Любен Каравелов и Иван Вазов в опита им за художествено осмисляне на българската история

Зараждането на интереса към средновековната ни истерия през Възраждането е свързано с активизирането на гражданското и народностно чувство у българина при решаване на новите национални задачи. Патриотичната тенденция е водеща при тъл куване на историческите факти. Книжовните извори за миналото, писани предимно от чужденци, се насищат с български дух, запазен в народните предания и легенди. Така в процеса на вглеждането в събитията от нашето средновековие се успоредяват изпол зуването на историческите съчинения от чужди хронисти и интересът към онова, което е останало в народната памет. Възрожденските ни дейци са особено чувствителни към мненията на европейските учени, които от незнание изтъкват, че българите не са съ хранили в съзнанието си представи и спомени за своето далечно минало. Когато Камил Фарси пише, че у нас не е останало нито следа от военна доблест, ни въспоме нание за нашето минало, нито мисъл за бъдеще освобождение", Л. Каравелов реагира остро и възкликва: „Но у кого у нас не се е запазило въспоменание за царя ни Шишмана? Всяка баба и всяко дете може да кажат по нещо за неговата отчаяна и продължителна война против турците и за големите кървави сражения при Търново, София и Самоков. За българите, и това особено ясно проличава в „История славянобългарска" на Паисий Хилендарски, написването на българска история в началото на Възражда нето не е възможно без съобразяване с преданията и народните песни, макар в повечето случаи да съдържат елементи на легендарното и фантастичното. Интересното е, че те отразяват в по-голяма степен драматизма и трагизма на събитията, свързани падането на българското царство, отколкото величието и славата на средновековната ни държава. Тази особеност забелязваме и във възрожденската ни историческа дра матургия и в белетристиката през XIX век. Вярно е, че царският двор в драмите на Д. П. Войников е представен с външно великоление, но събитията по-често са свър C зани с преломни, пагубни и дори позорни за българската история периоди. Така е в драмата „Райна княгиня" на Войников, в „Иванко" на В. Друмев, в трилогията на Л. Каравелов „Отмъщението“, „После отмъщението" и "Тука му е краят". Дали трябва да обясняваме това положение с проявите на националната ни психика (та и в превода на Манасиевата хроника от XIV век от 21 илюстрации - 11 разказват за пораженията на българите") или с нуждите на съвременността - да се покажат на народа историческите грешки, които са довели до падането на царството, за да не се повторят? Този въпрос има своя отговор в творчеството на Любен Каравелов и Иван Вазов.