приятелство

Когато рецензентите искат да направят голям комплимент на една критическа или литературоведческа книга, казват, че тя се чете с удоволствие" или се чете като роман". Не вярвам това да еот основните качества, за които претендира авторът на такава книга. Тук рецензентите просто правят една логическа грешка - разменят местата на нашия интерес към дадена проблематика с лекото удоволствие, което можем да получим от някое увлекателно четиво, превеждат на един по-стар език едно ново понятие. Затова няма да кажа, че книгата на Георги Константинов „Едно необикновено приятелство" (вече чух такова мне ние) се чете леко, като белетристично произведение". Тя просто се чете като интересна Документалистика и в никакъв случай не бих заменил нейната съдържателност именно като документалистика с най-ловката беле тристична постройка. Впрочем Георги Константинов е проявил и известна белетристич на ловкост - той е подредил така доку ментите, с които разполага, че може да се проследи последователността на събитията и фактите, техните логически и сюжетни" връзки. Но не това есъщественото. За нас е важно, че можем да почувствуваме неповторимия дъх на автентичното, на личното свидетелство в историята. Вкусът към доку менталното, точното, фактологичното въз произвеждане на историческите събития все повече се налага напоследък у нас. Ние като че ли вече предпочитаме едно писмо, един спомен на жив участник в събития пред всяко романтично въображение. Белетри стиката като че започва да губи в едно състе зание с историята; историята все повече се налага и властвува в нашето съзнание, тя ни изглежда по-необикновена и по-фантастична от най-големите полети на фантазията, тя сякаш има абмицията да измести и изкуството, и философията, и „митологията". Не сте ли забелязали, че напоследък мемоарът е най-търсеното, най-предпочитаното четиво? Разбира се, в световноисторическия процес, и по-специално в нашето развитие от 9. IX. насам, ще намерим много обяснения за тая Демитологизация", за тоя стремеж към разбулване, дегероизиране", историзиране" на историята, за това желание да се види как тя енаправена", но тия разсъждения биха ни отвлекли далеч.

„Не бях прекратил и от Париж да безпокоя българските списания „Съвременник", „Съвременна мисъл“, „Наш живот" и други. Името ми поне сред поетите се знаеше. Доста много за моята „слава" бяха направили Димитър Подвързачов, Димчо Дебе лянов и дори Георги Бакалов. Той проявяваше хубави чувства към моите „поезии", макар отсетне да написа в „Звезда" своята статия „Безкръвна поезия", за която не му се сърдя, разбира се. " Te си. Приятелските връзки на Николай Лилиев и Георги Бакалов никак не са случайни. първо са земляци, от Стара Загора. Второ, в най-ранната си младост Лилиев симпатизира на социалистите, или както тогава ги наричат - чучулигите“. Но любопитно е да се отбележи, че Лилиев не обича да разказва за този период от живота През 1959 г. във връзка с чествуването на 75-годишния юбилей на свищовската търговска гимназия трябвало да се приготви нарочен сборник. С тази задача се заема журналистът Борис Андреев. Той се обръща към Лилиев да му напише спомените си ето какъв отговор получава: „Не искам да ви огорча с отказа, защото задачата ви благодарна. Дано направя нещо, но не мога да ви обещая напълно..." В навече рието на празника Борис Андреев отново му напомня за молбата си, но Лилиев този път любезно му отказва: „Аз не бих могъл, дори при най-добро желание, да изпълня вашата молба. Моята старческа немощ не ми позволява да съсредоточа мисълта си върху това, що ми искате. Прощавайте, че съм толкова откровен пред Вас - и не И e мислете, че някакво нечовешко чувство ме кара да не се отзова на Вашата молба. "2 B По-късно, когато първите коли на юбилейния сборник вече са под печат, Борис Андреев получава от съученика на Лилиев Цоньо Георгиев от Велико Търново спомен, който се разказва за съществуването на социалистическия кръжок в търговската гимназия. В него членувал и Лилиев. Цоньо Георгиев твърди, че през 1902 г. в местността „Разсадника" край града членовете на кръжока имали среща с Васил Коларов, който им говорил за социализма и за работническото движение. Борис Андреев поискал потвърждение от Лилиев за този факт от биографията му и ето какво му отговаря той на 24 май 1960 г.: „Радвам се, че юбилейният сборник на свищовската търговска гимназия се печата и съжалявам, че и тоя път не бих могъл да удовлетворя молбата Ви. Васил Коларов не съм се срещал и на срещата през 1902 г. не съм присъствувал. Това само мога да Ви кажа по това, за което ме питате.

Мара Белчева и Кирил Христов се срещат и опознават в зряла възраст, когато пет житейски десетилетия са натрупали спомени и опит у всеки от тях. Затова срещата им неизбежно носи отпечатька на сравнението, на съпоставката с миналото, на страха от разочарование, който под държа известна междуличностна дистанция, но и на надеждата от взаимност. Кореспонденцията между двамата пази атмосферата на едно усилие да се превъзмогне времето, неосъзнатото желание да се преситуира хронологически преживяването назад - в годините, когато то би имало поголяма непосредственост, динамика и сила. Между редовете се ражда скритата нотка на меланхолия, която пулсира в емоционалния фон на взаимното опознаване. Тя безспорно се чувствува по-явно в писмата на петдесет и четири годишната Мара Белчева, у която самотата и чувството за изоставеност през 20-те години засилват склонността към задълбоченост на преживяването, пораждат усещането за съдбовност на протичащите събития. Меланхоличен трепет ще доловим дори в размишленията, които К. Христов оставя в своя дневник с дата 22 юли 1922 г. „През тия дни на безизходно варварство разведрявам се само от честите си срещи с Мара Белчева. Не мога да си простя, че толкова години съм бягал да се запозная с тая поетка. Каква прелестна душа има тя! Господи, иде ми да викам от радост, че има макар един човек в тоя народ с такава душа! Припомням си стотиците страници на „Време и съвременници" - този дневник-гигант в единадесет тома, - и ми се струва, че трудно бихме намерили друг случай, в койго нервният, капризен и мнителен К. Христов да запази за по-дълго време непокътнато светло възторжено чувство към жив свой съвременник. И не само това - в редовете, които пресъздават спомена за общите им разходки, срещаме един непознат К. Христов - успокоен, разведрен, пречистен. Че тох внимателно кореспонденцията между поета и близката му приятелка от тези години Весела Па найотова, запазена в личния архив на твореца (без да ме напуска чувството на непозволено и на вярно малко осъдително любопитство), за да оформя един ясен и категоричен извод: Мара Бел чева принадлежи към типа жени, с които К. Христов няма сериозни познанства в своя житейски път, и към които навярно не е изпитвал дълбок емоционален афинитет. Именно затова срещата с Мара Белчева - поне в първите месеци - го поразява наистина с изненадата на едно откритие, с пеизпитаността на едно преживяване, с възможността за духовно пречистване. Изненадата все пак не е в състояние да редуцира неизменното самочувствие на поета, дори когато то е забулено с воала на спомена: „Ако не бях бягал да се запозная с тази жена, може би между мене и Пенча би била възможна оная велика дружба, която удесеторява за народа значението на един Гьоте и Шилер..." Това размишление не ни поразява. Поразява обаче адекватната нему реакция в пис мото на М. Белчева от 28. 11. 1923 г. — там тя изказва желание да „поправи" текста в една от найизвестните статии на Пенчо Славейков, за да заличи тъмния облак на враждата между двамата стари противници. Разбира се, антологията излиза през 1923 г. с непроменен текст. В „Българската поезия. Преди и сега Пенчо Славейков все така категорично отхвърля творческите усилия на К. Христов, разпасал пояса на народната песен".

The text traces a not-much-known literary friendship between Lora Karavelova and Petko Yu. Todorov, after Todorov returned from Germany in 1905 and before Lora bound her life with the poet Peyo Yavorov some years later. The fact is that being able to communicate with some of the most respected names in Bulgarian culture, it was Todorov that Lora preferred to share her creative experiences and plans with. She was in a creative upswing after her first publication in the journal Thought, thanked him and wished to share with someone who understood her and who she had confidence in. Lora relied not only on the undisputed literary reputation of her friend, but was also excited by his patience, tolerance and his intimate dedication to everything. Their inherent spiritual aristocracy connected them in a special way too. The literary value of Lora's works is not very high, but she deliberately experimented in various genres. Todorov's editorial intervention in her texts shows his professionalism and desire to preserve the original intent of the author. The article raises questions about the state of Lora Karavelova's literary heritage.