Портретът като литературен жанр

Вярваше се през дните на култа, а и днес все още се вярва от някои теоретици на литературата, поклонници на „точната наука", че портретьт като литературен жанр по-скоро достояние на есеистиката, отколкото на сериозното литературознание". Ако хвърлим поглед обаче върху цялостния развой на литературата, ще видим, че и големите писатели-романисти, и големите писатели-характеролози, и големите писатели-есеисти, и големите писатели-историци често използуват един и същи метод - правят портретни характеристики на героите си, на най-ярките фигури от дей ствителността или от миналото. Да си припомним за историци като Плутарх или Мишле, за характеролози като Теофраст или Лабрюер, за естеисти като Монтен или Паскал, за мемоаристи като Шатобриан или Херцен, за романисти като Балзак или Тол стой. Те всички са големи, а някои от тях - и велики творци. И преди всичко - пи сатели, а после - учени. Ето например какво казва Ивашкевич за Лев Толстой: „Образите на Толстой са най-често потрети; дори без да знаем кого представя такъв портрет, ние чувствуваме както у големите художници пластично уловената прилика с модела." Но, естествено, портретите на големите писатели-романисти с оглед на жанра са твърде различни от портретите на писателите-есеисти, историци или мемоаристи. Не бих желал да теоретизирам за разликата между видовете портрети. Тук би ме интересувало общото между тях и преди всичко портретът като самостоятелен лите ратурен жанр или пък включен в композиционното цяло на историческото или есеистичното повествование. За портрета като жанр в живописта е писано твърде много. За портрета като жанр в литературата е писано твърде малко, въпреки че винаги се е вярвало, че портретната характеристика е един от най-трудните жанрове в литературата. През 1927 г. А. Сидоров написа книгата „Портретът като проблем на социологията на изкуството“. Тук той категорично заявява, че портретът е един от най-значителните жанрове през всички времена и при всички народи. В този смисъл бихме могли да намерим много изказвания. Ето например Шарл Бодлер: „Какво може да бъде по-просто и по-сложно, повече видно и по-дълбоко от портрета?" А един художник като Ван Гог заявява: „Предпочитам да рисувам окото на човека пред една катедрала." И колко прав е великият творец! Дори когато се срещ нем с дивото животно, ние търсим очите му, което ще рече - неговата дива, честна душа. А именно душата е най-същественото.