патоса

Ще започна тези свои бележки с един студентски спомен. Професор Георги Цанев четеше своите лекции по нова българска Литература винаги пред препълнена аудитория. Четеше, но най-често импровизираше това, което в същност бе станало неговото творческо начало, бе изпълнило напрегнатите му дни на литературен критик и редактор, на един от най-дейните участници в нашия литературен живот. В словото му, лекционно за случая, не се усещаше нищо заучено, нагласено, търсено по стила и канона на ораторското красноречие. С бързите си и остри оценки на автори и литературни събития той по-скоро влияеше на младата литературна аудитория, предиз викваше страсти и оценки, активизираше и завладяваше едновременно вниманието, интимната същност на слушателите, на тези, които искаха да научат от него и нещо повече извън книжното знание за литературата. Навярно оттогава у него се е зародил интересът към системното научно-критическо изложение на лекциите му. И по всичко се усещаше, че това бяха в повечето случаи систематизирани от опита на кри тика негови мисли, оценки, изследвания, които и при най-добросъвестната хронология оставаха далеч от скучно подредените, академично-еднообразни курсове. Още тогава, и вероятно в целия си богат литературен опит, Цанев не е гледал на литературата като на обикновен литературен предмет, който може да се научи, може съответно да се предаде на студентите. Затова, струва ми се, той предпочиташе да общува с аудиторията, да и напомня непрекъснато за своята отговорност към процесите, които разглеждаше, да обобщава, да обвинява, да се конкретизира страстно, когато потрябва - запазил индивидуалните черти на собствената си творческа природа, с ясния си и малко напевен глас, - отсенен с неговата мисъл, с неговите характерни интонации. И сега, когато се зачета в някоя негова статия, не мога да се освободя от чувството, че най-напред я чувам, че стилът на кри тика е наситен с ярките приливи на неговата мисъл, с едно особено привличащо емоционално доверие към словото. Такъв беше Цанев и в лекциите си - той сякаш извличаше от тях това, което преди бе сътворил в словото, в премислени и проверени по своему оценки и мисли за българската литература. Чудно ли е тогава, че събирайка покъсно всичко най-значително от своите страници от българската литература, той наистина ги нареди в Страници за българската литература. И сега в замисленото тритомно издание на тия страници той не може да се раздели с това свое предпочитание към тях като към страници, въп реки че първите два отпечатани тома е озаглавил с отделни нови имена: „С патоса на възторга и изобличението“ и „На прелома между две столетия". Това са наистина пак страници от едно литературно столе тие, с което критикът се чувствува живо свързан. Оттук и това почти съвре менно отношение към разглежданите автори и проблеми.

Една от големите опасности, които крие литературната история, е не пренебрегването и забравата на някои факти от литературното минало, както често сме свикнали да мислим, а това, че съзнанието на съвременния читател не е застраховано от подмолите на литературнокритическите етикети и щампи. Така твърде често това литературно минало изпъква пред нас като галерия от застинали дадености, а не като живо, променящо се, вълнуващо ни цяло. В този факт можем да открием една от причините за предубеденото читателско отношение към класиче ските" автори - трупаните в продължение на години бариери от литературнокритически оценки лишават читателя от възможността да види нечие творчество в светлината на неочаквани, актуални за новото време ракурси. Посочената опасност застрашава не само непредубедения чи тател - нерядко в плен на установени и остарели концепции се оказва и самата литературна критика. Свидетели сме на не един и два случая в българската литературна история, когато изли зането от описателната парадигма на даден тво рец е почти невъзможно. Израз на необходимостта от актуална преоценка на минали литературни факти и включ ването им в една нова оценъчна система е излязлата в издателство „Народна просвета" книга на Румяна Йовева „Г. П. Стаматов. За някои страни от поетиката на разказа". Една от основ ните задачи за разлика от първото посве тено на Емилиян Станев нейно изследване сега е съобразена с устойчивостта" на Стаматовия Литературнокритически образ. Още в началото е необходимо да споменем, че независимо от това, дали се обръща към творчеството на един „не- завършен" в читателските възприятия творец, или към христоматиен" автор, Р. Йовева съу мява да изгради критически текстове, чието безспорно качество е не студената изследова- телска обективност, а ненатрапващият се личен интерпретационен патос. Мястото на Г. П. Стаматов в българската литературна история е особено. Както отбе лязва и авторката, той е неразбиран от съ временниците си. Това неразбиране в по-късно време се пренася в недооценяването на произ- веденията му и по-точно - в коментирането само на някои и премълчаването на други страни от творчеството му. В сравнително немного- бройни изследвания литературната критика е съз дала един устойчив образ" на писателя, благодарение" на който ние мислим за Стаматов найчесто с понятия като „песимист“ и „телеграфен стил". Както пише Р. Йовева, налага се впечатлението, че мястото на писателя в българската литература не е оценено по достойнство, че в миналото и днес авторът остава в пери- ферията на литературното внимание, изтласкан там от страстни отрицателни критики на съ временници, от непълни отношения, авторката подхожда към Стаматов от гледна точка на функционално най-натоварения компонент на не говия разказ - персонажа. Именно героят, издигнат до тип човешко поведение и обусловен от множество конкретни фактори, но несводим в своите по-общи значения до тези фактори, именно героят-тип по своеобразен начин контролира всички останали елементи от поетиката на Стаматовия разказ. Тази особеност на не говото творчество дава възможност на Р. Йовева да го ситуира в литературния контекст на 90-те години на миналия век и да потърси спецификата в раждането на два различни под хода на типологизуване в нашата литература - този на Ал. Константинов и този на Г. П. Стаматов. Ако Бай Ганьо е активният, динамич ният нашественик", който пренася във всяка ситуация своята среда, своите мащаби, то ге роят на Стаматов е подчертано статичен - в своя дом, в своя град. Ако Алековият герой, макар и да надхвърля конкретно-историческото, остава в рамките на националния модел (нещо повече - живее" благодарение на тези рамки), то героите от „Идилия", „Два таланта“, „Нарзанови“ и др. все по-активно губят своите национални черти, стават все по-универсални. „У Стаматов национално-социалният тип се пре връща в универсално-психологически."