Отново

Единственият достигнал до нас творчески ръкопис на Христо Ботев е фрагментът от черновата на последното му стихотворение, посветено на апостола на свободата Васил Левски. Този ръкопис съдържа първоначалния текст на двете последни строфи на стихотворението и заема две малки странички от джобното тефтерче на поета. Но той е извънредно ценен — не само като единствена по рода си реликва, но и като важно свидетелство за творческия процес у Ботев, като указание за възникването на творческите импулси и за постепенната им кристализация във вълнуваща поетическа реч. Преди откриването на ръкописа се ширеше мнението, че Ботев е създавал своите стихотворения спонтанно, на един дъх, без продължителни търсения на поетически образи, без упорита и мъчителна работа над словото. „Тоя документ - писа на времето акад. Т. Павлов - с един удар разрушава тезата на всички ония литературоведи и критици, които обичат да представят Ботевото поетическо творчество като плод изключително на някакво си абсолютно „откровение“ или „инспирация“ Дори при бегъл поглед върху ръкописа става ясно, че Ботев е търсил дълго заключителния акорд на своята последна песен. Пред нас са резултатите на една твърде сложна вътрешна работа: зачертавания на думи и изрази, които веднага след това биват заменени с други, добавени между редовете, а понякога и написани върху първите чрез по-силно натискане на молива или чрез преправяне на отделни букви, подчертавания, а накрая - зачертаване, унищожаване на цялото. Но как именно е протичала тази работа, каква е нейната вътрешна после дователност, какъв е обективният ход на творческия процес? Въпросът е изключително важен, но същевременно и твърде труден. Единственият опит за неговото решение, направен преди тридесет години от Ив. Хаджова, едва ли може да се смята за удачен.

„Тютюн" регистрира върха в творческото развитие на Димитър Димов - по това днес всички са единодушни. Не буди съмнение възходящата еволюция на писателя, довела го до най-значителния художествен резултат. Вече отдавна не се оспорват мястото и значението на романа в развоя на нашата нова социа листическа литература. Преодоляно минало са половинчатостите, които отричаха правото на Димитър Димов да бъде писател социалистически реалист и го зачисляваха в многобройната фаланга на „еклектизма". Нещо повече, ние не бихме могли да си представим възхода на българската съвременна литература без личните усилия на Димитър Димов, без неоценимия му влог в златния ни книжовен фонд. Романът „Тютюн“ очерта един водораздел в съвременната ни литература. Достатъчно е да се види какво и как се пишеше преди него и какви качествени изменения настъпиха в самото виждане и отразяване на живота, за да се изтъкне грамадното му значение като крупен културно-исторически факт. С романа си „Тютюн" Димитър Димов беше изпреварил развоя на нашето литературнокритическо мислене. В едно време на преобладаващи схеми и догми, когато само тук-таме беше започнала да се пука кората на теоретическото вле деняване, писателят си беше позволил риска да излезе с книга, пряко противоположна на всичко, пропагандирано като надеждна рецептура на новия вид роман. Той дръзко рушеше социологически построения, чиято непоклатимост изглеждаше априорно очевидна. Вземаше герои от всевъзможни социални среди и разбъркваше произволно техните съдби, само този факт бе достатъчен, за да възбуди едно предварително подозрение у някои относно неговите собствени симпатии и антипатии. Малко ли е - от тримата сина на Редингота двама стават комунисти, а третият се издига до крупен магнат и капиталист? Веднага последваха обвинения в буржоазни влияния с произтичащите сериозни упреци и изводи. .. Впрочем първият критик на романа - Пантелей Зарев - още в най-първата си публикация се опита да види всестранно и задълбочено положителните и отрицателните страни в метода на писателя. Ако прочетем сега без предубеж дения статията му „За пълна победа над антиреалистичните влияния", ще се учудим колко много качества намира и признава критикът в романа „Тютюн" въпреки заключението, че това е едно дълбоко противоречиво произведение“ Много по-крайни и непримирими бяха редица изказвания на писатели и критици на състоялото се обсъждане на романа „Тютюн“ на 8, 11 и 13 февруари 1952 г. на съвместно заседание на секция „Критика“ и „Белетристика“ при Съюза на българските писатели.

Голям и богат е художественият свят на Йордан Йовков, който все още не е проучен напълно, въпреки че разполагаме вече с много статии, очерци, литературни портрети, есета, студии и отделни книги. Защото много са и проблемите, кодирани в творчеството на писателя, които чакат своето разрешение, не са малко пластовете и дълбините, останали недокоснати и до днес; въпреки че на шите литературни историци и критици са снабдени с модерен литературоведски инструментариум, срещат се и бели иви ци в жизнеописанието му, особено в ис торията на рода му. Ние все още не разполагаме с една негова строго научна биография или обстоен летописен труд, на които да се опрем, уверени в точ ността на фактологичния материал. А навярно ще се намерят, закътани в част ни и обществени архиви, и документи от най-различно естество, непуснати още в научно обръщение. Потвърждение на казаното са новопоявяващите се студии, книги и сборници, в които намираме опи ти за нов прочит на Йовковите творби, но и нови архивно-документални допъл нения и доизяснявания на редица факти от живота и творческото наследство на този класик на българската художестве на проза. Ново доказателство, при това най-значимо и богато в това отношение, е излязлата неотдавна от печат монография на Иван Сарандев „Йордан Йов ков. Жизнен и творчески път. 1880- 1937", в която между другото намираме неизвестни житиеписни щрихи, както и много нови догадки и обяснения на един или друг факт от биографията му. Дъл гогодишните изследвания на Иван Сарандев, който е автор и на една отделна монография само върху „Старопланински легенди", са дали своя резултат - книгата му съдържа някои архивни открития, които ще улеснят в значителна степен всеки бъдещ биограф на Иордан Йовков. 170 Когато говорим за биографията на писателя, трябва да признаем, че срав нително най-оскъдни са данните за не говия род, и то не само за деди и пра деди, но и за собственото му семейство, за родителите и братята му. Малко е, недостатъчно е онова, което се знае за тях. И особено за братята му, от които трима са надживели Йордан Йовков - Йосиф, най-големият, който е с деветнадесет години по-възрастен от писателя, е починал през 1943 г., Бойчо, също повъзрастен - през 1950, - и Коста, най-малкият - през 1960. Нарочно отбелязва годините на тяхната смърт, за щото по това време Йордан Йовков за ема своето място между първомайсто рите на българската литература, худо жественото му наследство е получило високи и далече по-стабилни оценки и вече се предприемат по-обхватни и ща телни изследвания и на характера, лич ността и живота му. Но нашите лите ратурни историци и журналисти не са се сетили да ги разпитат по-нашироко и планомерно и по този начин да запа зят ценни данни и свидетелства за ли ратурната история. Като изключим Ко ста Йовков, който е оставил повече све дения и спомени, от Йосиф е могло да се измъкне много, ако не толкова за писателя, то поне за семейството и Йовковия род, за живота в Жеравна, за „чифликчийството" на бащата в Добру джа и т. н.