прочит

Поет-мислител, лирически или епически поет? Да се намери „крайно" определение за Ст. Михайловски като поетическо явление в развитието на българската поезия и националната поетическа традиция е трудна задача за литературната наука. И не ще да е случайно, дето не говият съвременник и пръв проницателен тълкувател д-р Кръстев го нарича „една психологическа гатанка", която е трудно да се разгадае. В съзнанието на повечето от своите съвременници той е мизантроп, гръмовержец, мрачен отрицател и песимист, презрял неизправимата човешка природа, бунтар и самотник, дори мистик. За съвременния читател той е почти забравен поетсатирик и баснопис е ц, мъртва класика, застинала в страниците на литературните истории и енциклопедии. Посочените характеристики изглеж дат безспорни. Но те нито изчерпват, нито обясняват оригиналността на явлението. Духовното присъствие на Ст. Михайловски в българската култура през последните две десетилетия на миналия и в началото на нашия век (присъствие в гражданския, политическия и литературния живот) е безспорно, но е проблематично дали е възможно взаимодействието на неговия противоречив, „ратоборен" дух с нашата съвременност и с какво именно. И за днешния изследовател и читател изглеждат странни невероятните политически „преображения" на общественика, а литературното му дело - някак чуждо и самотно за българската литературна традиция, сякаш вън от нейната национална самобитност. Под съмнение е също и традиционното му „вместване в школата на критическия реализъм (както и ние тук сме приели по установената инерция в литературната наука), доколкото всъщност никой не е изследвал цялостно Ст. Михайловски като тип поетическо мислене. Защото колкото и да разширяваме границите на понятието реализъм и да отчитаме неговата специфика в различните жанрови форми на поезията, все пак пълнотата в изображението на конкретния човешки характер, възможен в определено социално и природно битие, е неговата главна характеристика. А такова определение трудно може да се приложи към героя в поезията на Ст. Михайловски (ако, разбира се, включим чисто лирични неща като „Напред", „Кирил и Методий", „Железни струни“, „Лама Сабахтани", отделни лирични фрагменти в поемите му и пр.).

Последната творба на Матвей Вълев „Ферма в Сертон" стана достояние на литературната общественост неотдавна, повече от четири десетилетия след гибелта на писателя в първата фаза на Отечествената война. Малцината, запознати с ръкописа на книгата, се изказват за нея по разному. През 1975 г. Ив. Сестримски споменава в предговора към избраните му произведения, че М. Вълев преработил „бразилските“си разкази в роман - но изкуствено, несполучливо“, и че отпечатването му е било осуетено поради бомбардировките над София през 1944 г. Кирил Апостолов, на когото сме задължени за публикуването на въпросния роман и за краткия, съдържателен послеслов към него, е на обратното мнение: това е най-цялостното и представително, най-зряло произведение на белетриста. Аз лично споделям становището на К. Апостолов. Бих добавила от свое име още нещо: пред нас е естетически значим и развойно закономерен факт. Такова е първоначалното ми впечатление от книгата. Целта на настоящото изложение е да подкрепи това впечатление с конкретни доказателства, да го верифицира. Като казвам - развойно закономерен факт, имам предвид най-първо тежнението на късия разказ от 30-те години към по-обемни повествователни цялости. Изследвано върху материал от „Под манастирската лоза" на Елин Пелин и Йовковите цикли, то съществува очевидно и в сборниците на М. Вълев. В рецензия за дебютната му изява „Прах след стадата“ (1937) Г. Цанев отбелязва, че увлечението на повествуващия герой по дона Лиджия „свързва голяма част от разказите в едно. Така се създава особено единство." И по-нататък: „По своята циклова постройка книгата напомня „Вече ри в Антимовския хан“ и „Ако можеха да говорят 1. Не е изключено замисълът да обедини „чуждестранните" си скици в роман да е възникнал у М. Вълев под влияние на изтъкнатото от Г. Цанев „цялостно впечатление", което разказите за добруджанския чифлик пораждат по силата на „тяхното подреждане и особената връзка помежду им. „Ако можеха да говорят е всъщност един роман... Отделните работи са свързани и по място на действие, и с общи ге рои, пък и с един общ мотив.

Нов прочит на съвременната българска литература. Какво значи това? Какви културно-исторически потребности ражда един подобен повик? Какъв е хоризонтът на социално очакване, който стои зад него? Не бяхме ли свидетели на десетки нови и обновителни мероприятия, които извеждаха нашата култура все на нови, по-високи етапи, за да заглъхнат като обикновена камуфлажна кампания и да се озовем днес там, където сме сега.

Художествената творба има множествено битие — и в съвременен, и в исторически план. Във всеки исторически момент тя е съвкупност от множество индивидуални „конкретизации“ на художествения текст, осъществени и интегрирани в определен социокултурен контекст. Разнообразието и субективизмът на тези „конкретизации“ (чиято разлика по същество може да доведе до конституиране на различни творби на базата на един и същ текст) се тушира от различни буфери на литературната комуникация. И сходството във възприятието (образа на творбата) се дължи не толкова на читателската проницателност и добросъвестно отношение към текста, колкото на интегриращото въздействие на фактори като жанрова конвенция, естетически вкус, норма на четене и пр.

In the author's opinion the debate about the presence of Orientalism and/or Occidentalism in the Bulgarian tradition "will not happen". Not only because our culture remains neutral regarding the globalizing "ism's". During the Romanticism some European intellectuals were insensitive to the Modernity, to its dictates and fashions. Such is the case of Giacomo Leopardi (1798-1827), an original Romanticist spirit who tried to place the eternal spiritual values above those of his contemporaries. "Nocturnal Song of a Wandering Shepherd in Asia" is a poetic work about the Moon, the life, the loneliness and pain. The wandering shepherd is not the "good savage", but the philosopher who calmly and resignedly contemplates the life caravan, understood as mankind's destiny. Asia is not the poet's refuge in which he would seek peace from the tiredness and lack of understanding of his contemporaries. It is rather an imaginary space, the boundlessness of which gives a hint of the insignificance of everyday vanity. In general, nature against artificiality. Enclosed is the Bulgarian translation of the poem.

The article observes three recently published novels in Bulgarian (one of them written in this language, the other two translated) and their problematic reception by Bulgarian readers. The main point in the article is that emigrant authors tend to disregard the public that their novels will have in their native country; nevertheless, this doesn't prevent them from publishing their texts. The emotion upraised in the homeland reader ranks from surprise and bafflement to genuine injury, and this is due to a number of facts: in the first place, the choice that the author made to emigrate is considered a right one; the values and achievements of the Western countries, being not met by the Bulgarian society in the transitional period, stand as a living reproach before the reader; and last but not least, the Bulgarian society and each one of its members are in fact being accused of collaborating with the regime, due to the single fact that they lived under it and couldn't overthrow it.