Портретът

Фантазия и лъх на книжен прах, видения, заключени между стените на работния кабинет. Строго разпределени часове до минута. Ето как съм си представял личността на Николай Райнов. В неговия аскетичен живот има нещо скучно и неразбираемо за обикновените хора, които обичат да бъдат през деня между приятели, а вечерта на кино или на оперета, за да чувствуват така света. Но именно в този живот е имало нещо възвишено. Защото почти свръхземна е тази жестока сивота на всекидневието, тази борба на мисълта с тайните на историята и на човешкото битие. А с нея Николай Райнов е изпълвал непрекъснато своя строг и размерен свят. Той е първият български писател, въодушевил се от сюжети извън нашия живот и извън българското ни съществуване. Неговата мисъл тръгва по безкрайните криволици на неизвестното в античността и го възсъздава - и като сюжет, и като философия и екзотика. Той чува постоянно да кънти у човека тъмният и зовящ вик на плътта, който е познат на Юга и е приглушен у по-студените народи на Европа. Европеецът Николай Райнов, който се е справил с огромно количество историческа, философска, религиозна и художествена литература, пресъздава чрез въображението си пъстрите сънища на света на Изтока. Свят фантастичен и горещ, щедър и зъл, мъдър и неуравновесен в страстите си, изпълнен с необикновени религиозни мечтания, с дързостни мисли, в които се жадува за радостите на плътта, надмогнала духовното. Така този писател подготвя една нова представа изобщо за света. Чрез своята култура и чрез своя личен мистицизъм Николай Райнов е преиначил много от истините и сказанията на древността, на светите книги, на ле гендите и притчите на християнството. Той е някакъв опозиционер на официално известното и на официално популяризираното. Такъв е даже и когато надниква в българската история, където търси някаква особена действителност, призрачен кипеж на мистични идеи и на страсти, контурирани с личния му и оригинален GI почерк. За своето полумистично отшелничество и за опозиционността си Николай Райнов е уважаван, но не е обичан. Той е търсен като писател от пробуждащата се за света българска интелигенция, но даровете, които и е давал, са като трохи, незадоволяващи глада. Защото има много нещо неразбираемо и отвлечено в тънките полутонове на неговата мисъл, в сложните зигзаги на чувствата му, в абстрактната му жизненост и даже в прекалено разголената му еротика. Николай Райнов започва творческия си път през първото десетилетие от началото на века. Неговият жизнен път е сложен, както и творчеството му. Той не завършва светско училище, а духовна семинария. И ето след семинарията следва рисувално училище. Не само използува онова, което му е дала християнската школа, но се и сблъсква с авторитета на светите отци и на пазителите на 39 догмата. И за книгата си „Между пустинята и живота“ (1919) той е отлъчен от църквата. Този конфликт с привидно несветската църковна власт ще трае доста Дълго. Неговият син разказва в спомените си и за чудатите му и своеобразни гражданско-политически стълкновения с властта. Въпреки че бе сътрудник на тежко и официозно списание като „Златорог", че предостатъчно бе уверил обще ствеността в отвлечения характер на своето тълмачество на древни и средновековни сюжети, той бе опозиционер, който смущава. Случвали му са се и жи тейски беди. Изпратен със съдействието на един министър земеделец в Париж, скоро е лишен от командировката и е оставен без средства да си плати дори и наема, и пътя за връщане. Трябвало е заедно с жена си да плете обувки, за да се задържи някакси в чуждия град на повърхността. През 1933 г. е член на Помощната организация и у дома му правят обиск военни. Сказките по въпроси на изкуството, които години наред доброволно и безплатно изнася, внезапно биват забранени. Забранен бе и юбилеят му през 1939 г. Фашистките организа ции воюват с него, те искат уволнението му като професор, понеже в някаква внезапна екзалтираност запял със студентите „Интернационала". Едно от чуде сата на „мистика" Николай Райнов.

Вярваше се през дните на култа, а и днес все още се вярва от някои теоретици на литературата, поклонници на „точната наука", че портретьт като литературен жанр по-скоро достояние на есеистиката, отколкото на сериозното литературознание". Ако хвърлим поглед обаче върху цялостния развой на литературата, ще видим, че и големите писатели-романисти, и големите писатели-характеролози, и големите писатели-есеисти, и големите писатели-историци често използуват един и същи метод - правят портретни характеристики на героите си, на най-ярките фигури от дей ствителността или от миналото. Да си припомним за историци като Плутарх или Мишле, за характеролози като Теофраст или Лабрюер, за естеисти като Монтен или Паскал, за мемоаристи като Шатобриан или Херцен, за романисти като Балзак или Тол стой. Те всички са големи, а някои от тях - и велики творци. И преди всичко - пи сатели, а после - учени. Ето например какво казва Ивашкевич за Лев Толстой: „Образите на Толстой са най-често потрети; дори без да знаем кого представя такъв портрет, ние чувствуваме както у големите художници пластично уловената прилика с модела." Но, естествено, портретите на големите писатели-романисти с оглед на жанра са твърде различни от портретите на писателите-есеисти, историци или мемоаристи. Не бих желал да теоретизирам за разликата между видовете портрети. Тук би ме интересувало общото между тях и преди всичко портретът като самостоятелен лите ратурен жанр или пък включен в композиционното цяло на историческото или есеистичното повествование. За портрета като жанр в живописта е писано твърде много. За портрета като жанр в литературата е писано твърде малко, въпреки че винаги се е вярвало, че портретната характеристика е един от най-трудните жанрове в литературата. През 1927 г. А. Сидоров написа книгата „Портретът като проблем на социологията на изкуството“. Тук той категорично заявява, че портретът е един от най-значителните жанрове през всички времена и при всички народи. В този смисъл бихме могли да намерим много изказвания. Ето например Шарл Бодлер: „Какво може да бъде по-просто и по-сложно, повече видно и по-дълбоко от портрета?" А един художник като Ван Гог заявява: „Предпочитам да рисувам окото на човека пред една катедрала." И колко прав е великият творец! Дори когато се срещ нем с дивото животно, ние търсим очите му, което ще рече - неговата дива, честна душа. А именно душата е най-същественото.