осъждане

Книгата На предела (Face а l'extreme), публикувана на френски език в началото на 1991 г., свидетелства за трайния интерес на Цветан Тодоров към проблема за междуличностните отношения. За разлика от Завладяването на Америка (Париж, 1982) и Ние и другите (Париж, 1989) тук обект на изследване е явление, породено от близкото минало и пряко свързано със съвременността- лагерите на тоталитаризма. Явлението е добре описано от мемоарната и историческата литература за фашистките концлагери. В годините, когато Тодоров пише своя труд (1988-1990), съществуват вече и немалко свидетелства за сталинските лагери. Тогава излизат на бял свят и първите разкази и документи за лагерите в комунистическа България. Но Тодоров не е разполагал с тях. Пък и не историческата изчерпателност е цел на изследването, макар че то се позовава на около 140 заглавия на спомени и трудове върху лагерите. В лагерите Тодоров съзира пространство, където човек по-ярко разкрива нравствената си природа, а тоталитаризмът - идеологическата си същност. Оттук и двойната емблематичност на лагерите като увеличително огледало на нравствеността (или на липсата на такава) и на тоталитарния апарат за потискане. Тодоров (род. 1939 г. в София) не е жертва на лагерите, а и първите 24 години от живота му, прекарани в България, са преминали по-скоро безметежно. Но в анализите си на лагерни разкази той вплита и личната си история, търси съзвучие между себе си и лагерниците, защото осмислянето на една нравствена проблематика получава своята завършеност, когато бива обвързано с личния опит. Предисторията на книгата започва с две «туристически» впечатления от Варшава през ноември 1987, когато в един неделен ден Тодоров посещава гробището на евреите, загинали през Втората световна война, и църквата, в която убитият от полските тайни служби Попиелушко е отслужвал литургия и е държал пламенните си проповеди. Препълнената от посетители черква на героя-светец рязко контрастира с обезлюденото еврейско гробище където и паметните камъни за безбройните жертви на свой ред потъват в забрава и разруха. В този предизвикателен контраст Тодоров долавя интуитивно опасността човечеството бързо да забрави един от най-мрачните епизоди от близката история. А, както знаем, който забравя историята, рискува да я повтори. Поляризираното впечатление от Вартавската неделя очертава една от линиите на изследването: от една страна - извисена и малолюдна - се открояват ярко героите, светците, изключителните личности; на другата страна - висока колкото човешки ръст - се тълпи множеството на обикновените хора. Тодоров проправя дълбока граница между едните и другите.