Пред 110 годишнината от рождението Георги Бакалов

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Ако в пристрастията и симпатиите си Бакалов е напълно ясен и категоричен в отрицанията и антипатиите е разноречив и непостоянен. Особено интересни в тази насока са отношенията му с Иван Вазов. Най-общо те варират в полюсите между отричането и признанието. В конкретните случаи това са резки несъгла сия с обществено-политическите позиции на Вазов и частично или пълно признаване на писателското му дело... Още в широкия" период на Бакалов са известни случаи, в които той търси сътрудничеството на Вазов: в „Лъчите на поезията" са поместени 50 негови сти хотворения - повече от всички застъпени автори; в поредните номера 25-26 на издателство „Знание" излизат преводи на Вазов. Известна е също така и ла скавата оценка на Вазов по повод критическия етюд на Бакалов за творчеството му: „Никой не ме познава по-добре от вас!" Това не му пречи да напише отрицателна рецензия за „Нора“, както и статията „Иван Вазов и социализмът“, излязла после и в отделна брошура. През какви ли не криволици е минавала критическата му апаратура", за да останат в съгласие усетът му за красиво и талантливо и разбиранията му за класово полезно и правилно. Колко много днес ни говорят и оная малка записчица, която дядо Вазов му провожда: „Бай Бакалов, не ви намерих. След обед ще ви потърся, за да уредим оная сметчица, че имам нужда", и разговорът му с поета за победата на социализма в целия свят". . Бакалов не отрича „целия" Вазов. Той отхвърля само Вазов, който в неговите литературни проекции и критически изисквания не пасва" на идеала, нито подпомага така, както би могъл, делото на социализма. Критикът иска да отдели „полезния" от „вредния" Вазов, Вазов, който обслужва" пролетариата, от Вазов, който е от другия лагер". В това утилитарно разделяне не е трудно да се долови духът и поръчката на времето. Но, което е най-странно, същият този Бакалов, който настоятелно иска от Вазов, от Яворов, от Лилиев творби, каквито времето налага и каквито работническото движение заслужава, знае (поне теоретически!) истинската същност на „утилитарното изкуство".

    Ключови думи: Парадокси, отрицанието

Из световната есеистична мисъл

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Това първо представяне у нас на словашкия писател Владимир Минач като публицист е толкова изстрадано, че всеки преводач на мое място би го посрещнал по-скоро с тъжна усмивка, отколкото с ра дост. Защото ако съпротивата срещу Минач в Словакия беше гласна и позиционна, то у нас- глуха и по презумпция. Защото ако словашката преса беше горещ, но нормален терен за спор на гледища - като единствен път за постигане на истината, - то първоначалното осмеляване на наше издателство да запознае българския читател с томче избрана публицистика на Минач, завърши печално: ръкописът бе спрян. И то години след като името на Минач се превърна в понятие за съвест на словашкия народ и словашката революция; след като творби от рода на есето „Тук живее народ" станаха христоматийни; след като излязоха двата обемисти тома с есета, статии, диалози и портрети на Минач - Взаимозави симост“, 1976 г. и „Текстове и контексти", 1982 г.; след като отдавна четяха Минач на чешки, полски, унгарски, руски език... И тук се изкушавам да добавя най-куриозното: ръкописът бе спрян през 1986 година! Да, времето беше спряло за нас - и за Минач у нас. Дори не можеше да му помогне“ интервюто, което бях взела от него за българското издание още през 1984 година! Мисълта на Минач, че „Основните нравствени проблеми си остават същите, защото не са се променили основните обстоятелства (икономически, политически и т. н.), сред които живее или линее нашият съвременник" - бе плътно зачерта на с черния редакторски флумастер... Безспорно публицистиката поради своята жанрова природа въздейства най-силно в конкретно време и пространство. Такова беше и въздействието на Миначовата публицистика още от своето начало, от пет десетте години насам. Но дали нещо от реалността е отишло в архив - при високата взискателност на писателя, — не се наемам да твърдя. Бих казала обаче друго, в което съм убедена: Минач изпреварваше времето. Той отдавна е в днешния ден въпреки направеното в минало време темпераментно призна ние: „Най-добре се чувствах, когато бях в контекст, особено в бурен, дори разбунен, сиреч в такива ли тературни взаимоотношения, в които се святка и гърми." Разбирам тъгата от застойните дни, разбирам и умората на „ветерана" - през август той ще отпразнува по словашки своя шестдесет и осми рожден ден... Но какво общо има това с творчеството му, пронизано от съзнанието, че изкуството е Ancilla vitae? Или с идеята му за „цялостния човек“ - не като мечта, а като единствена позитивна алтернатива в нашия свят?... Мъдрият отговор на тези въпроси даде самият Минач - не без ирония, тоест в неговия стил - още когато излезе книгата му „Текстове и констексти“: „Дълго е писана тази книга, и се надявам, че също така дълго ще се чете, макар и на части, и от малцина, "
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Парадокси, около, Изкуството