Прощаване

И по отношение на посмъртното признание литературоведът е по-зле от писателя. Никога особено яка, а без „марката“ на авторитета - съвсем изтъняла, нишката с публи ката се къса. Появяват се нови идеи, нови оценки, нови светила. И тепърва делото, в което е осъществено най-скъпоценното от личността, ще се оспорва, и тепърва зрънцата истини добити с не по-малко труд и талант, ще минават през сита и през лупи. Потомците не са снизходителни, историята рядко е великодушна. И ако все пак трябва да прояви щедрост, и ако все пак трябва да бръкне в скъперническия резерв на милост и благодушие, то и тук писателят ще бъде предпочетен като невръстно чедо на природата, като птичка божия. Критикът, литературоведът винаги е пълнолетен и отговаря за деянията си по най-суро вите параграфи на естетическото законодателство. Ето какво ни задължава внимателно да се вглждаме в творчеството на всеки талантлив критик с цялата отговорност на неговата главоболна професия, с цялата сериозност на нашите непосредствеси задачи. А когато този критик е от ранга на В. В. Ермилов, налагат се и поуки. Не само защото делото му, прекъснато от преждевременна смърт, няма да стигне далечините, към които се бе устремило. Не само защото завършекът изисква равносметка, а научният принос - признание. По-скоро скръбният повод развързва възел от мисли и преживявания. Не всяко завършено творческо дело е в състояние да ги породи. А това, струва ми се, е най-добрата атестация и за живия, и за умрелия. През тридесетте години, когато комсомолският литератор застана на боеви пост в Съветските ежедневници, художественият критерий се налагаше като основно изискване на социалистическата литература. Появяваха се творби, които обществено ги наложиха. Но в теоретическата мисъл продължаваше инерцията на социологичните формули, на ле вичарската догматика, на назидателните поучения.

Гледаме заграденото с черно каре име в редколегията на списание „Литературна мисъл“, но не ни напуска чувството, че човекът е жив. Присъствието на академик Георги Цанев в българския културен живот не се измерва с разстоянието между датите на раждането и на смъртта му. Той е от онези светли личности, които оставят дълбока следа в народностното съзнание със значимостта на творческото им дело. Неговите идеи са не само литературни - в книгите си творецът страстно изповядва непоколебимото си комунистическо верую. Едно от последните произведения на Георги Цанев се нарича „Срещи с миналото". В спомените авторът търси равносметка за изминатия път. Той скромно подминава собствените си заслуги, за да изтъкне приноса на духовните си съратници. Читате лите получават ярко свидетелство за борбите на прогресивната българска интелигенция срещу монархофашисткия режим, за идейното и художественото новаторство на 3 писателите, които в годините на неравни сражения утвърждават социалистикореалистичното изкуство. Сред тях неизменно е и Георги Цанев. Той е първият бъл гарски критик, който с проникновени слова възвести раждането на големия проле тарски поет Христо Смирненски. Критическото перо на Цанев не отминава и тревож ните гласове на поетите септемврийци. Неговата паметна статия „Възвръщане“ раз крива зрелите му възгледи за класовия подход към литературата, за необходимост та от здраво свързано с народните въжделения, социалноангажирано изкуство. Георги Цанев нарича литературния критик „неуморим воин в полето на кра сотата и идеите“. Може би това е най-точното определение за самия него. Не уморим воин срещу лъжетеориите на буржоазните литератори, той винаги свързва красотата на художественото творение с блясъка на неговата революционна идейност. Критикът последователно, с непогрешим усет въвежда читателите в необикно вения свят на реалистичната литература, учи ги да различават псевдооткритията на декадентите от истинските завоевания на дълбоко свързаните с революционната правда писатели. Цанев никога не разглежда отделни творби откъснато от разви тието на литературния процес. Вечно будно е чувството му за историзъм. Сякаш цял живот той продължава да вае една монолитна творба - оптимистичната история на националната литература.

Човекът на науката е като всички хора - обича и мрази, приема и отхвърля, завижда или се възхищава. И като всички други хора той възприема и смъртта - за близкия страда, приятеля помни... и забравя в делничните грижи. Но не като всички приема той загубата на колегата - колегата, на който може би е завиж дал, съперничил, непримиримо опонирал. Защото разбираш, че си загубил всъщност съратника си по борба, този, който е стимулирал твоето мислене, карал те е да подлаган отново и отново на преоценка собственото си становище. Загубил си една индивидуалност, която не може да се замени, индивидуалност, която не се измерва само в симпатии или антипатии. 11 Защото науката, макар и дело на индивида, е по същество колективно дело всеки голям учен е въплътия в себе си личностите на много поколения учени, пренасяйки тяхното дело през вековете. И все пак, когато науката се разделя със своите ветерани, скръбта е сякаш по-естествена и загубата по-поносима - отива си учителят, но словото му е посято и ще пребъде в поколенията - забравян наново преоткриван, оспорван или отново утвърждаван. Но когато си отива мла дият, неразгърнал още своите сили колега, този, който в своите търсения пробива път и за тебе - тогава чувството за несправедливост и нелепост задълго терзае съзнанието. Така се разделихме с Трифон Банков - един буден и неспокоен ум, систе матичен и същевременно непримирим към доказаните" истини. Пламенна и експанзивна натура, Тр. Банков в същото време с трезва аналитичност преосмисляше идеите и тезите си, неуморно търсеше и отсяваше, за да може с достойнство и чест да застане зад творчеството си. Като всеки истински изследовател той търсе ше онова свое рационално зърно в традицията, което ще я изведе на нов етап, ыс я предпази от закостеняване. Творческите планове на Тр. Банков носеха всеобхватен характер - с еднаква страст той изследваше старославянските ръкописи, събираше разпръснатото богатство на българските книжовници, възстановяваше наследството на видни наши учени. Но в една област той работеше с особена страстнад въпросите за теоретическото осмисляне на старобългарската култура. Пробле мът за историчността в средновековната ни литература, успешно защитен като кандидатска дисертация, бе онова основно стъпало, подготвило го да премине към изясняване на основните насоки в теоретическата проблематика на старобългар ската литература. Оригиналната интерпретация на фактите, смелнят подход към явленията, макар и будеш възражения (а и как иначе!), ясният език и стил бу деха мисълта, носеха свежест и движение С последно сбогом към нашия колега и сътрудник предлагаме една от пос ледните негови работи. Сергей Райчинов

Ако разглеждаме в една равнина на изследване двете повести на В. Распутин „Прощаване с Матьора" (1976) и „Пожарът" (1985), откриваме комплексни смислови единства, обединени от диахронния поток на събитията, които се дешифрират вза имно. Самият автор признава, че „Пожарът" може да се разглежда като продълже ние на повестта за последните дни на Матьора, което разкрива съдбата на бившите жители на едно удавено" село и очертава жизнената орбита на така наречените „наводнени граждани" след двадесет години. Това сравнително изследване се лага не от външна близост или еднотипна събитийна основа, а от разкрития цяло стен комплекс от съответствия и несъответствия, който определя изофункционалността на двата текста. наМи „На Матьора вече не трябва да се връщаме - островът е потопен - споделя писателят. - Очевидно ще се наложи заедно с жителите на селото, които са скъпи, да се преселя в новото селище и да видя какво ще стане там с тях. " От решаващо значение е не това, че в едната повест се разказва за обречеността на острова Матьора, а в другата - за залятото село Егоровка, разположено също на Ангара, или това, че героите са други, а основната житейска ситуация - на онези, които пре живяват гибелта на родното огнище. Това, което остава недовършено и недоизказано в „Прощаване с Матьора", авторът решава да разкрие по-нататък в най-но вата повест „Пожарът". Какво губи и какво печели човек след раздялата с родното? Какво трябва да остави в миналото и какво да съхрани от родовата памет на дедите? Как да запази e своя вътрешен нравствен ориентир и да намери вярната посока на своето си място Това са глобалните въпроси, които се поставят в двете сравнявани творби. Това, което за Даря, Павел, Сима, Катерина и другите герои от „Прощаване с Матьора мъчително очакване, за Иван Петрович, Афоня Бронников, Хампото от най-новата повест е вече минало. Распутин не се спира обстойно върху миналия живот на свои те герои. В „Пожарът" той анализира предимно промените, настъпили в тяхното нравствено битие в новото селище, където те се опитват да изградят нов живот върху нова почва. Използувайки принципа на полистадиалното описание, авторът ес тествено и равномерно прелива нравствено-психологическите ядра в двете повести, като става динамична смяна на елементите, обхванати от категориите „ядро и пе риферия".

Христо Ботев написва стихотворението „На прощаване“ - едно от най-популяр ните си произведения, с високи идейно-художествени достойнства - през лятото на 1868 г., вероятно наскоро след преминаването на четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в България. Това е времето, когато революционната българска емиграция очаква да бъде освободен от затвора задържаният дядо Желю войвода, за да мине Дунава в помощ на своите братя. С дядо Желю се готви да тръгне и младият, двадесет годишен Христо Ботев. Свидетелят на раждането на стихотворението Киро Тулешков ни дава сведения както за времето, така и за мястото на написването му - кафене „Стара планина" в град Браила. Според Тулешков „На прощаване" било написано на един дъх, при абсолютно вглъбяване и вживяване в образа на бунтовника, затова и Ботев не забелязал прия теля си, когато приближил до масата му, нито пък го чул, когато се опитал да го заговори. Ботев публикува стихотворението едва през 1871 г. („Дума на българските еми гранти“, бр. 2 от 25 юни), но както обикновено се случва с произведения с висока художествена стойност, стихотворението не чакало волята на своя създател - то литнало като златна птица от ръцете му, за да мине Дунава и да върши своето революционно дело. Според досегашните проучвания за пръв път „На прощаване“ е записано в Горна Оряховица през 1869 г., а за втори път - в Плевен през 1870 г., където Васил Левски е пял стихотворението като песен. К. Бозвелиев си спомня, че за първи път чул Ботевата творба в Казанлък през есента на 1875 г., пята от моми и ергени, и това му дава основание да приеме, че тя доста по-рано се е носила от ухо на ухо..." Д. Минев съобщава за втори сборник, подобен на Плевенския, писан през 1877 г.

Две прощавания разтърсват и до днес българската литература, не дават покой на духа, изправят пред въпроси и търсят отговори. Във времето ги отделят почти петде сет години, в днешния ден ги събира и успоредява принадлежността им към една безсмъртна литературна традиция, към съкровения душевен свят на българина, на чове ка изобщо. C Ботевото, На прощаване" се появява през 1871 г., три години след написването му, във вестник „Дума на българските емигранти". Създадено в чужбина, то пулсира приповдигнатата надежда да се прекрачи видимата граница, която отделя от родината, и онази незрима черта, отвъд която е подвигът. Преди това лирическият герой се е обръщал вече към майката, към брата, към народа, към съратника в борбата. Сега те са повикани заедно от вдъхновението майка „юнашка“, „либе хубаво", „братя невръстни“, „народът“, дружината. Това изреждане на най-скъпите неща не е просто преповтаряне, а съединяване, спояване на известни вече елементи в ново, не завършено до този момент мирозда ние, над чиито здрави земни основи по-късно ще звънне отвъдната мелодия на една друга, баладична вселена. Ботевото „На прощаване" бележи пореден етап на доосмисляне и синтез на ценностите, на размисъл посред път, когато пред себе си човек все още има повече, отколкото назад. Дебеляновата „Сиротна песен“, отпечатана за пръв път през 1920 г., четири годи ни след като е сътворена, също е изпята под чуждо небе. Тя е абсолютно прощаване на прага на предусетения край, тя увенчава усилията на един живот и плодовете на една поезия. Ботев пише „На прощаване“ в навечерието на едно пътуване, което се надява да осъществи; „Сиротна песен" идва в разгара на друго пътуване, пътуване факт, пътят за връщане от което е отрязан. Истините, че победата може да бъде и тиха, че „мъртвият не ни е враг", правят логична тази сетна изповед, в която трагичното предчувствие е издигнато в ранг на сигурно и неотменно познание.