импровизационен характер от „Анатомия на критиката“ и затова по-леко кръстосва литературни, културни и ж тейски въпроси. В нея той въведе две рисковани понятия, които липсват в строгата като готическа катедрала и като нея трудно разчленима „Анатомия на критиката - мит на спойката" (като начало и край на всичко) и „мит на свободата“. Неговата мисъл е необичайна и във видимата си страна - в понятийната систе ма. С познатия понятиен апарат няма да схванем смисъла на неговите термини Те значат друго. Вкрая на „Анатомия на критиката" - книгата, която ще бъде пред мет на тази работа - Фрай приложил речник. Той говори за отклонение от позна тото, иначе е безсмислен.

Зараждането на интереса към средновековната ни истерия през Възраждането е свързано с активизирането на гражданското и народностно чувство у българина при решаване на новите национални задачи. Патриотичната тенденция е водеща при тъл куване на историческите факти. Книжовните извори за миналото, писани предимно от чужденци, се насищат с български дух, запазен в народните предания и легенди. Така в процеса на вглеждането в събитията от нашето средновековие се успоредяват изпол зуването на историческите съчинения от чужди хронисти и интересът към онова, което е останало в народната памет. Възрожденските ни дейци са особено чувствителни към мненията на европейските учени, които от незнание изтъкват, че българите не са съ хранили в съзнанието си представи и спомени за своето далечно минало. Когато Камил Фарси пише, че у нас не е останало нито следа от военна доблест, ни въспоме нание за нашето минало, нито мисъл за бъдеще освобождение", Л. Каравелов реагира остро и възкликва: „Но у кого у нас не се е запазило въспоменание за царя ни Шишмана? Всяка баба и всяко дете може да кажат по нещо за неговата отчаяна и продължителна война против турците и за големите кървави сражения при Търново, София и Самоков. За българите, и това особено ясно проличава в „История славянобългарска" на Паисий Хилендарски, написването на българска история в началото на Възражда нето не е възможно без съобразяване с преданията и народните песни, макар в повечето случаи да съдържат елементи на легендарното и фантастичното. Интересното е, че те отразяват в по-голяма степен драматизма и трагизма на събитията, свързани падането на българското царство, отколкото величието и славата на средновековната ни държава. Тази особеност забелязваме и във възрожденската ни историческа дра матургия и в белетристиката през XIX век. Вярно е, че царският двор в драмите на Д. П. Войников е представен с външно великоление, но събитията по-често са свър C зани с преломни, пагубни и дори позорни за българската история периоди. Така е в драмата „Райна княгиня" на Войников, в „Иванко" на В. Друмев, в трилогията на Л. Каравелов „Отмъщението“, „После отмъщението" и "Тука му е краят". Дали трябва да обясняваме това положение с проявите на националната ни психика (та и в превода на Манасиевата хроника от XIV век от 21 илюстрации - 11 разказват за пораженията на българите") или с нуждите на съвременността - да се покажат на народа историческите грешки, които са довели до падането на царството, за да не се повторят? Този въпрос има своя отговор в творчеството на Любен Каравелов и Иван Вазов.

Повторението на опита и сътворението на смисъла