Пеев

Историята невинаги е справедлива към тези, които я създават. В оценката си на едни от тях тя е прекалено щедра, а като че за сметка на това обрича други на незаслужена забрава. Един от неоправдано отминаваните досега политически и литературни дейци на нашето възраждане е Тодор Пеев, издаването на чиито съчинения, предприето от Дочо Леков и Иван Сестримски, е повод за настоя щите бележки. Като се има пред вид, че Д. Леков отпечата преди известно време и кратка студия за Т. Пеев, не може да не бъдат приветствувани усилията на изследователя за отдаване заслу женото на един деец, чието име досега бе известно главно във връзка с известното Ботево писмо до него („Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със сти хиите...") и с работата му като деловодител на Българското книжовно дружество в Браила след Друмев. Оказва се, че и повече от половин век след Боян Пенев има какво да се открива в нашата възрожденска литература и в чисто фактологически аспект, че тази литература наред със закономерно назрялата необходимост от теоретично изследване се нуждае и от скрупольозно-изследователската научна работа на литературния историк. Мемоарите, публицистиката, драмите и писмата на Пеев разкриват пред нас недвусмислено една интересна личност и един оче видно призван писател. Учил в родния си град Етрополе, във Френския колеж в Цариград, в софийското училище на Сава Филаретов, учителствувал в Самоков, Силистра, Кюстендил, Етрополе, Браила, основавал заедно с Левски революционни комитети, редактирал вестник „Възраждане“, организирал работата на Българското книжовно дружество... - трудно е да се изброи всичко онова, което е вършил, - на него му еоставало малко време за литературна работа. За него, както и за някои други възрожденски дейци важи сполучливото определение, че самият му живот е най-интересното произведение, което е създал. Човек с голяма култура, владеещ отлично няколко езика, той е бил от онзи тип революционери, за които се пишат най-увлекателните романи. Ползуващ се с благоразположението на турските големци в София, Русе, Силистра, Тетевен, Етрополе, Орхание, минаващ за техен доверен човек, той върши изкусно скритата си дейност на председател на Етрополския революционен комитет, на представител в Българския революционен централен комитет, на почти всички комитети от София до Етрополе, на верен помощник и укривател на Левски... С особено голям замах се отличава дейността му в емиграция, особено по време на Априлското въстание. Наред с работата си в Кни жовното дружество и в българското училище в Браила той участвува най-активно въз всички начинания на революционната организация. Заедно с Христо Ботев, Любен Каравелов, Кириак Цанков, Олимпи Панов той е включен в Букурешкия Привременен централен бъл гарски революционен комитет, чиято задача е съживяването на дейността на частните комитети в България, започване на акция за съби ране на помощи, подготвяне на главното съ брание на организацията. Той пише възвание към българския народ, сближава се с Ботев и с воденото от него революционно крило, стреми се да бъде полезен с всички сили и на борбата, и на гениалния поет и революционер. Макар и неполучил по-късно признание за заслугите си, Тодор Пеев се включва найактивно както в Освободителната война, така и в административното устройване на новата българска държава - дейност, донесла му много обиди и огорчения, довели го наред с личните му нещастия до самоубийството през 1904 r.

В Браила Тодор Пеев идва през март 1873 г., след като е бил близо шест месеца в Одеса, защото и през декември 1872 г. турски шпиони все още го търсели в Румъ ния. Повикан е от Васил Друмев, който, решен да се замонаши, трябва да му предаде двете длъжности, които заемал дотогава в Браила. Най-напред му предава учи лището в началото на април, а след завръщането си от Шумен, където е отишъл, за да се прости с близките си, му поверява и деловодството на Българското книжовно дружество (БКД). На 6 юни Васил Друмев е вече йеромонах Климент. Заместникът му като главен учител и деловодител на БКД Тодор Пеев има прилично за времето образование (поради материални затруднения напуска, преди да го завърши, ца риградското училище Бебек), похвална осемгодишна учителска практика в Силистра, Кюстендил и Етрополе и петгодишна творческа читалищна дейност, която умело е съчетавал с неуморна, смела революционна дейност. Имал е някакъв опит в самодейния театър в Етрополе. Като журналист се знае само една негова инфор мационна дописка за учебното дело в Етрополе. Податки за негово редовно сътруд ничество през 1866-1867 г. в „Курие д'Ориен" има, но не са аргументирани от никакво изследване. Озовава се в Браила, втория по големина и значение български задграничен културен център в Румъния, с богата театрална и публицистична дейност, седалище на БКД. А там вече ги няма големите възрожденски педагози, театрални дейци, публицисти и общественици д-р Селимински, Теодоси Икономов, Васил Попович, Милан Кънчев, Васил Друмев, Добри Войников, Д. Великсин, В. Д. Стоянов. БКД вече не разполага с нови, постоянни годишни вноски на спомагателните чле нове, нито пък получава в пълен размер поне лихвите от малкото капитал, внесен на името на търговеца Н. Тошков в Одеса. Българското училище в Браила вече не получава субсидии от Браилската градска община, както е получавало през 1868- 1871 г.5 Единственото финансово предимство е, че по дарението на х. Варвара х. Велюва училището е настанено в собствена сграда. Но, от друга страна, това дарение, което е и за построяване на българска черква в града, става причина повечето средства, които са се събирали някога от гражданите само за поддръжка на учили щето, да отиват сега изключително за строежа на черквата (ДБКД, док. 12, 19). Настъпват нови финансови затруднения.