основа

Все по-голямата диференциация и тясна специализация на различните клонове на знанието днес е всеизвестен и всепри знаван факт. Между литературно-филологическите научни дисциплини - ясно отделена от т. н. „критика на текста" и палеографията - свой самостоятелен нау чен предмет вече има и текстологията. В Настояще време - и особено оня неин дял, който изучава паметниците на сред новековната литература - не е само „приложна дисциплина", а основа, върху която се изграждат точните наблюдечия и крайни резултати на литературната ис тория. От тази плодотворна изходна позиция са направени всичките текстологи чески преценки на известния съветски литературен историк-медиевист Д. С. Лиха чов в новата му обемиста книга, онадсловена „Текстология" - първото систе матично изложение в СССР на текстологическите проблеми като нов дял на съ временната филология.

Сборниците „Българската критика за..." станаха вече хубава традиция в нашия литературен живот. Макар и издавани по повод юбилеи, юбилейният ентусиазъм е най-малкото, което ги характеризира, тяхната роля прескача далече скромната задача да се очертае с още един щрих образът на великия предшественик. Всъщност тези сборници са един опит да се изгради моментен портрет на нашите възможности да общуваме с литературата, да се изгради история не толкова на това, което се нарича рецепция", а на взаимодействието между творчество и общество. В това отношение особено интересен е случаят с Гео Милев - не само голям поет, но и проникновен критик, чиито тео ретически тезиси очертават в немалка сте пен собственото му отношение към това взаимодействие. И съставянето на една история на отношението поет-критика всъщност може да се превърне не толкова в преглед на възможностите на нашата критика и ли тературознание да се докоснат до Гео Милев, но и в своеобразна история на различ ните видове общувания между неговата поезия и българското общество. Това е задача сложна и доста противоречива, често пъти ретроспекцията на критическия прочит може да остане и встрани от главните тенденции в общуването между поста и народа. Основен фактор за успеха или неуспеха на една такава ретроспекция е, разбира се, наличният материал - доколко българската критика се е приближавала не толкова до абстрактния инвариантен образ на поета, а и до неговото съществуване във времето. Но немаловажно значение има и концепцията за изграждане на ретроспекцията - кое ние приемаме за важно и съществено, как виждаме доминантите в развитието на творческото дело на поета. А, от друга страна, не на последно място стои и въпросът, доколко ние сме успели да анализираме мястото на поета в литературния процес вече като чисто изсле дователска проблематика - един такъв сборник дава изключително благоприятната възможност да преценим реално завоюваните позиции и да огледаме все още белите места - задача на днешни и утрешни изследвания. 168 Тези сложни и трудни изказвания са несъмнено в основата на факта, че в един период от десет години у нас излиза вече втори сборник „Българската критика за Гео Милев" в съставителството и под редакцията на проф. Георги Марков, идващ да продължи делото, заложено от Иван Сестримски в първия сборник отпреди десет години. Какво всъщност еновото не просто като материал, но и като подход към проблема, което отли чава втория сборник и го прави необходим факт за развитието на литературоведската мисъл? Струва ми се, че това е не само увеличеният обем на материала, но и новата тенденция в подхода към неговото организи ране - именно в посоката, която вече очертахме, с оглед на едно по-многостранно и многоадресно въздействие, като основа за разкриване вътрешния смисъл на историческите изменения в приобщаването на българската литературоведска мисъл към сложния и противоречив свят на Гео Милев. Още в уводната статия съставителят декларира намерението си да представя разни тенденции в критическия подстып към творчеството на поста. Едната тенденция, изявя ваща се най-вече в периода на двадесетте години, приживе на поета, и по-късно до победата на социалистическата революция, с свързана с реалния исторически литературен живот, с борбата на мнения и художествени тенденции, които си дават среща в споровете около личността и делото на този наш твър де активен и вътрешно противоречив автор, чието присъствие в културата е силно пре дизвикателство към всички налични художе ствени тенденции на времето. Смятам, че съ ставителят е използувал много добре налич ния материал, който е поместен не само на страниците на основния книжен обем на сборника, но и в обстоятелствено написаната сту дия и бележките.

Разказът на Георги Райчев „Незнайният" е публикуван за пръв път през 1923 г. в сборника с разкази от същия автор. Защо се обърнах именно към този разказ? Една от причините е, че версията 1923 г. е значително по-различна от следващата, а другата причина е мотивът за раздвоението, който то се появява не само в този разказ на Райчев, а е постоянно актуален (Сузан Зонтаг) и се появява още древните философи (Платон) и в романтичната белетристика. Да си припомним „Елексирът на дя вола" на Хофман - роман, написан още през 1815-1816 г., който значително изпреварва вълната от произведения от XIX и ХХ в., където се интерпретира темата за раздвоението на човешката природа. През 1839 и 1840 г. американският писател Едгар Алан По публикува разказа си „Уилям Уилсън", чиято тема е драмата на раздвоението на личността и вътрешната борба в нея. Едгар По, както и Хофман, използува мига, в който се въвежда в действието двойникът на главния герой. Няколко години по-къс (1846 г.) се появява известната книга на Карл Луис Стивънсън „Доктор Джекъл и господина Хайт". Оставайки в кръга на англоезичната литература, нека си припомним характерните в това отношение роHO мани на Оскар Уайлд („Портретът на Дориан Грей"). Не казах нищо досега за руската литература, но трябва да се споменат поне две повести на Гогол („Нос“ и „Дневникът на един луд") и най-вече творбата на любимия на Георги Райчев писател Ф. М. Достоевски „Двойникът. Възхищението от великия руски писател, следването в Германия и познаване то на съвременната литература сигурно са оказали влияние върху творчеството на българския писател, включили са го в експресионистичното направление на художествената проза. Райчев заедно с Вл. Полянов и Ч. Мутафов е признат за главен представител на българския експресионизъм. Споменах по-горе няколко произведения, които използуват главно темата за раздвоението. Авторите си служат дори с подобни художествени похвати, извеждайки в действието двойника на героя, проследявайки протичането на психическото заболяване, изграждайки (по различен начин) настроението на ужаса, като разширяват повече или по-малко изображението на психиката на героя. Като се анализират тези текстове, не трябва да се забравя атмосферата, която господствува тогава в Европа и която ев основата на философията на Кант, Шопенхауер, Ницше и в основата на индийската философия. Не тряб ва да се забравя също така, че „Незнайният на Райчев изпреварва с десет години произведенията на К. Чапек и Т. Ман с подобна тема и форма. Как изглежда на този фон разкът на българския писател? Нека проследим накратко съдържанието му?

Тази статия е свързана със статията „Възгледът на К. Г. Юнг за поетическото произведение“. Там размишлявах за съотношението между здраве, болест и изкуство, за позицията на психиатъра спрямо произведението на изкуството и процеса на творчество, за перспективите и ограниченията на неговата позиция, при която, макар че намерението му е да се занимава само с процеса на творчество и с душата на твореца, всъщност той се занимава повече с художественото произведение. По-често се среща обратното твърдение — че психоанализата пренебрегвала творбата и художествената специфика, взирайки се само в автора. Частично това е вярно, но не за цялата психоанализа, не и за многообразието на дълбинната психология, която имам предвид тук. За да се занимава с успех със създаването на художествената творба и с душата на твореца, дълбинната психология трябва преди това да анализира самото произведение и, така да се каже — художествената форма на душата. Преходът от психологията на творчеството към феноменологията на творбата проявява ограниченията на специализираността в позицията на дълбинния психолог, налага културологичното ѝ разширяване и конструирането на антропологичен език. Високата функционалност на езика на дълбинната психология — от психоанализата до последните направления, създава въздейственото ѝ присъствие в съвременната култура. Да изложи съотношението между специализирания терапевтичен език на дълбинната психология и антропологичната му основа е задачата на тази статия.