Повествователният

Ще започна с разпространените подходи към писателя, за да покажа защо смятам да се отклоня от тях. Отклонението ще бъде една система от мерки, термини и понятия, с която борави литературата като европейско явление, към друга система, която не сме терминологизирали, защото не сме работили върху нея. "Повествователен спев" - по-ревнивите познавачи на българската литература знаят това- е жанрово определение, което Раковски сам дава на "Горски пътник", иначе наричана от специализираните възрождеiШЦи "поема". В моите разбирания понятието може да се приложи на по-широк обсег. Двата подхода към Антон Страшимиров са предвзети, презумптивни. Единият е неконципиран и разсеян към цялостния облик на писателя. Другият се простира върху обемното му творчество, но го задължава с естетическата мярка и показва как значима част от него не издържа на критериите. От първия подход ме отклонява невъзможността да се изведе единна представа за творчески облик. От втория - безразличието ми към диктата на естетизма и отколешното ми схващане, че национални литератури и национални първенци са създали творби, които не са обвързани с типичното индивидуалистично творение на европеизма - естетическата мярка, оличностяването на всеки феномен на света. "Презумптивните подходи" са съоръжени с мерки от друга културна среда. Продуктите на тази среда са изпитани и популярни и се превърнаха в удобни норми. Незнаенето им е признак на лош професионализъм. Пътят, който съм избрал в проучването на българските мисловни ценности и литературна норма, се стреми не да отстрани тези нормативи, а да санкционира диктата им. Нашата литература е колеблива към тях. В двойственото си олюляване към европеизма и към собствения корен тя приема нормативите на естетизма, но не се задължава изцяло с тях, а в най-високите и загадъчните ни творения тя буквално ги отхвърля.