поведение

Тази тема доби значимост, след като се изправихме очи в очи с големи критически текстове по света, с текстове на естетиката, теорията, есеистиката и критиката в частния смисъл. Станала чрез родния ни език, срещата с тях е знаменателна. Открон се широк кръг от признаци: от езика до критиката (идеите на тълкуването) и културата (пресичане на съобщение и мисловно поведение). Нуждата от такъв „негатив" за проявяване на някои признаци не е стара. С новостта и можем да обясним небивалия интерес към този род четива, еднакъв и у специалисти, и у четяща публика, и у издатели с грижлив подбор на можещи хора. Този взрив в преводната книжнина, това ударение върху зона, където то не е било слагано, увлича погледа на изследвача. Погледът има щедър обсег, изскачат въпроси на възприемането на чуждите тексто ве - или, както казват, на рецепцията. Критическото поведение на езика ни не е излъчвало такива импулси. В тях има и нещо екстравагантно, нещо неофитско, защото с такива материи езикът ни се е срещнал случайно и странично. Проблемно не. Днес те станаха едва ли не негово всекидневие - от множество поредици до есета във вестници и списания, твърде често в хубави рубрики. Тази среща на чуждия текст с нашия език занимава ума ми от дълго време. Спирах се в няколко публикации на нея, разсъждавах върху закъсня лото възприемане, върху другите пориви на езика, върху същината на такъв превод, както и върху отделни явления (Бахтин, Цвайг, Ортега, Вьолвлин, Пастернак), редактирах том на Жирмунски, писах върху Нортръп Фрай, започнах редакция на Хуго Фридрих. Изтъквам тези мои увлечения не в отчетен пристъп, още по-малко суетно, а заради причината, която ги породи. Една от тях е новото критическо пове дение на езика ни. Остарял в самата критика, той се оказа годен за нов изказ. Год ността му е и упрек. удивлението ни пред възможностите на интерпретацията, „филтрирани" през нашия език, изречени в него, също е упрек. Сега повече отвсякога разбираме до каква степен е търпима нашата критика, след като в нейното поле се разхождат и дори се титулуват и стоят пред студенти хора с граматическа недоста тъчност. За другата недостатъчост не е нужно да говорим.

Ето ни пред нова идея. Склонен съм да кажа не само нова, а истинска. Нови идеи се появяват, но истините им не са гарантирани. Авторът на тази идея не може да e се сравни с друг. Нито с фолклорист (ще стане дума), нито с медиевист, нито с историк. В новата ни култура Иван Венедиков продължава стореното през Възраждането. Той продължава със свои средства прозренията на неколцина големи умове. Това мисия, която настоява за най-трудното: да върне затлачени следи в културата, да озву чи тяхната неподозирана стойност и сила. Тези следи не са музейни. Те са в нас - културата, която ражда поведението и мисленето ни. Тези следи бяха активизирани през Възраждането. Тогава народната ни култура доби нови черти. Но не за дълго. След този звезден час на българския живот следите отново се изгубиха и продължиха пътя си по своя закон: да избухват навремени остро, взривно, от незнайната глъбина. Те са живи там. За да оживеят, нужен им е не делникът на българския ни живот култура, а празникът (ползвам думата условно) - високата точка на нашето битие. B И Проявата на тези следи настъпва при умове и дарби с особено прозрение. Над тези следи тежи проклятие. Три пъти те са засипвани с нещо чуждо, два пъти догонваме чуждото нещо, без нуждата да е прояснена на инициаторите. Нуждата била мощна, изглежда неизбежна, но едва ли е била наложителна: първия път политическа (покръстването), втория път провинциален комплекс (европеизацията). слагам междинното проклятие, османското. То е може би най-благото - в известен e He смисъл е дори преграда за чуждите неща. И двата случая, и при покръстването, и при европеизацията българите се превъоръжават с чужди явления; и в двата случая културата се пренарежда с друга култура. В първия случай беше пожертван собственият ни космос. Той не беше изживян и неговото угнетяване с официална култура беше една трагедия. Във втория случай започнахме да се превъоръжаваме с чужди неща, преди да сме се въоръжили със свои. Или след като сме забравили своите - да се изразя по-конкретно. Християнизацията като цивилизоване" (интересно, другите култури, и най-първичните, не са ли „цивилизации"; и от каква отправна точка налагането на една култура върху друга ще се нарича „цивилизоване"?) би била полезна и потребна, ако драстично не беше изместила нещо жизнено. Европеизацията като „цивилизоване" (същите въпроси) би била и е още полезна, ако изхождаме от нашите жизнени въпроси. Тази жизненост на културата през вековете, за която говоря, е различна, но е жизненост. До девети век тя е живяна открито и необходимо в културата, официалната и народната. През Възраждането нейният народен импулс излезе на пре ден план и образува сърцевината на явлението „Българско възраждане".