Панко

Неговото присъствие в литературния живот не е епизодично. П. Анчев има трайни предпочи тания към съвременната ни литература, вълнува се от нейните постижения, но не е безразличен и към несполуките й, особено когато става дума за някои талантливи провали". Той е не само опе ративен критик, който бърза да регистрира успе ха или неуспеха на даден автор, а е предразположен и към по-обобщени наблюдения и изводи. Интересува се не толкова и не само от отделната творба, а от развитието на нейния автор, от поцялостното му осъществяване. Не еслучайно, че в заглавията и на двете му книги присъствува думата слово („Творци и слово", 1982; „Човекът в словото", 1986). Вълнува го магията на художественото слово както назад във времето, така ив нашите мечти за бъдещето на литературата ни. 116 Търси и мястото на човека в словото като висша мярка за художествена пълноценност П. Анчев е критик, който не забравя и уроците на историята и обича да се зачита в тях, да черши оттам поуки. Това изостря сетивата му за съвре менните литературни явления, кара го да бъ сдържан в оценките си, прави го неподатлив прибързани венцехваления, раздавани от няков с лека ръка и щедро сърце. Той се прекланя пред големите майстори на художественото слово, но не се възторгва лесно, не обича елейния тов За един литературен критик това може и да е не достатък, но е достойно като позиция и проява на характер. След като в първата си книга ни направи с причастни (в различен аспект и по различен повод) с критическата съдба на Н. Бончев, Т. Же чев и Я. Молхов, сега в „Човекът в словото П. Анчев ни среща с имената на Б. Пенев, Г. Ца нев и Н. Фурнаджиев (разгледан като литературен критик). П. Анчев е донякъде песимистично на строен към съдбата на критика. Струва му се, че в повечето случаи той е осъден на забрава, че направеното от него е дело нетрайно и читате лите му постепенно намаляват. Но все пак смята, че критикът остава да живее с авторите, които с открил, предугадил е развитието им, оценил с непреходността и художественото значение на творчеството им. Щастлив пример за него е Георги Цанев („Съд ба на писател"), който от ценител на съвременни нему литературни процеси се превръща в литера турен историк. За П. Анчев той е критикът, който е умеел правилно да се ориентира сред много бройните имена, да открива и налага най-даро витите. Каква щастлива критическа съдба - да започнеш дейността си с Хр. Смирненски, да ви диш дарованието на А. Разцветников, А. Каралийчев, Н. Фурнаджиев: да оцениш д време И. Во лен, Св. Минков, Ст. Загорчинов, Ат. Далчев... Наистина е трудно да се изброят точните „попадения" на критика Г. Цанев, работил дълго и все отдайно в сложно и динамично време. Това дава основание на автора да подчертае сигурния му вкус, здравото му реалистично разбиране за лите ратурата, както и умението му уверено да обходи множеството скрити и явни препятствия, стоящи пред всеки критик, и да увенчае своето дело с едни от най-ярките страници в българската литература".