Пруст

Човек е неспособен да желае от само себе си: непременно трябва обектът на неговото желание да му бъде посочен от някой трети. Този трети понякога е страничен за романното действие, като например рицарските романи за Дон Кихот, но в повечето случаи той взема участие в него. Тогава между героя и посредника — проводника, подбудителя, подстрекателя, т. е. медиатора — се създават тънки, но здрави връзки с най-разнообразна окраска. Ние, заявява Рьоне Жирар, си мислим, че сме свободни и независими в своя избор. Романтична илюзия! В действителност избираме все неща, които вече са били пожелавани от другиго... Авторът открива навсякъде това желание с триъгълна структура. Книгата на Р. Жирар „Романтична заблуда и романна истина“ е оригинален анализ на най-известните романи за всички времена, чрез който авторът се опитва да даде отговор на един от най-спорните въпроси: за скритите мотиви, от които се ръководи на пръв поглед свободното човешко поведение.

Когато четем написаното през 1931 година есе от Бекет, посветено на Пруст, не можем да не забележим дълбокия отпечатък на творчеството на Пруст върху света на Бекет. Дълго време се говореше за силното влияние на Джойс върху творчеството на Бекет, но близостта му с Пруст изглежда много по-очевидна, макар и по-неуловима и прикрита - естествено трудно забележима в изчистения изказ на Бекетавия език, който не си служи с образите, метафорите и словесната натруфеност, така присъщи на езика на Пруст. Бекет е завладян по-скоро от схващанията на Пруст за литературата, от неговата концепция за време и пространство, за хората и за нещата, от неговия стремеж за разкриване на същностните измерения на една илюзорна и изплъзваща се действителност. Бихме си позволили да заявим дори, че Бекет се явява като едно продължение на творчеството на Пруст, че това е Пруст, живял тридесет години по-късно в един апокалиптичен свят, нямащ нищо общо с този от преди Първата световна война. Твърдеше се, че няма нищо абсурдно, нито ирационално в творчеството на Пруст. В известен смисъл това е вярно, ако сравняваме произведенията на Пруст с тези на Кафка или дори със самия Бекет, при който всяка страница е проникната и изпълнена с абсурдност. Но както вече при Достоевски човекът започва да разкрива своята неуправляема и неподатлива на оптимистичните закони на разума същност, по същия начин при Пруст абсурдното се оглежда предпазливо и избликва тук и там като струйки, които крият една тайнствена тъмнина, нещо като сянка, чието присъствие човек страхливо долавя от привидната самоувереност на хората и нещата. Естествено, първоначално бихме открили повече приемственост между разказвача от "Записки от подземието" на Достоевски, който възприема сам себе си като плъх или насекомо и "Грегор Самса" на Кафка, който реално се превръща в насекомо и от друга страна - безформените същества на Бекет, които са сведени до животинско състояние ("Ваза, канче, ето полюсите") • Въпреки всичко и у Пруст откриваме усещането за ирационалност, за безформеност, за абсурдност.

The article deals with the influence of the deconstructionist theory of language on the field of literary criticism. I have tried to make a critical analysis and a reassessment of Paul de Man's thesis of the impossibility of reading. The analysis is focused on the basic argument of this thesis, namely the argument about the essentially rhetorical nature of the language. The subject of my analysis is Paul de Man's article "The Reading" where the author is trying to show how the rhetoric of the text of Proust's novel destroys what the text itself claims to be its meaning. My intention is not to reject de Man's reading, but to emphasize the elements in his text that could be a subject of discussion, and finally to defend the possibility of another type of reading of Proust's works. The aim of this type of reading would be to prove that the narrator in Proust's novels manages to convey the meaning and to tell the truth he intended to tell in spite of the destroying effect of the rhetorical structures of the texts in these novels. Main points of his rule, trying to achieve an objective evaluation of his personality as a ruler.