приказка

Попадайки в света на литературата, приказката твърде силно променя своя облик. Тези промени са обусловени преди всичко от психологически различия между фолклор и литература: фолклорът е устно художествено творчество, под лежащо на изменения при всяка нова интерпретация на текста от разказвача или певеца (това важи с особена сила за прозаичните фолклорни жанрове), плод на колективна творческа дейност и израз на едно колективно съзнание, докато литературата е художествено творчество, разпространяващо се по писмен път, „продукт на друга форма на съзнание, което условно може да се нарече индивидуално съзнание" и при което индивидът не престава да представлява своята среда и народ, но го представлява в своето индивидуално, неповторимо лично творчество "1 Тази същностна разлика между фолклор и литература ни интересува във връзка с въпроса за съдбата на приказния жанр, попаднал от сферата на устното народно творчество в жанровата система на литературата и като преразказана форма на фолклорния сюжет (авторизирана приказка), и като произведение-плод на оригинална творческа изява (литературна приказка). Различните пътища на проявление и разпространение на фолклора и литературата - писмен и устен, съдържат не формално-техническа, а типологическа, същностна разлика, засягаща всички страни на тези два вида художествена дейност. Фолклорната приказка например съществува винаги като „импровиза ционен вариант" на всеки неин предходен текст, нефиксирана за никоя творческа личност, но и неотделима от своя разказвач, който по думите на М. Каган „се доближава до изкуството на актьора", готов винаги да импровизира, без да излиза от традиционните рамки на художествения тип, но и без да се обвързва с дословното му възпроизвеждане (вариантност на устната проза). Фолклорната приказка търпи по-съществени или по-несъществени промени и от съдържателен, и от формален характер при всяко ново нейно изпълнение, така че всеки неин изпълнител е и съавтор на приказката, както и всеки неин слушател е един потенциален бъдещ разказвач с право на съавторство; на актът на изпълнение еединичен и невъзвратим, недопускаш каквито и да е корекции във ведньж прозвучалия текст.

У нас пиеси за детско-юношески театър са се писали твърде много, но по начина, който не е прекрачвал елементарността на една безлична адаптация върху популярен приказен сюжет. И в миналото, и в последните години е била „разигравана" приказката „Котаракът в чизми“. Тази преработка не е могла да се превърне в истинска литература за детски театър. Налага се да се позовем на литературния опит. Да си припомним за „Котаракът в чизми" на Людвиг Тик (както и за други негови пиеси-приказки, разработени с литературно майсторство и идейна тенденциозност), който използува фолклорна канава, за да избродира върху нея идейно-естетическата мисловност на немския романтизъм от първата половина на XIX в. Нашите писатели също са проявявали сериозен интерес към приказката или легендата. Ст. Л. Костов написа „Мъжемразка“, повлиян от народна приказка, но интересите му на сатирик го отведоха в сферата на съвременните проблеми и герои, в комедиографията за възрастни. В друга посока и с различни задачи подобно движение извърши с творчеството си и П. Ю. Тодоров. Може би само Георги Райчев с „Еленово царство“ не отмести погледа си от детско-юношеската публика, написа дълбоко своеобразна пиеса, със значителна идея и за възрастни - необходимост от разбирателство и мир между хората. Впрочем тази двуплановост на идейните заклинания, тази двупосочност на адреса ще откриваме в произведенията и на много съвременни автори. Тук вече сме пред моментите на една приемственост, но в аспекта на високи завоевания в литературата за детския театър. Активност и широта, свеж полъх и оригинални решения почувствувахме в развитието на детско-юношеската ни драматургия през последните 10-15 години. Тази констатация не е опит за някаква периодизация. Голям отряд от писатели вече работи за нашия детски театър. От друга страна, никак не е без значение, че се подобриха условията за творческото им ангажиране; или пък, че детският отдел на Народния театър за младежта поставя системно пиеси на автори, с които предпочита да работи. Някои от нашите известни писатели се появиха епизодично в детската дра матургия, като че ли „опитаха“ сили върху терен, на който не бяха пристъпвали, за да го напуснат, следвайки интересите си в другите жанрове на литературата. Имам пред вид „Ламята" на Николай Хайтов, „Желязното момче“ на Йордан Радичков, „Ая“ на Анастас Павлов ... Но тези епизодични, да ги наречем, „първи опити", непоследвани от други заглавия, се оказаха оригинални в много отношения творби.

Позната още на предлитературната художествена традиция (митологията фолклора), естетическата експлоатация на фантастичното присъствува почти без прекъсване в хилядолетната литературна история, претърпявайки същест вена еволюция. Отдалечавайки се от фолклорно-митологичната си прародина, литературната фантастика развива приключенско-авантюристични, игрови или прогностични форми, твърде различни от архаичните им предци - маги ческата култова обредност и народните приказки, поверия и легенди. Древното поетично потекло на жанра обаче прозира и в най-конструктивните му съвременни метаморфози. При целия технологически рационализъм на инженерната и социално-прогностичната фантастика и в тях е оцеляло нещо от магическия полъх на старото фантастично, съхранен е упойващият дъх на приказност чудеса, съпътствуващ празника на всяко романтично откъсване от прозаичната логика на реалността. Социално-историческият разрез на фантастичното, осветляването на жанра в диалектиката на неговото движение и изменчивост във времето ни дава въз можност да видим в анималистичната образност на мита, в екзотичните маги чески фигури от приказния фолклор и епоса несъзнаваща себе си фантастика, предфантастика. Митът, вълшебната приказка, героичният епос, народната балада и легендата и различните видове литературна фантастика могат да се разглеждат като отделни фази от еволюцията на един и същ жанр, който непре къснато се модернизира, подменяйки съдържащите се в него по-стари културни пластове с по-млади. Прастарите и ултрамодерните разновидности на жанра еднакво се характеризират с фантастична насоченост на фабулата, но при съв ременните му преображения се касае за фантастика без мистика, за утопична 40 или игрова фантастика, изцяло извън гравитацията на древните езически или ре- лигиозни суеверия. Митът и приказният фолклор използват намесата на транс- цендентни сили за аргументиране на свръхестественото. Формулата, по която там се оправдава съществуването му, не остава същата в авторската приказка, в литературните хиперболизации, в екзотичния фантастичен роман на пътешествието или в модерната научна фантастика. Ирационалните факти в тях нямат мистичния привкус на чудесното. Като естетическо явление със съвсем друга културно-историческа възраст литературната фантастика определено се дистанцира от мистиката на фолклорните вълшебства. Свръхестественото и алогичното в нея е винаги с откровено манифестирана фантазна природа, възприема се като продукт на игрово фабулиране, като естетически адекват на миражни видения и мечти.