последните

Преди двайсет години в Чехия се знаеше твърде малко за българската литература. По-старата генерация може би още си спомняше преводите на Вазови произведения (излезли в по-голямата си част към края на 19 век и преди Първата световна война), както и нещо от двайсетте и трийсетте години, когато е можело да се прочете нещо от Елин Пелин или Кирил Христов, чиито статии, стихотворения и разкази често се появяват в печата на чешки и немски по време на неговото пребиваване в Прага - по-късно читателите и критиката познаваха вече само няколко имена по разпилените отделни стихотворения из бъл гарската литература или забравени книги. Тези имена едва ли някой свързваше с конкретни творби. Нали и Ботев за чешкото културно общество между двете световни войни беше по-скоро само легендарен народноосвободителен герой, отколкото поет и публицист и от неговите произведения бяха известни тогава само няколко пъти препечатваното стихотво рение „Хаджи Димитър“ и статията „Смешен плач“. Пропадна стихосбирката на Багряна „Вечната и святата“ („Ta věčna a ta svatá“, 1931), архаизирана от превода до парнасистката поезия от края на 19 век, посрещна се без успех лошо преведеното „Хоро“ на Страшимиров („Svatebni rej“, 1928) - и обратно, в критиката намериха отклик стиховете на Люба Ка сърова, поетеса, напълно забравена в България. Сборът на представите за българската ли тература, с който се влизаше в четирийсетте години, беше нищожен. Освен обикнатото народно творчество, разказите на Елин Пелин, прозата на Йордан Йовков и малката книжка „Някога“ („Dávno", 1938) на Дора Габе в превод на Витезслав Незвал, родена от миговете на първото детско възприемане на големия непознат свят подобно на голяма част от Незваловото творчество, е трудно да се намери до 1944 г. друг пре вод от български, който да е някак по-дълбоко свързан с чешката литература. След освобождението на България и след освобождението година по-късно на Чехо словакия, бялото поле в познаването на българската литература излезе на повърхността твърде пластично и ясно.

а Гео Милев са писани и публикувани много спомени и много писма от кореспонденцията му с баща му и с близки нему лица, но тези спомени и писма разказват какво е преживял той преди и след училищната си възраст. Учи лищната възраст на Гео се отминава като не тъй важна за неговото творчество. Преди известно време повдигнах завесата, която скрива преживяванията на Гео в тази възраст. Бях изтъкнал, че той в първите класове на гимназията до петнадесетгодишна възраст проявяваше необикновена дарба да рисува, но с лед това се отклони от рисуването и се отдаде на литературата, като не поверяваше никому причините, които са го заставили да стори това. В публикуваните ми спомени аз се запитвах останали ли са в литературната дейност на Гео някакви следи от заниманията му с рисуване и подканвах нашите литератори да разрешат този въпрос. До този момент обаче не са се явили изследвания на тази тема. За нея не става дума и в предговора към двата тома от избрани трудове на поета. Това ме подбуди сам да се заема с разрешаването на този въпрос. За тази цел обаче се налага да допълня публикуваните си спомени за училищната възраст на Гео, за да открия в тях онова ядро, от което възникна бъдещата му литературна дейност. Аз бях съученик и близък приятел на Гео, който по онова време се казваше по фамилията на баща си Георги Касабов. Приятелството ни бе продъл жение на приятелството между бащите ни, които имаха общи културни интереси. Бащата на Георги Милю Касабов имаше книжарница в центъра на града срещу тогавашната поща. В нея се доставяха всички новоизлезли книги от художествена и научна литература. Георги, който помагаше на баща си в работата му и прекарваше там почти цялото си свободно от училищни занятия време, успяваше да прочита изцяло или отчасти почти всички новоизлезли книги и да разказва на посетителите в общи черти съдържанието на книгите, които ги интересуват. По онова време Стара Загора бе окръжен град с отдавна открита деви ческа гимназия, в която завършваха средното си образование и девойки от съседните на Стара Загора градове, където нямаше такива гимназии, но мъж кото училище, в което постъпваха ученици след завършване на първоначалното училище, бе четвъртокласно (след това и петокласно), така че те можеха да завършват средното си образование само ако продължат образованието си в други градове, което бе свързано с неудобства и значителни разходи. При тези условия девойките имаха възможност да получават по-високо образова ние от братята си и от бъдещите си съпрузи.

Когато се опитвам да си представя пътя на детската ни литература от Де вети септември до днес, преди всичко си спомням думите на Г. Димитров в писмото му до СБП от май 1945 г.: „... Милиони деца и юноши - писа тогава нашият безсмъртен вожд - се нуждаят от доброкачествена детска и юношеска литература." Това бе една недвусмислена оценка и същевременно една неотменна за дача. И литературата за деца като неразделна част от общата ни художествена литература се изправи пред нови исторически задачи, които победата на Де вети септември постави: възпитанието на подрастващите поколения в комуни стически дух стана нейно основно назначение - най-отговорното и най-бла городното назначение, каквото е могла да има от първите си стъпки досега. Разбира се, творческото осъществяване на тези задачи бе немислимо без опората в най-добрите демократични и реалистични традиции на литерату рата ни от миналото. В нова обстановка, при променени и коренно проме нящи се условия обаче традициите трябваше не просто да се следват, но и да се развиват и обогатяват. Върху основата на новите факти и явления в действителността, върху основата на новите насоки и тенденции на общественото развитие. А по своята същност тези нови факти и явления, насоки и тенденции качествено се отли чаваха от фактите и явленията, насоките и тенденциите в развитието на доде ветосептемврийското, т. е. на старото, капиталистическото общество. Ето защо по-нататъшният развой на литературата ни трябваше да се изрази основно идейно-художествено преустройство, свързано с дълбоките качест вени изменения в цялостния ни живот. B Девети септември не възстанови само правата на реализма в литературата ни, не освободи само перата на частните, демократично настроените, прогре сивните български писатели от ограниченията на миналото. Девети септември даде на литературата ни като единна национална литература нова основа на развитие, ново съдържание, въоръжи я с нов основен метод - метода на социалистическия реализъм, - разкри пред нея необикновен жизнен материал, какъвто литературата ни в миналото не познава, вдъхнови я нови идеали. Започна един сложен и в някои отношения мъчителен, изключително благотворен и плодотворен процес. който в своята съв купност бележи нов, по-висок етап в развитието на художественото ни слово. За да се тръгне напред и по-нагоре, естествено следваше да се отхвърлят C HO вредните наслоения от миналото, да се разчисти пътят от бурените.

Една от най-светлите личности в по-новата история на България е безспорно родоначалникът на българското национално възраждане, авторът на „История славянобългарская" - Паисий Хилендарски. Съществува вече богата литература за Паисиевата творба, за нейното значение в създаването на новата, възродена българска литература. Паисий е тема на многобройни аналитични очерци, статии и обширни научни и популярни трудове. За него са писали не само българи, но и много слависти от Изток и Запад. Настоящият преглед не съдържа оценка на делото на Паисий - неговата цел е да проследи рецепцията му в Полша през последните 60 години. „Словянски свят“ от 1912 г. помества анонимна бележка, в която съоб щава за чествуването в България 150-годишнината от завършването на Исто рията. Бележката съдържа биографични и библиографски данни за Паисий, привежда заглавията на отделните части в Историята, и изтъква във връзка със създаването й: „Подтиците, които са го (Паисий) ръководили при написването на Историята, идвали предимно, ако не единствено, от патриотичното чувство. Тежките условия в страната не са били благоприятни за научни исторически издирвания. Затова творбата на Паисий няма понастоящем научно значение, тя е исторически паметник на националните стремежи." В междувоенния период в Полша се появяват три очерци по история на българската литература, които отделят повече място на автора на „Славянобългарска история". През 1931 г. в Познан излиза малката по обем книга на полския Дипломатически представител в София Кажимеж Хофман, озаглавена „Българската литература“. Тя се появява две години след книгата на А. Брюкнер. Последната е доста непълна и съдържа оскъдна и не много точна информация за българската писменост. (Брюкнер е посветил на Паисий само едно изре чение.5) Очеркът по история на българската литература от Хофман няма научни амбиции. Авторът иска само да популяризира българската писменост, малко позната тогава в Полша.

Неведнъж са ме питали - защо книгите на Симеон Радев трябваше да стигнат до читателите с известно закъснение, така че последната от тях той за малко не можа да дочака. Отговорът на този въпрос предполага навлизане в една област, която надвишава рамките на мемоарния очерк и не е моя задача. Затова пък считам за своя длъжност да свидетелствувам за факти, някои от тях свързани с моята дей ност като редактор, които и да не обясн яват всичко, ще ни насочат поне към причините от субективно есте ство за това закъснение. След като Радев беше споделил с мен, че е взел решение да се преиздадат старите му статии, обогатени с нови текстове към тях, и се заинтересува какви практически постъпки бяха необходими, следваше да се очаква неговата заявка до издателството. Знае се, че това е формално условие за включване в издателския план. Минаха обаче седмици, после и месеци, а това не ставаше. Не ми е в паметта, но при честите му идвания при нас не може да не сме му напомняли и отговорът му ще е бил уклончив, защото добре си спомням, че по едно време и този път сметнах почина за изоставен. И едвам близо година по-късно първата стъпка най-после беше направена. Проверявам сега протоколите от онова време и виждам, че ре дакционният съвет още в първото си заседание (20. ІХ. 1962) е разгледал заявката и единодушно е приел предложението. Приел го е по принцип" и е възложил на една от сътрудничките на издателството „да подготви изданието". Решение по принцип" се вземаше, когато няма налице ръкопис, а е възложено не на нашия отдел, както беше уговорено, защото се знаеше, че ще се наложи допълнително издирване на Някои материали в периодичния печат вън от чисто редакторската работа. И когато всичко изглеждаше наред, настъпи нова изненада: да чакаме още година и половина самия ръкопис. Казвам изненада, като се поставям в нашето тогавашно състояние на осведоменост. Ако знаехме докъде се простира оглеждането на Радев, за което имах случай да говоря, нямаше какво особено да ни учудва. Нека напомня някои по-характерни факти. През 1922 година Симеон Радев, тогава представител на България в Обществото на народите, при дружава Стамболийски в Женева за едно от заседанията на международния форум. Знае се, че в такива лучаи, колкото и заети, делегатите намират време да споделят мисли и вън от служебните задължения. При такава една беседа Стамболийски изказва на Радев възхищението си от „Строителите" и му предла га да се направи със средства на държавата ново многотиражно издание на книгата, тогава вече библиографска рядкост, за да стигне до възможно най-широк кръг читатели. Радев обаче отклонява предложе нието, пренебрегвайки един хонорар, необичаен за нашите условия. Тодор Боров, който потвърждава случая, като излиза от лично доверяване, обяснява отказа с изключителната предпазливост на дипломата", с нежеланието му да се свързва тясно с едно правителство, чуждо на неговите партийно-политически възгледи". И намирам, че е прав. Във всеки случай дори да е имало и други причини, тази ще е била главната.