психологическите

Периодът 1937-1940 г. еособено интензивен за Хаджийски. Той не само бързо усъвършенствува авторското си умение, техниката на боравенето със словото, но разгръща и жанровия си диапазон, стре мително се приближава до своята основна творба - Бит и душев ност на нашия народ". През 1937 г. във „Философски преглед се появяват три негови публикации и всяка от тях бележи отделна жанрова и стилистична ли ния. „Историческите корени на нашите демократически традицин" представлява своеобразна съвременна политическа проповед и може да се приеме за един вид продължение на публицистичната дейност от предишния период в развитието на автора. „Върху бита и психологията на нашето еснафство“ е пряк предшественик на голямата творба, първо навлизане в съкровената тема на Хаджийски, фраг мент, който след това ще се разгръща в многопластово произведение. През есента на същата 1937 г. е отпечатана третата рожба на тази плодоносна година: „Из философията на съвременния затвор". Авторът е поставил подзаглавие: „Наблюдения и размишления върху неговото възпитателно въздействие". В самия текст още в началото срещаме предупреждение и самоопределение: „В настоящата статия даден превес на живия непосредствен опит", а на последната страница се дава наново косвена самохарактеристика: „аз смятам, че из несените факти с достатъчна сила внушават убеждението..." Подобни обяснения показват, че авторът се замисля върху жанра на произве e дението и върху въздействието, че не е равнодушен към ефекта. Творбата е разделена на девет части. В сравнение с „Историчес ките корени" този текст не разчита на интонационно разнообразие, на акценти, а е построен в равна, неутрална, като че ли осведомя ваща интонация. Напълно отсъствуват въпросите, анафорите, а с това липсва и предпоставката за възходящи или низходящи градации. Ав И торът действително е заел позицията на наблюдател и тълкувател. Първата част още със самото си начало сочи конкретност - на помня скорошно събитие, очевидно коментирано доста оживено в обществото: помилванията по повод раждането на престолонаследника последвалото засилване на престъпната дейност. Всъщност функ цията на това напомняне е да замести въпроса: защо това е така? В края на тази встъпителна част се прибягва до рязък стилистичен преход.

Независимо от дългия и плодотворен творчески път на Багряна, който очертава няколко нейни лирически преображения, поетическата представа за нея - осъзнато или не - продължава да се отъждествява с първата И стихосбирка «Вечната и святата» (1927). И мисля, че това се дължи не саМо на факта, че тази е действително най-ярката и физиономична книга на авторката, но и на обстоятелството, че именно в нея става поетическото И идентифициране с един лирически образ, на чиято съкровена същност тя остава вярна през всичките си нови преображения и търсения и който именно превръща първата И стихосбирка в литературно явление. Защото този лирически образ не само се налага със своята художествена сила: той внася в българската поезия една душевна багра, която определено И бе липсвала - откровено заявената женска гледна точка към света. При Багряна имаме точно този случай, за който някога в известната си статия за Блок Юрий Тинянов лансира термина «лирически герой». В своята цялост нейната поезия създава един определен човешки образ, един устойчив лирически характер, който се възприема преди всичко като художествена проекция на самата поетеса, но който, разбира се, е нещо и поразлично, и най-важното - по-общозначимо. Продължилите повече от 60 години поетически изповеди на Багряна очертават историята на един човешки живот, започнал с младежко опиянение от виталните стихии и специфичен женски бунт срещу оковите на бита, преминал през съдбовни жизнени изпитания, незадоволени жажди и духовни терзания и завършил с интелектуалното осмисляне на интуитивно постигнатата някога вътреiШiа хармония на битието. Но тази явно опряна върху жизнения път на самата авторка духовна биография е същевременно осезаемо оттласната от него към широки обобщения за човека и за света, за живота и за поезията. И това са универсални обобщения за нравствено-психологическите измерения на човешкото, които нямаме право да ограничаваме единствено в рамките на споменатата женска гледна точка. Неслучайно някои изследователи предпочитат да говорят при поезията на Багряна не .за лирическа героиня, а за лирически герой

При сравнение на основните аспекти на хистерията и на шизофренията като особено характерен се очертава добре известният контраст в отношението им към обекrа. При хисrерията това отношение значително надвишава по интензивност средното равнище,.а при шизофренията едва го достига. В междуличностните отношения то проличава по това, че при хистерия имаме емоционален контакт с пациента, а при шизофрения - не. Тук няма да говорим за изключенията от това правило. Разликата се проявява недвусмислено и при останалите симптоми на двете заболявания. Интелектуалните симптоми на хистерията представляват фантазми, които могат въз основа на общочовешкото да се обяснят с личното минало на болния; при шизофренията обаче фантазмите имат характер, много по..fiлизък до съня, отколкото до психологията на будния човек. Освен това вместо личен споменен материал откриваме материал със силно изразен архаичен характер. Тьй многобройните физически симптоми на хистерията, които обикновено силно напомнят клиничната кар1Яна на известни .и впечатляващи органични заболявания, не се срещат при шизофренията. Or всичко това ясно . личи, че хистерията се отличава с центробежно, а шизофренията - с центростреМително движение на либИдото. И обратно, компенсиращото влияние ~а МЩ~Мо- · то заболяване при хистерията предизвиква ограничаване и принудителна центростремителност на либидото, което замества реалното преживяване с блянове наяве, болест на легло, затвореност в санаториум и т.н. Затова пък болният от шизофрения, който в инкубационния стадий се затваря и потапя в себе си, чрез компенсаторното въздействие на болестта бива тласнат насилствено сред обществеността, където се опитва .да привлече вниманието чрез умишлено набиващо се в очи, предизвикателно или направо агресивно поведение. Аз нарекох тези две противоположни посоки на либидото екстраверсия и интроверсия; при паrологичните случаи, когато породените от повишената възбудимост химери, фикции или фантасмагорични тьлкувания замъгляват преценката на пациента за обекrа и за самия него, аз бих добавил определението регресивна. Следователно, ние говорим за екстраверсия във всички онезИ случаи, когато индивидът насочва целия си интерес към външния свят, към обекrа и му придава изключително значение и също такава ценност.