Първа

В разгара на Първата световна война, вече дванадесетгодишен, аз за пръв път вкусих от страшната и неутолима магия на художествената литература. Всичко, което беше останало от чичо ми, току-що завършил гимназия и мобилизиран в школата за запасни офицери, аз го открих, прочетох го и го препрочетох. То не беше много, ноно беше подбрано. И тъкмо това може би ме спаси от увлечения по разни криминални и пошли книжлета, каквито мои съученици четяха. Един ден ми потрябва нещо, предположих, че то е бутнато някъде във високата полица на стаята, в която живеехме. Сложих стол, покачих се и надзърнах. На полицата не намерих онова, което търсех, но открих две книги, оставени вероятно от чичо ми. За мене тази „находка" беше по-интересна и по-скъпа от всичко друго. Свалих двете книги и ги отупах внимателно от праха. Най-напред се залових за по-дебелата книга - тя беше с тъмни корици и заглавието едва се четеше. Това беше някаква драматизация на „Ана Каренина", преведена на български. За пръв път в живота си попаднах на драматическо произведение. Театър не бях виждал, театрално представление не бях гледал. За мене беше малко чудновато, дето в тази книга не се разказваше за хората, както се разказваше в романите и повестите, които бях прочел вече, а самите герои разговаряха помежду си. Прочетох с голямо напрежение тази драматизация на „Ана Каренина", но аз нито можах да я проумея както трябва, нито пък тази изразна форма ме увлече и задоволи.

На 19 и 25 март 1970 г. се състоя разширено заседание на Научния съвет при Института за литература, на което бе обсъден и приет за печат предложеният от н. с. Боян Ничев труд „Увод в южнославянския реа лизъм. (От фолклор към литература в есте тическия развой на южните славяни през XVIII и ХІХ в.)". Рецензия за труда прочете чл.-кор. Ем. Георгиев. В обсъждането взеха участие В. Смоховска-Петрова, Л. Цветков, Кр. Генов, Ил. Конев, П. Динеков, Г. Цанев, Ст. Каролев, Т. Жечев.

На 26 март т. г. Институтът за литература проведе в зала „Култура" в гр. Казанлък първата научна сесия, посветена на богатото литературно наследство, оставено ни от знаменития български хуморист Димитър Чорбаджийски - Чудомир. В работата на сесията взеха участие видни общественици, културни деятели и писатели от града, окръжния център и столицата. Научната сесия беше открита със слово от директора на института проф. Стойко Бож ков, в което той изтъкна голямото национално значение на Чудомировия хумор. Основен доклад прочете проф. Розалия Ликова, която подробно очерта мястото на Оригиналния майстор на смеха в развитието на българската литература. Да се определи мястото на един писател в живия литературен процес на националната литература - подчерта Ликова - означава в същност да се потърси не само онова, което го свързва със сродни нему писатели, но преди всичко да се очертае границата на неговата индивидуална неповторимост. Има случаи, когато самобитността на твореца дава повод за повърх ностни заключения за усамотеност, изключи телност и изключеност на писателя от тенденциите на литературното развитие, а по-дълбо кият анализ показва, че точно тая самобитност иоригиналност се явява ярък израз на дълбоки вътрешни тенденции на литературния процес, че точно тя оказва дълбоко, понякога скрито, мълчаливо влияние върху следващите поколения творци. "

За историческа поетика у нас се заговори още преди повече от десет години, когато в центъра на литературоведските дискусии стое ше проблемът за методологическата и практи ческата подготовка на новата многотомна ис тория на литературата. И още тук, в това на глед странично обстоятелство, откриваме цял един комплекс от проблеми, които като че ли многократно надхвърлят собствените граници на историческата поетика като литературо ведска дисциплина. Преди всичко това е въ просът за методологията на литературната история. Все още са живи в съзнанието ни спо ровете отпреди петнадесетина години за това, какво трябва да представлява новата литера турна история, спорове и противоречия, кон то обаче бяха единодушни в едно - новата литературна история трябва да има своя концепция не само по отношение на материала, който обхваща, но и за начина, по който ще го анализира, организира и тълкува. Преодоля ването на „външния подход, който изследваше 150 преди всичко обстоятелствата около възникването и битуването на литературните произ ведения, не можеше да намери своята алтернатива в един предимно иманентен подход. защото плюсовете и минусите на иманентизма вече бяха ясни и литературознанието търсе ше свой собствен начин да разгледа литератур ното развитие като своеобразен, притежаващ своя логика, мяра и вътрешни закономерности процес, но обусловен и ситуиран в общото обществено, културно и духовно развитие на нацията. Задача, която, както показаха тога вашните спорове, никак не беше лесна за разрешаване.