Книжка-9

1988, Книжка 9 - Съдържание

Въпреки протеклите десетилетия съдбата на Софрониевия сборник с текста на „Житие и страдания грешнаго Софрония" от стъкмяването му в Букурещ в 1805 г. постъпването в книгохранилището на московския професор историк и библиофил Михаил Петрович Погодин все още остава неизяснена докрай. Книгата е велик странник и пътищата на нейната одисея се откриват понякога твърде мъчно. Тази истина отнася и до ръкописния сборник на Софроний Врачански с неговото „Житие", странствуванията на който го довели до библиотечните полици в древнохранилището" на Погодин и накрая - в Ръкописния отдел на Императорската публична библиотека Петербург (днес Държавна публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин"). B Поместеното в Софрониевия сборник от 1805 г. негово животоописание е получило известност за пръв път (въпреки намирането на сборника вече в Русия) в публикацията на Г. С. Раковски в белградския вестник „Дунавски Лебед" (октомври-декември 1861 г.). Според „Забележки" към началото на публикацията на „Житието" преписът му е бил „съобщен" на Раковски от известния руски славист и университетски професор в Казан и в Одеса Виктор Иванович Григорович (1815-1876), „найшел и приписал" го „в Рускыты архивы "5. За „той-зи драгоцен пямятник", щастливо попаднал в ръцете на Раковски, той веднага известил с писмо от Белград (от 1. VIII. 1861 г.) постоянния дописник на „Дунавски Лебед" в Цариград Йосиф Дайнелов. Преценил правилно обществено-литературната стойност на Софрониевия животопис, Раковски побързал да помести началото му в брой 55 (от 17. Х. 1861 г., с. 220) на издавания от него вестник „Дунавски Лебед". Тази дата става рожден ден на Софрониевата автобиография в българския печат и в аналите на българската литературна история.

Вярваше се през дните на култа, а и днес все още се вярва от някои теоретици на литературата, поклонници на „точната наука", че портретьт като литературен жанр по-скоро достояние на есеистиката, отколкото на сериозното литературознание". Ако хвърлим поглед обаче върху цялостния развой на литературата, ще видим, че и големите писатели-романисти, и големите писатели-характеролози, и големите писатели-есеисти, и големите писатели-историци често използуват един и същи метод - правят портретни характеристики на героите си, на най-ярките фигури от дей ствителността или от миналото. Да си припомним за историци като Плутарх или Мишле, за характеролози като Теофраст или Лабрюер, за естеисти като Монтен или Паскал, за мемоаристи като Шатобриан или Херцен, за романисти като Балзак или Тол стой. Те всички са големи, а някои от тях - и велики творци. И преди всичко - пи сатели, а после - учени. Ето например какво казва Ивашкевич за Лев Толстой: „Образите на Толстой са най-често потрети; дори без да знаем кого представя такъв портрет, ние чувствуваме както у големите художници пластично уловената прилика с модела." Но, естествено, портретите на големите писатели-романисти с оглед на жанра са твърде различни от портретите на писателите-есеисти, историци или мемоаристи. Не бих желал да теоретизирам за разликата между видовете портрети. Тук би ме интересувало общото между тях и преди всичко портретът като самостоятелен лите ратурен жанр или пък включен в композиционното цяло на историческото или есеистичното повествование. За портрета като жанр в живописта е писано твърде много. За портрета като жанр в литературата е писано твърде малко, въпреки че винаги се е вярвало, че портретната характеристика е един от най-трудните жанрове в литературата. През 1927 г. А. Сидоров написа книгата „Портретът като проблем на социологията на изкуството“. Тук той категорично заявява, че портретът е един от най-значителните жанрове през всички времена и при всички народи. В този смисъл бихме могли да намерим много изказвания. Ето например Шарл Бодлер: „Какво може да бъде по-просто и по-сложно, повече видно и по-дълбоко от портрета?" А един художник като Ван Гог заявява: „Предпочитам да рисувам окото на човека пред една катедрала." И колко прав е великият творец! Дори когато се срещ нем с дивото животно, ние търсим очите му, което ще рече - неговата дива, честна душа. А именно душата е най-същественото.

Людмил Стоянов е измежду онези неспокойни български писатели, които в първите десетилетия на нашето столетие създават поезия, кореспондираща с естетическите тър сения на редица европейски творци. Неговите стихосбирки „Видения на кръстопът" (1914), „Меч и слово" (1917), „Прамайка" (1925), „Светая светих" (1926) са в синхрон духовните и стилови насоки в европейското изкуство на границата на двата века. Един от националните творци, изразили в произведенията си естетическия дух на сложен противоречив исторически период, той започва своето дело като символист в нача лото на столетието ни. Подирим ли характерното в неговата творческа индивидуалност тогава, ще ни впечатли поривът по красота и хармония, стремежът за словесен израз на новата душевност и чувствителност у модерния човек. „Не само аз, а цялата наша „бохема" - си спомня по-късно Л. Стоянов, - кой повече, кой по-малко, всички имаха красивата самоувереност на знаменития хидалго, всички се смятаха колумбовци още неоткрити светове. С Бодлер и Маларме или с Брюсов и Блок под мишница ние бяхме убедени, че вършим велико дело, хипнотизирани от формулата, че „красотата ще спаси света". Наистина, мъчно свързвахме двата края и често се сблъсквахме с призрака на глада, но предпочитахме един красив заник пред една хубава вечеря. Един стих за луната струваше повече от една писарска служба. Ние бяхме „жреци“, а на жреците не прилича да се занимават с банална работа. Ние можехме само да съзерцаваме природата, облаците, звездите, пролетта и есента - не с техния труд, с плодовете им с човешката умора, а с маковете“ и „славсите", с мъглата“ и „есенните листа". Като нещастни сомнамбули, запътени по первазите на стрехите, ние бяхме слени истинския живот, с души, затворени като херемкини в клетката на своя плачевен инди И видуализъм. И на за C г. Но нека не избързваме и се върнем назад, в зората на нашия век, в онова динамично застрашаващо изконните човешки стойности десетилетие - осъждащо хората духовни ламтежи на вледеняващо отчуждение. Л. Стоянов идва в София през 1905 търсейки препитание, започва да работи като надничар в тухларната фабрика край „Погребите", по-късно е коректор, преводач и т. н. Сблъскал се отрано с една грозна, байганьовска действителност, младият безсребреник поема пътя на своите житейски университети. „Прописал" на седемнайсетгодишна възраст, той се включва в кръга на творците, търсещи свои собствени пътища в изкуството, противостоящи на владеещия еснафски морал, стремящи се към нови ценностни критерии. Тези писатели, както писа М. Николов, си изработваха защитна броня, съграждаха си свят, в който важат законите на духа и красотата, на личната гордост и аристократично презрение към нравствената поквара".

Зараждането на интереса към средновековната ни истерия през Възраждането е свързано с активизирането на гражданското и народностно чувство у българина при решаване на новите национални задачи. Патриотичната тенденция е водеща при тъл куване на историческите факти. Книжовните извори за миналото, писани предимно от чужденци, се насищат с български дух, запазен в народните предания и легенди. Така в процеса на вглеждането в събитията от нашето средновековие се успоредяват изпол зуването на историческите съчинения от чужди хронисти и интересът към онова, което е останало в народната памет. Възрожденските ни дейци са особено чувствителни към мненията на европейските учени, които от незнание изтъкват, че българите не са съ хранили в съзнанието си представи и спомени за своето далечно минало. Когато Камил Фарси пише, че у нас не е останало нито следа от военна доблест, ни въспоме нание за нашето минало, нито мисъл за бъдеще освобождение", Л. Каравелов реагира остро и възкликва: „Но у кого у нас не се е запазило въспоменание за царя ни Шишмана? Всяка баба и всяко дете може да кажат по нещо за неговата отчаяна и продължителна война против турците и за големите кървави сражения при Търново, София и Самоков. За българите, и това особено ясно проличава в „История славянобългарска" на Паисий Хилендарски, написването на българска история в началото на Възражда нето не е възможно без съобразяване с преданията и народните песни, макар в повечето случаи да съдържат елементи на легендарното и фантастичното. Интересното е, че те отразяват в по-голяма степен драматизма и трагизма на събитията, свързани падането на българското царство, отколкото величието и славата на средновековната ни държава. Тази особеност забелязваме и във възрожденската ни историческа дра матургия и в белетристиката през XIX век. Вярно е, че царският двор в драмите на Д. П. Войников е представен с външно великоление, но събитията по-често са свър C зани с преломни, пагубни и дори позорни за българската история периоди. Така е в драмата „Райна княгиня" на Войников, в „Иванко" на В. Друмев, в трилогията на Л. Каравелов „Отмъщението“, „После отмъщението" и "Тука му е краят". Дали трябва да обясняваме това положение с проявите на националната ни психика (та и в превода на Манасиевата хроника от XIV век от 21 илюстрации - 11 разказват за пораженията на българите") или с нуждите на съвременността - да се покажат на народа историческите грешки, които са довели до падането на царството, за да не се повторят? Този въпрос има своя отговор в творчеството на Любен Каравелов и Иван Вазов.

През ХІІІ-XIV в. най-значително явление на поезията, създадена в пределите на Иберийския полуостров, е безспорно галисийско-португалската лирика. Като се изклю чи североизтокът на полуострова, т. е. Каталония, свързана изключително тясно Прованс в езиково и културно отношение, за земите на Кастилия, Арагон, Леон, Астурия, Андалусия, Галисия и Португалия е характерно едно знаменателно единство, предопределено от общата борба срещу мавританските завоеватели. Съществувало е единство и в областта на културата и поезията. Редица съвременни испански и португалски изследователи употребяват литературоведски специфичния термин „полуостровен лиризъм" (lirismo peninsular), чрез който обозначават тази общност на ли тературните процеси. Това понятие се нуждае обаче от уточняване, тъй като полуостровният лиризъм" се свързва изключително с галисийско-португалската поезия, създавана на съответния език, докато епическата традиция на полуострова е неотде лима от кастилския език, на който е написана забележителната поема „Песен за моя Сид" (около 1140 г.). Трябва да се отбележи, че близостта между галисийско-португалски и кастилски е била толкова голяма, че чак до XVI в. голяма част от интелигенцията на полуострова е била практически двуезична. Достатъчно е да припомним, че големият обновител на кастилския и португалския театър Жил Висенте (14652-1537) е пишел своите „ауто" на двата езика, а изследователите на прочутия къснорицарски роман „Палмейрим Английски" и досега не са в състояние да определят с категоричност дали оригинальт му е португалски или касталски. Категоричното разграничаване (и дори противопоставяне) между двата езика започва след битката при Алхубарота (1385 г.), когато излиза кралски указ, забраняващ на кастилци употребата на португалски език. C В резултат от политическото съперничество между Кастилия, Арагон и Леон, от една страна, и Португалия, от друга, през XIV в. започват и сложни културни процеси, довели до зараждането на кастилската поетическа школа в лицето на архиепископ де Ита. Така влиянието на галисийско-португалската поетическа школа устоява чак до края на XV в. „Устоява - както отбелязва изтъкнатият португалски литературо вед Родригиш Лапа, - но не в Португалия, където не е намирала вече подходяща сре да, а емигрирала в Кастилия, където среща по-добра съдба в по-фриволните и галантни дворове на Енрике II, Енрике III и Дон Хуан II."1

Антисимволистичният бунт в нашата литература на 20-те години беше осъществен от различни творци и естетически групировки и доведе до различни решения за новите пътища пред художествената ни словесност. Свое решение предложи и българският експресионизъм - най-вече чрез пропагандаторската, литературно-критическата и постическата дейност на Гео Милев. Но да се слага изцяло знак за равенство между краткотрайно просъществувалото у нас литературно направление и неговия неоспорим лидер е неправдоподобно. Липсата на съмишленици и последователи би означавала поне две взаимно свързани обстоятелства - или че съответните художествени търсения не са наситени със социално-духовната проблематика на своето време, или че не са естетически продуктивни и функционални. Очевидна е невалидността на горните предположения в светлината на съвременните изследвания върху литературно-историческата ситуация през 20-те години. Това се доказва от трудовете на Георги Цанев, Пантелей Зарев, Розалия Ликова, Симеон Хаджикосев, личи и в приносните статии на Димитър Ав рамов, Едвин Сугарев, Войчех Галонзка, където са дадени редица характеристики на експресионизма и спецификата на българските му проявления. Така днес са „карто- текирани" представителите на нашия експресионизъм - наред с Гео Милев за такива се посочват и Чавдар Мутафов, Ламар, Николай Марангозов, в известен смисъл Николай Райнов; разглеждани са и елементите на експресионистичната поетика И при Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, при диаболистите. Сред всички тези автори най-малко внимание е привличал Николай Марангозов. Дори някои от изследователите (Р. Ликова, В. Галонзка) направо го изключват от иначе доста широко очератания кръг от представители на българския експресионизъм. Впро чем, в това няма нищо чудно - още съвременниците на дебюта на Н. Марангозов го оценяват изключително негативно. Така в „Нов път" Н. Фурнаджиев отбелязва по повод стиховете от „Нула. Хулигански елегии": „Независимо от това, че те са написани с непознати и чужди средства, това гримасничене и плезене срещу днешната култура буржоазна установеност са твърде стари и банални - още от времето на Пшибишевски.

От първите стихотворения за деца, създадени през Възраждането, до днес са изминали повече от 130 години (началото на българската детска поезия е положено с творбите, писани от П. Р. Славейков в средата на миналия век). Традициите на детската литература имат още по-дълбоки, многовековни нови, като се вземе предвид и детският фолклор. Несъмнено литературата за деца винаги е била естествена, органична част от националния литературен процес, като е формирала, запазвала и развивала своите осо бености и специфика. Тя е особена, неделима част от нашата обща художествена литература. По силата на това разбиране, утвърдено от нашата критика, отношенията между националната и детската литература се разглеждат като взаимодействие между общото и особеното, като процес на взаимно проникване, влияние и развитие. Като приемаме детската литература (в частност поезията) за диалектично единство на националнолитературни и специфично развиващи се в самата нея традиции и новаторство, трябва да отбележим връз ката между първите творби за деца и фолклора, която има многоизмерими мирогледни, естетически и стилистични аспекти. В идейно-художествен план като най-обща особеност на тази връзка трябва да се посочи възприемането на националния възпитателен идеал, разбиран като съвкупност от нравствените стойности на един народ". За него Симеон Янев пише: „В основата на този идеал е трудът. Трудът, разбиран и като ученолюбие, и като физическа работа, това е коронованата тема във всичко, предназначено за деца, написано във времето на Възраждането. Трудът е главният нравствен критерий в традицията на детската литература, основа на хармонията между човека и света. Нравственият идеал не е статично, неизменяемо понятие, той е израз на духовното и социално развитие на един народ. През годините на Възраждането той се свързва с българското национално съзнание, през периода между Първата и Втората световна война се наблюдава процес на ярко социализиране, а след победата на социалистическата революция у нас националният идеал, отразен в детската литература, добива определено политически черти, политизира се В различните етапи на националния литературен процес по отношение на възпитателния идеал детската литература бележи сближаване, идентичност или раздалечаване от търсенията на литературата като цяло. И ако през Възраждането тези търсения са адекватни, в периода между двете световни войни, до като националната литература търси нови идеини ценности, детската остава при традиционните морални норми". Затова и героят в детската литература между двете войни е социално пасивен, като не приема идеалите на буржоазното общество и неговия морал, а се осланя на традиционния патриархален морал, запазен у народа. Нравственият девиз на героя тогава е: „Беден, но честен". Всъщност необходимостта от нов правствен идеал постепенно съзрява в периода между двете све товни войни. Това време се характеризира с два процеса: от една страна, идилична вярност към традиционния идеал в поезията на Асен разцветников, Дора Габе, Елисавета Багряна и др.; а от друга - разколебаване чрез иронията и пародията (в поезията на Елин Пелин) и установяване на нов, който все още не е осъществен в действителност, а е предмет на бъдещето и има силно романтичен характер (в творбите на Ваппаров, Радевски, Исаев, Босев).

„Книжовен имот за децата“ е второто детско списание. Излиза през 1872 г. под редакцията на Георги Атанасов Живков (с псевдоним Живкин) - една година след списание „Пчелица" на П. Р. Славейков и 30 години след пробния брой на първото българско периодично издание - сп. „Любословие". Под чертавам дистанцията във времето, защото тя дава възможност да се проследи обособяването на една нова читателска категория, в която се проектират нравствените изисквания към личността на българина. Детският периодичен печат през Възраждането не може да достигне равнището на останалите вест ници и списания, но той е част от зараждащата се детска литература, своеобразно продължение на идеите, мотивите, образите от четивата в читанките и букварите. Неговата поява е подготвена от бързото разви тие на училищното и читалищното дело, от подема на националния периодичен печат, от духовното общуване с другите народи. В съседна Румъния през 1865 г. е излязло списанието „Mama Si copilul", през 1866 г. - Elevul patriot", през 1869 г. - Amicul scoalei", а в. „Время" в бележка към превода на „Прия телите на Едуарда" подчертава, че в „Европа ся изваждат периодически листове, предназначени само за деца". Литературната продукция до този момент по същество е четиво за всички възрастови категории. Затова и първите детски списания са не само проява на лично отношение към проблемите на детската ху дожествена книжнина в еволюцията на националния литературен процес, но и степен на осъзнаване и утвърждаване на една нова читателска категория. Сп. „Книжовен имот за децата" излиза във Виена - На месец по една книжка нарежда и изважда на свят Г. А. Живкин". Още тук, в подзаглавието, Живков определя своя принос и кръга на възмож ностите си. Тази самооценка е в духа на времето, но тя е и отражение на обществената и нравствена позиция на автора, който никога повече не се връща към тази своя дейност. Сп. „Книжовен имот за децата" остава неговата единствена проява в областта на детската периодика. Интересна е съдбата на второто детско списание. Докато за „Пчелица" съвременниците дават само положителни отзиви, а библиографите и изследователите го включват в списъка на най-четените и тър сени списания, то за „Книжовен имот" само Каравелов дава своя оценка. Във в. „Свобода" (1872) Ка равелов обнародва статията „Четете и се образовайте". Изводите в нея не само допълват представите ни за отношението на Каравелов към педагогическите проблеми, към художествената стойност на че тивата за деца. Тук за първи път се срещаме с теоретични постановки за детската литература. Каравелов не може да се примири с налаганата мисъл, че всяка една книга е полезна, че всеки един писател заслужава лавров венец". Каравелов поставя въпроса за стойността на художествения текст, за неговата проекция във времето. В областта на детската литература той отъждестява ролята на педагога и твореца, защото е убеден, че детският писател е преди всичко педагог. „Обязаността на всеки разумен педагог -пише той в цитираната статия - е да въведе децата в действителния живот и да им покаже кои са действител ните радости, действителните скърби и естествени нужди." Регламентирайки ролята на педагога, Каравелов определя и параметрите на възпитанието, извежда действителността като основа, на която трябва да се гради педагогическият труд. Тази идея сама по себе си не е нова за творчеството на Каравелов, но тук тя е проявено отношение към детето-читател:

За Литературно Габрово би могло да се говори още от времето след Освобождението, града се завръщат бивши хъшове, бродили до неотдавна из Влашко, и духовният живот добива нов смисъл. Все още са свежи спомените от Ботевите вестници, а някои от старите издания са между багажа на пристигащите. Стените на кафенетата, разбира се, са украсени с революционните графики и кален дари- днес библиографски реликви. Заедно с това Габрово никога не е било литературно кръстовище с национално значение. От край време обаче то съхранява народностното отношение към хумора и сатирата. В съвремието, когато търсим техните извори, някогашните габровски сатирици придобиват по-особено значение и нови стой ности. Те са литературният етнос", значимият щрих на един град с определено отношение към злободнев ните въпроси на времето. Дори само това оправдава да се потърсят и осветят публикациите на няко гашните творци на хумора. За съжаление сатиричното авторство от онези години есвоеобразен жи вот под псевдоними, като само внимателният прочит би могъл да доведе до уточняването на конкретни автори - особено ако се потърсят те в отделните издания. Това ме насочи към участието на габровските сатирици и хумористи във в. „К во да е" (1911-1922 г.). За изданието еписано многократно. Горещо и обосновано отричано, то е намирало и аргумен тирана защита. Ще припомня само статията на проф. Александър Балабанов „К во да е във в. „Раз вигор", бр. 79 от 19, VIII. 1922 г. С неподражаемия си стил Ал. Балабанов, редакторът на литератур ния „Развигор", изтъква най-доброто в „К во да е": „Най-лошо впечатление, или, по-право, най ме ядосват тия повсеместни псевдоними като Еховски, Розалин, Берсенев, Ванька Пук, Калигари, Месечин, Жан, Гетенбарг, Дяволски зет, Льошка, Белий и пр. Не е хубаво това, одребняват самите работи. Но не е и справедливо за авторите. Техните писания не са тъй съвсем незначителни, както ги представят те самите със своите псевдоними. Авторите преспокойно и с гордост могат да се подписват под произведенията си. Да не се боят от взискателността на публи ката, те сами ще бъдат по-взискателни към себе си." Тези редове на приятелски упрек и литературна реабилитация завършват с думите: „Отсега нанататьк искам да чета „К во да е" напук на сериозните серсеми. „К во да е“ и „Бъл гаран" отлично могат да се допълнят. Но, повтарям още веднъж, нека се пазят от това сладичко, мъ ничко, лекичко, въобще-ичко издребняване, нека да не изпадат в разказване на междусвойски интимни бивалици и небивалици."

През своята 30-годишна литературнокритиче ска дейност Кръстьо Куюмджиев сякаш винаги се е стремил да не бъде длъжник на името си - да остане верен на него - златар. И при подбора на авторите, които ще хвали, и по начина на разра ботка на статиите си, и по пестеливата прецизност на творчеството си. Враг на грубостта, недообра ботеността, критикът се стреми винаги да бъде куюмджия. Той не долюбва грубостта, дори ко гато е израз на сила. Предпочита филигранната красота на бижуто пред тежката сила на каменния блок. Куюмджиев не есред производителните" кри тици. И се отнася с предубеждение към тях. Дъл боко в себе си вярва, че количеството нерядко е в ущърб на качеството, че в литературата (от всички жанрове) невинаги количеството преминава в качество. И затова той няма доверие в големите де бели томове или в значителния брой заглавия, в библиографията на някои критици. Обърнете внимание колко грижливо подбира той авторите, за които пише. Нека припомним: най-често се обръща към Димитър Димов и Кирил Христов. В повечето от книгите му ще се сре щнем със статии и откъси от статии за тези писа тели. За тях той е написал и цялостни трудове. Има дисертация пак върху творчеството на Димитър Димов. И след това: писал е за Богомил Райнов, Павел Вежинов, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Валери Петров, Любомир Левчев, Петър Караангов и др. Както виждаме, в подбора почти няма грешки. Разбира се, не за всички значителни писатели е писал, но винаги е признавал значението на личния вкус, на литературнокритическите пристрастия. В огромната книжна продукция днес уме нието за подбор е свързано с вкуса, а вкусът - с творческата индивидуалност на човека. По това, какво харесва, можем да познаем какъв е даден човек. И по това, какво се харесва, можем да познаем каква е дадена епоха. Кръстьо Куюмджиев несъмнено е харесвал и харесва добри автори. И се стреми да пише добре за тях, да проникне в творческата им индивидуал ност, в творческото им своеобразие, да надникне в работилницата на Хефес".

Тя никога не говореше за безвъзвратно отминалото време, за смъртта. Ренесансово жизнелюбива, предпочиташе да живее с обновяващото опиянение и смисъл на живота, на нравствено възвишеното и красивото. Може би затова се насочи към една от най-динамичните епохи от историята на българската литература -возрожденската. И отдаде творческите си интереси и пристрастия на един от най-самобитните и представители - Петко Рачев Славейков. Постъпила в Института за литература като технически научен сътрудник, избрана през 1972 г. за старши научен сътрудник, Соня Баева е свър зана с неговата история, с утвърждаването му като Национален и международен център по пробле мите на литературознанието. Започнала с издирването и проучването на конкретни архивни и други източници, още от самото начало тя е заинтригувана и привлечена от житейската и писателската съдба на Славейков, от непоколебимия му граждански дух. И упорито, и всеотдайно продължава да издирва неизвестни ръ кописни творби, писма и други материали от неговото творчество, стреми се да възсъздаде автентичния му образ в атмосферата на остри политически и духовни стълкновения. От 1954 г. на страниците на „Известия на Института за литература", на литературния периодичен печат започ ват да излизат публикации за новоиздирени интимни и революционни стихотворения на Славейков, за епистоларното му наследство, за творчеството му през периода на Кримската война. На схо ластичните констатации за „просветителя се противопоставят аргументи, които насочват към спецификата на явления, процеси и творби, към критерии, чужди на опростителството и шаблона. Изследователите на Славейков трябва вече да взе мат под внимание новооткритата информация, изводите и обобщенията на Баева. В съчиненията на Славейков, в христоматии и антологии се появя ват революционни творби като „Стари станете, млади поведете", "О, унуки цар Шишмана".. В „Литературен архив", т. І, 1959 г. излизат „Политическият дневник на П. Р. Славейков", Из дневника на в. „Македония". Насочването към архива на Славейков, към периодичните му издания води и до замислянето на академичното издание на неговите съчинения, несъмнена заслуга за което има Соня Баева. Тя взема непосредствено участие в подготовката на стихотворенията, автобиогра фичните творби, на пътеписите, литературно-кри тическите статии, в изготвянето на бележките и 140 показалците към отделни томове. Значителен е нейният принос и в излязлото осемтомно изда ние „Петко Славейков. Съчинения" (1978-1982), дело на издателство „Български писател".

Броят се открива със статията на С. Чупринин „Позицията. (Литературната критика в списание Новый мир" по времето на А. Т. Твардовски: 1958-1970 г.)" Както сам авторът посочва, за дачата му е следната: да направи бегъл очерк на това, което А. Твардовски нарича душата на списанието и което може да се определи като „практическа критика", като под тези думи се разбира напрегнатият страстен и взискателен разговор, който авторите в „Новый мир" са водили с читателите за съвременната им литература исъветската действителност, за аспектите, в които остросъвременни, актуализирани" се оказват и класиката, и историята. Именно в тези публикации енамерила израз позицията (тук и навсякъде курсивът е на автора- С. Ч.) на „новомирската" критика. Те именно са вълнували читателите, разпалвали са спорове в литературната среда, предизвиквали са почти всеки път възражения и несъгласия в други печатни издания. Разбира се, позицията на списанието не е била нито застинала, нито завинаги установена в опре делени словесни формули, нито монолитна - в това привично схващане се заличава разликата Между авторските индивидуалности и критикът се представя само като послушен, повече или помалко квалифициран изпълнител на редакционната поръчка.

Сборникът „Исследования по структуре тек ста" е нагледен пример за динамичното развитие на една сравнително млада дисциплина, каквато етекстовата лингвистика. Отделните раздели представят основните дялове и направления, които се изучават в общото русло на науката за езика. Сборникът показва убедително колко продуктивно е съществуването на продължителна и богата традиция, каквато има общото езикознание в Съвет ския съюз. Създадени са не просто множество на правления и дори школи, създаден е „нов" език, един вид научен жаргон, който надгражда своите операционистки модели върху съществуващия есте ствен език. Задачите, които си поставят новите изследвания, не са произволни и задоволяващи ограничени академични интереси. Научните дисцип лини, изучаващи теорията и практиката на функ циониране на текста, са се придвижили толкова напред, че изоставането в някоя от тях означава изгубване на комуникативната система с решаваните проблеми. Един от създателите на текстовата лингвистика, цитиран многократно в сборника, Волфганг Дреслер, посочва три основни нейни първоизточници - най-стария - реториката, а освен нея - граматиката и филологията (диалектиката, логиката)*. Десетина години по-късно, в по-новия си труд (със същото заглавие, но на английски език, в съав торство с Р. Богранд) той вече представя кратка история на новата дисциплина. В действителност обособяването на частни лингвистични методи за изследване на текста става върху масива от семиотични и постструктуралистки направления, свър зани с придвижването на интереса на изследователите от думата (като знак) по-късно към изречението и накрая - към текста.

На страница девета от въведението към новата си монография, посветена на Николай Лилиев, Стоян Илиев пише: „Има поети, които откриваме в ранната си младост, и други, с които се срещаме късно. В първия случай ти откриваш себе си чрез поета, а във втория - откриваш поета заради себе си. В единия случай се изграждаш като личност, а в другия - се самопроверяващ като индивид." Поет от първия тип за българския чи тател е Димчо Дебелянов, а от втория - Николай Лилиев. И точно това създава една доста сложна атмосфера около възприятието и оценката на неговата поезия, около органичното присъствие в нашата съвременна култура, около въздействието, което тя оказва или би могла да оказва при фор миране на човешката душевност. Книгата си Стоян Илиев започва именно с излагането на основните противоречия, характеризиращи тази атмосфера - противоречията между всеобщото признание на Лилиев като един от най-виртуозните майстори на словото в българската литература, от една стра на, и схващането за безжизнеността, „безпочве ността, дори безсъдържателността" на неговата поезия, която вече не е нужна на нашето време, поезия, от която поетите трябва да се учат на версификационно майсторство, но чиито внушения, мотиви и смисли трябва да отбягват - нещо повече- активно да им се противопоставят. Така, както казва авторът, Лилиев постепенно се пре връща в поет за поетите, а не за публиката, макар че като всеки спорен поет той също има своя пуб лика. И тук вече задачата на литературоведа е ясна - да се изгради не просто една представа за Лилиев като човек и поет, а да се намерят такива решения на противоречията - противоре чия от лично-психологическо, социално, културноисторическо и пр. естество, - които да се пре върнат в реален подстъп към същината на Лилие вата поезия, да ни я разкрият в нейната специ фика- да ни разкрият какво тази поезия е, а не какво не е, тъй като най-често отрицанията по неин повод идват точно от претенциите за незадоволени изисквания, но не и от опита да се види каква есобствената мярка на тази поезия и как тя със своите си средства решава въпросите на своята културна и обществена мисия. И зрелостта на съвременната ни култура и литературознание се проявяват именно в стремежа да се потърси тази собствена мярка, която е характерна за всяко от вече доста многобройните явления, които съставляват нашата културна история и нашата съвре менност, а не на последно място и да спомогнат многообразието на историческите явления да влезе и в нашето съвременно културно светоусещане.