присъда

В областта на критическата литература върху проблеми на комедиографията не съм срещал заглавие, чието изложение да притежава шеговитостта, забавата, искрящото ост роумие на смеха. Смях от действителността или припален отново от искрата на естетиче ското сред житейските перипетии на едно сценично произведение, където сетивността на критика е спонтанна, одухотворена, пълна със също находчиви определения за комедийните противоречия в живота. Но тази първа сетивност на критика отпада много бързо, изчезва напълно при разкриване корените на смешното и при анализиране структурата на комедийно-сатиричната творба. Критическото обсъждане на безнравстве ното и грозното, на разнообразните „отклонения от нормите" и теоретическите изводи винаги придават задължителна строгост на изследванията върху комедиографията. В книгата „Смях и присъда" на Снежина Панова срещаме опит за изключение от правилото"... Тилилей и белите друми", „Шпионаж с коза, папагал и морал“, „Подобре Нерон, отколкото... бабичка!“, „Келепир, преведено на български" и пр., четем като подзаглавия в шестте раздела на кни гата. Не би могло да се каже, че това е уловка към читателя, стремеж за възбуждане на предварителен интерес към написаното. Това е преди всичко умонастроение на критика с влияние върху стила на критическото му изложение, изразено в остроумни, но точни диагностични оценки както за слабости, така и за находки в търсенията на авторите. Разбира се, след като се разлистят докрай страниците на „Смях и присъда", ще се разбере, че Снежина Панова също е подвластна на строгия, дори хладния научен анализ. Но все пак той е с огласата на добродушна насмешливост, на остроти при разглеждането на тази особена - и дълбоко сериозна, и небрежно лековата - материя, която включва нелепото и извънмерното в човешкото поведение. Приближаваме се към характера на Сне жина Панова като критик. Наистина, ако одухотворенотта и остроумието в стила е черта на нейната индивидуалност, то тя обвързана с друга такава - лекота на съжденията. Но веднага трябва да се отбележи, че тази лекота е обоснована и от широката и осведоменост в областта на теория на драмата. Това обстоятелство от своя страна е със силно влияние върху подхода, гледната точка към българската комедия след Девети септември. Снежина Панова спазва принципа на хронологията в стремежа си да разкрие и освети наличните тенденции в развитието у съвре менната българска комедия“. И можем да си обясним историко-литературното значение на „Смях и присъда": не би могло да се потвърди, че е изпуснато името на автор или на заглавие, докоснати от вдъхновението на Талия, дори и тези, които са били с много оскъдна и незначителна роля в общото развитие на коме диографията ни. Но в случая е нужно да се отбележи характерът на анализите на всяко отделно заглавие. Точна и компетентна оценка при използуването на прийоми и средства за комедийно изображение, на принципи за изграждане на комедийни ситуации и характери - един успешно проведен начин да се разглежда най-новата ни комедия в контекста на световния опит, на кристализиралите, но и непреходни правила". И тази насоченост е предпазена от една разумност - Сн. Панова не поучава и не назидава. Аргументацията и - позоваване на примери от световната комедиография - около „комедийните мъки и вълнения" в театъра е поднесена като че ли между другото, без нихилистични интонации, а в духа на един искрен критицизъм. В съжденията си Снежина Панова не остава единствено в света на отделно заглавие или на група комедийни творби, не анализира само върху терена на естетичните им особености. От една страна, тя проследява приемствеността между произведенията и авторите, от друга - търси връзка между тях и конкретните обществено исторически съ бития. И това не е временна нагласа на критика за отделни бележки към историческия фон, а принцип на изследване. По този начин не самомо обществените условия ни обясняват Възникването на едно или друго заглавие, но и развитието на другите литературни форми на комичното. Защото повечето от авторите, които са се изкачвали на сцената, са дошли от оперативния хумористичен печат, с опита на фейлетонисти и карикатуристи, на памфлетисти и публицисти. Опит, който винаги внася нещо ново в комедиографията, но и който се оказва в повечето случаи недостатъчен за пълното овладяване на спецификата на комедийната форма. Тази оценка за развитието на комедиографията е валидна преди всичко за особения и труден период за нейното развитие - от Девети септември до Априлския пленум на партията. Независимо от хронологическия принцип на изложение в книгата е налице постоянно внимание към проблемите, свързани с изграждането на комедийния тип. Наред с редките случаи на оригинално сътворени комедийни образи се посочват източниците на реминисценциите, на влиянията, на неуме нието те да се поставят в пълноценна комедийна ситуация или случаите за неправилно разчитане на анекдота - форма с епизодично значение, която често авторите превръщат В основа на цяла комедия.

Много характерно е, че само две-три години след деветоюнския военнофашистки преврат Антон Страшимиров има точна представа за механизма на действие срещу на рода, включващ полицията и армията. Той е осведомен отлично и за размера на бедствието, сполетяло страната, за съучастието на правителството в белия терор, който не се дължи на някакви „безотговорни елементи", а е планиран и организиран чрез скри тите пружини на властта. По романа „Хоро" (1926) можем да проследим как постепенно цялата управляваща върхушка в градчето бива въвлечена да участвува в престъпления та на превратаджиите. Очертава се психозата на фашизма, който на думи се представя за спасител на нацията от комунистите и земеделците. На практика се оказва, че враг е самият трудов народ и в солдафонската си еуфория полковник Димо Гнойнишки е го тов да избие всички - издава заповед да се арестува всеки срещнат, да се стреля по всич ко, да се съборят всички сенници, обори, сайванти и т. н., защото били скривалища на нелегални. И би го направил, защото, когато кметът му възразява: „Добре де. Но как ще се препитават хората?" - той не намира какво да отговори, освен ругатнята: „Да пукат - хората." Пред другото възражение на кмета-двуличник: „А данъци кой ще пла ща?" - озвереният полковник просто онемява. 2.0 Тук Гнойнишки не говори така, защото е пиян. Както е при алкохолиците, под влия ние на винените пари те издават онова, което си мислят. А фашистите наистина са убе дени, че една държава без народ се управлява по-лесно. Ако е населена само с тех ни привърженици. Но и едното, и другото е невъзможно. Това не им пречи с фанатичен бяс да го насаждат на практика, като изтребват всичко, което им се противопостави. Зоркото око на писателя посочва отговорността на приспособленците, които улесня ват погромаджиите и стават съучастници в кървавите им дела. Изключителна, протоколна достоверност съдържат страниците, посветени на тайното заседание на градските първенци, на което се уточнява и приема списъкът със седемнадесетте жертви, които трябва незабавно да бъдат разстреляни публично за назидание на населението. Кариеристи, псевдоинтелигенти и лумпени, продали се на властта, носят същата вина за зловещите вакханалии, независимо от плахите им опити да лавират, да си оставят вратички за измъкване. Така например дори полицейският пристав Миндилев не е по природа садист, а човек, който мечтае да се сдобие с пари, и когато прибира богатст вото на умиращата Карабелица, той накривява фуражката си и си говори: „Ще ме видят те мене вече на проклетата им служба!"