Петканова

В новата си книга Д. Петканова-Тотева разглежда сравнително слабо про- учени въпроси от историята на българската литература до XVIII в. Някои от студиите са посветени на по-общи проблеми, а други имат характер на конкретни исто- рико-литературни изследвания. Но и в едните, и в другите проличава концеп цията на авторката за цялостния процес на литературното ни развитие от IX до XVIII в., търсят се основните закономерности и непрекъснатостта на това разви тие. Книгата се открива с една статия, имаща по-скоро есеистичен характер - „Старо- българският писател и книгата“. С добре подбрани примери авторката разкрива отношението на средновековния книжовник към неговия труд, убеждението му в об- ществената значимост на книгата и ней ното трайно значение. 156 Първият цикъл студии е посветен на проблема за отношенията между фолк лора и литературата в Средновековието. На предно място е изнесен въпросът за различията и сходствата между народно и литературно творчество през тази епоха. Различията са разгледани в няколко точки: мирогледните позиции, съдържа нието и жанровите форми; стилистиката; темпото и характерът на исторического развитие; спецификата на творческия про цес и разпространението; средата на съз даване и битуване. Авторката избягва опростяването на явленията - подчертани са някои типологични сходства, съпът ствуващи тези различия. Изхождайки от позицията, че фолклорът и литературата са две страни от духовната култура на народността, Д. Петканова-Тотева се спира на по-слабо изследвания въпрос за тяхната близост. Посочено е влиянието на народни исторически предания върху старобългарски литературни творби (Народното житие на Иван Рилски, Солунската ле генда, Българският апокрифен летопис). Обратното влияние - на литературата върху фолклора - е разгледано на базата на апокрифите и повествователната ли тература. Особено внимание заслужава тази част от студията, в която се проследява съще ствуващата „вътрешна близост, родстве ност и начина на художествено пресъзда ване" (с. 28). Изтъкната е близостта по отношение изображението на човека - липсата на характер, еднолинейното изображение, създаването на образи-образци, липсата на индивидуализация, наличието на общи места в различни произведения от различни епохи. Този въпрос е от изклю чителна важност и заслужава обстойно изследване, което, разбира се, е извън задачите на разглежданата студия. Въз ражения буди само една констатация: Целта е не правдивото и многопосочно изображение на човека, а изразът на идеи, схващания и норми на поведение" (с. 29). Отричането на правдивост в средновеков ното (литературно и фолклорно) изобра жение на човека изкуствено обеднява художественото творчество на епохата, неза служено подценява неговите естетически особености. Средновековното изкуство е правдиво, но по своему, съобразено със спе цификата на епохата, която го е създала и на която то служи. Към неговата худо жествена правда трябва да пристъпваме със съответните критерии, а не да пренасяме механично изискванията, които предявяваме към класическото или съвре менното изкуство.

След класическия труд на Йордан Иванов „Богомилски книги и легенди" апокрифната проблематика у нас се асоциира с върхови моменти от родната ни култура. По тази причи на у нас погледът на изследователя неизменно се отклонява от следенето на генеалогията на апокрифите в първоодейските им и гръ ко-християнските варианти, за да се вдълбо чи в стихията на родната ни култура. И. Иванов се занимава изключително с богомилските моменти в познатите у нас апокрифи, Ем. Георгиев озаглави своя обзор „Литература на изострени борби в средновековна България" иотново постави акцент върху социално протестната им същност. Донка Петканова в новата си книга „Апокрифна литература и фолклор" също така тръгна от първоюдейската художествена природа на апокрифа, за да стигне до творчеството на презвитер Еремия и тематичните цикли в народната приказка и песен с народно-социалната им осмисленост. В трудовете на бъл гарските изследователи генеалогичното изу чаване отстъпва на втори план, за да се застъпи развитието им на родна почва и да се обхва не широката вълна на вливането им в народната култура. В такъв смисъл в своето моно- графично изследване Д. Петканова не отстъпва от традицията и извървява пътя от първоюдейските апокрифи до българската народноприказна легенда. Още в началото трябва да се отбележи, че книгата представлява докторска дисертация, която за изданието е доближена до подготовката на широката публика - на места осезателно есъкратена, а научният апарат опростен. Съобразяването с читателя не езасегнало съдържателната цялост, монографичния вид, научното отношение и общата концепция са запазени. 134 После дователността на анализа и отношението към материала са определени до го ляма степен от изискванията на типологичес кия подход. Търсенето на фолклорните ко рени и художествената специфика на апокриФа еизисквало пространствено-временно разпростиране от библейските царе до ХІХ в. и от древна Юдея и Етиопия до северните европейски брегове. Но тази почти неогра ничена двумерна перспектива е вкарана в границите на българската проблематика и изследването, след кратък увод, започва с разглеждане на Индекса на забранените книги като свидетелство за проникване на апокрифната книжнина в средновековна България. Извороведската стойност на т. нар. Погодинов и Киприанов индекс (преписи от български индекси, изброяващи познатите апокриф ни произведения, съответно от XI и XIV в.) се приема като основа за очертаване състоя нието на апокрифното многообразие у нас. В забележка на с. 27-28 са посочени и невклю чените в индексите апокрифни творби, като Тивериадското море, Български апокрифен летопис, Видение на пророк Исайя за послед ните години и др., които в голямата си част представляват оригинални български произ ведения. Нерегистрираните в индексите произведения се посочват за пръв път, но фактът е оставен без коментар. Подходът при изуча ване на апокрифите да се тръгва от индекси те е методологически плодотворен - анализът им ще позволи да се очертае хронологическата последователност на проникването и актуализацията на апокрифния фонд.

Към поетическото творчество на Магда Петканова литературната критика е по-несправедлива, отколкото към драматургията й. Два факта подкрепят това впечатление - броят на издадените критически отзиви и степента на осмисляне на двете страни от творчеството на писателката. Досега цялостно изследване, занимаващо се с поезията на Петканова, не се е появило. Но още през 1934 г. по повод излизането на сб. „Изгубен камък" (1933) с рецензии в печата излизат Г. Крънзов, А. Радев, П. Спасов, П. Горянски и др. През 1936 г. в сборника „Вдъхновени жени" на П. Горянски присъствува кратък очерк за Магда Петканова, където авторът успява да вникне в много черти от поетическия портрет на Петканова, но не оценява правилно „Македонски песни" и зараждащия се в „Изгубен камък" граждански патос на поетесата. Третата стихосбирка на М. Петканова „Кавали свирят (1939) с рецензии посрещат Ю. Казаска, Ст. Божков, П. Пенев, Д. Стоевски, Г. Цанев. Г. Цанев най-правилно намира ключа към тази поезия. На страниците на редактираното от него списание „Изкуство и критика" през 1940 г. излиза рецензията му за „Кавали свирят". Проникновеният изследовател улавя тенденциите в последната стихосбирка в съпоставка с предишното творчество на Петканова, отбелязва прехода от един тип поетика в „Изгубен камък“ към друг в „Кавали свирят". През 1947 г. Бистра Цветкова включва няколко стихотворения на поетесата при илюстриране на застъпената по различен начин славянска тема в творчеството на наши поетеси. Това е статията „Славянски мотиви в творчеството на Дора Габе, Елисавета Багряна, Магда Петканова и Бленика", публикувана в сп. „Сла вяни". Разглеждането на творбите на Петканова в такъв аспект не е станало без известно насилие над тяхната художествена тъкан. От този момент нататък поезията на Петканова става обект на критиката по повод годишнини на писателката. Представителни за такъв тип подход са изявите на Христо Дудевски в сп. Септември, 1960, кн. 8, на Георги Константинов в книгата му „Моето поколение в литературата“, 1970, на Вихрен Чернокожев в сп. Библиотекар, 1975, на Стоян Стаев в сборника с портрети „Литературни вълнения", 1982. Неголемият брой на изявите на нашата критика за поезията на Петканова се съчетава в повечето от случаите с информативно и бегло разглеждане на творбите й, като всеки от цитираните автори дава по някоя и друга вярна характе ристика за поетесата. Най-задълбочен засега остава прочитът на Стоян Стаев, а най-адекватен на поетическата природа на Петканова - прочитьт на Георги Цанев.

В известна степен името и на Магда Петканова потвърждава правилото за безпощадността на времето, рукнало като сприя върху живота на хората - формиращо го, разрушаващо го, завличащо го. Нейната поезия сега е почти неизвестна за младото поколение, но тя не ешумяла така много и преди години. По-иначе стои работата с драматургията й, в която има великолепни поетически открития. Те допълват нашето впечатление за лириката на тази авторка, защото внасят в нея такива нови, силни, ярки открития, каквито понякога няма в чисто" интимните и откровения. Разликата е в това, че з поемите и в стихотворните драми на писателката емоционалното слово някак си „обективизира" чужди съдби, преживявания и страсти, докато в „директната" си чувствена изповед поетесата визира чрез лирическата героиня самата себе си. Поради някои съдържателно-изобразителни особености в поезията на Магда Петканова много е удобно, а даже и необходимо, нейното лирическо творчество да бъде анализирано чрез едно хронологическо вглеждане в зародиша и в развоя на вдъхновението и на неговите характеристики. Само така ще си обясним и цената, и силата на дебютната и книга „Македонски песни" (1927 г.), а ще разберем и посетнешната отлика, валидна за емоционално-мисловния свят на поетесата в следващите и стихосбирки. Защото е очевидна разликата между втората книга („Изгубен камък“, 1933) и „Кавали свирят" (1939 г.). На едно място тя признава, че започва да печата през 1925 година в издавания „Вестник на жената“, но пише още от 1919 година - т. е. когато е деветнадесетгодишна. Стиховете и от това време сетне влизат в нейната дебютна стихосбирка.... Питам се какво звучи в моето съзнание, останало от поезияга на Магда Петканова? Навярно и аз някога съм се заблуждавал, че някои мотиви, разработки, внушения и въздействия, постигнати от авторката в песните за драмската ракия" и за „момините устни" са дело на фолклора. Каква извисяваща измама! Кой поет сега или в миналото би се отказал да оприличават стиховете му с народните създания? И наистина има ли очевидни признаци, по които да сме застраховани от подобна „лъжливост": Ако зажалиш нявга за драмска ракия, дойди на гости